Духът на Кант продължава да живее, приютен и в български сърца

Попаднах в интернет на обява за книга на Христо Стоев със заглавие, което веднага ме заинтригува: Понятията в Критика на чистия разум, изд. ИЗТОК-ЗАПАД. Поразрових се и открих, че същият автор преди 5 години е издал и една друга книга за философията на Кант, а именно книгата Кант и проблемът за вътрешното сетиво. Разбира се, наложи се да си набавя тия две книги и ето, вече няколко дни чета първата му книга, издадена през 2005 г.. Днес ще я дочета и имам намерение веднага да почна да чета и книгата му, издадена през тази година.

Искам съвсем накратко да разкажа за впечатлението си от текстовете на философа Хр. Стоев, за които имам намерението да напиша, и то съвсем скоро, една сериозна рецензия - те заслужават това. Но тук най-напред искам да споделя съвсем субективното си впечатление и настроение, което пробудиха в душата ми неговите анализи.

Аз съм пристрастен към Кант от много отдавна, още от студентските си години. Никога няма да забравя как съвсем млад, на 21-22 години, в студената петербургска нощ, с нейните виелици от остър, бодящ лицето сняг - завърших философското си образование в Държавния университет в Санкт-Петербург през 1983 година - на топло в читалната зала на общежитието с упоение четях омагьосалите ме, възвишаващите душата ми книги на великия кьонигсбергски мислител. Ето, признавам си, сега, тия дни, във вечерите на късната есен, в дома си в Пловдив, отново изпитах същите ония чувства на възторг от мисълта на безсмъртния Кант, които някога владееха сърцето ми - когато бях студент в далечния Петербург. Изпитах го благодарение на текста на българския философ Христо Стоев. За което съм му много благодарен.

Невероятна е тази дълбока и трепетна омая на мисълта, която може да пробуди в душите ни само истинската философия, сиреч, философия като Кантовата. Със задоволство констатирам, четейки първата книга на Христо Стоев, че духът на автентичната философия е жив и у нас - като се приютил в такива редки книги като неговите. Радостно е да открия, че и у нас има млади хора, които упорито работят на полето на философията - и са "отгледали" такива сладостни плодове; имам предвид книгите, които са написали. И понеже у нас най-талантливите - и особено пък най-духовните! - личности сякаш винаги остават най-неоценени, пиша тази сутрин този малък коментар с плахата надежда, че мога да подтикна и някой друг да посегне към книгите му. Та и той да изпита същото рядко душевно и сърдечно задоволство, каквото изпитах аз, четейки неговата първа книга.

Ние, хората от планетата на духа, доколкото изобщо ни има в България, би следвало да се подкрепяме и насърчаваме - защото, казах, у нас истинските неща сякаш почти не се ценят. За сметка на това обаче неспирно бучи силния тътен от пазара на неистинските неща, където разни кресльовци с най-нагло упоение хвалят стоката си.

Та всъщност искам да изкажа впечатлението си: изпитах невероятно свежо и младежко настроение - защото духът винаги е млад, той никога не остарява! - четейки и задълбочавайки се в текста на нашия философ Христо Стоев. Който, впрочем, предостави още за първия брой на списание ИДЕИ свой превод на едно от най-важните съчинения на Рикерт - "За системата на ценностите". Разбира се, Хайнрих Рикерт е един от най-знаменитите ученици на Имануел Кант. Както се казва, "краставите магарета" и през десет баира ще се намерят...

Радващо е, че откривам все повече поклонници (и, така или иначе, ученици) на Кант сред българските философи. Защото Кант е не друго, а нещо като Сократ на нашето време. Всички пътища на съвременната западна философия тръгват от Кант - и се връщат при него. А това, че Кант се ползва с такова влияние сред най-изтънчените умове на България, показва, че най-сетне има надежда да започне един по-интензивен духовен живот и у нас. След непрогледния мрак на дългата духовна нощ на комунизма започва да се забелязва и блещукане на искрици на автентичен духовен живот. Книгите на Христо Стоев за мен носят един такъв знаменателен знак на духа на времето, което живеем.

Навремето, веднага след началото на рухването на комунизма, спомням си, група млади тогава философи се заехме да учредяваме философско общество на името на Кант. Стигнахме донякъде, ала скоро ни обхванаха в онова бурно време съвсем други страсти. После пък се разбра, че други философи вече са учредили такова дружество; не зная дали съществува досега; сигурно съществува. Което и показва, че традицията на Кант, така или иначе, има свои поддръжници и в България, което е превъзходно. Впрочем, ценностите на съвременна Европа имат корените си в идеите, които даде на света европейската философия от онова време, начело с Кант.

Аз отделно, казах, ще пиша нещо като "рецензия" на тези две така развълнували ме книги на Христо Стоев. Тук искам само да добавя един спомен от младежките ми години, пак свързан с Кант. Не зная защо го правя, може би защото остарявам, та по-често си спомням за своите копнежи от младостта. Впрочем, в скоби казано, един приятел ми каза тия дни, че се бил срещал с нашия състудент от Петербург, сега министър, Сергей Игнатов; станало дума и за мен; министърът се произнесъл така: "А, Ангел ли, тоя дето все се разхождаше с том на Платон из общягата?!". Господин министърът явно бърка, по-вероятно е "томчето" да е било от Кант - понеже Платон го "изядох" с кориците още когато бях ученик в гимназията; но е самата истина, че другият ми любимец е тъкмо Платон, и тук министърът не бърка.

А ето и спомена, с който искам да завърша. Та тогава, в далечната 1981 година трябва да е било, ние, трима студенти по философия в Петербург (той тогава се наричаше другояче, не искам да пиша как, та да не си цапам текста с едно омразно име!), трима приятели, решихме да предприемем рисковано пътуване с влака, като целта ни беше Кьонигсберг - искахме да се поклоним на гроба на Кант. Кьонигсберг е в Източна Прусия, окупирана от СССР след войната, наричаше се (и още се нарича), кой знае защо, Калининград.

Беше рисковано, защото на нас, чуждите студенти, не ни се разрешаваше да напускаме града и да пътуваме свободно из страната; въпреки всичко се намъкнахме в нощния влак Петербург-Талин и поехме, притаили дъх на най-горните "рафтове" на спалния вагон, които, впрочем, са за багаж, но често се използват и за спане - когато купето е пълно. За наш късмет когато ни проверяваха билетите не се сетиха да ни искат паспорти; ний, впрочем, предвидливо си бяхме взели с нас една рускиня, която да подава билетите, щото да не ни познаят по акцента.

Ала в Талин, където ни се случиха някои нямащи отношение към разказваната история, но не съвсем приятни случки, ние взехме решение да се откажем от пътуването до Кьонигсберг. Признавам си, уплашихме се. Бяхме наплашени от комунизма млади хора. Размислихме и с право решихме: щом духът на Кант е в сърцата ни, какъв е смисъла да го търсим още и на гроба му?!

Добави в Svejo