Духовният глад и храната за душата

Нещо тия дни съвсем не ми се пише, нямам нужната за това настройка. Особено проблемите около издаването на сп. ИДЕИ сякаш изсмукаха остатъка от жизнените ми сили и затова на моменти се чувствам ужасно изчерпан, пребит, отчаян. Бягам от напрежението като се товаря с работа. Така например тия дни подготвих нови адаптирани издания на мои книги, издания, които да се ползват като учебни помагала по философия на правото и по логика. Ще ги издам като брошури (за целта доста ги съкратих, но то може да е за добро, защото днешните ученици много-много не обичат да четат).

Не зная защо пиша това, не вярвам моите прозаични и емпирични проблеми да са интересни за някой. Но нали все пак блогът ми е мой "дневник", ето, пиша като в дневник онова, което ме терзае или вълнува. Човек може да избяга от нахлуващото отвсякъде безмислие само като работи, като се отдаде на работата. А моята работа е все една и съща: четене и писане.

Жалкото е обаче, че нямам изискващото се спокойствие да си върша работата с удоволствие, а ето, все съм притиснат от обстоятелства, все бързам нанякъде, все нещата при мен са сякаш в екстремна форма, все са пред "сгромолясване", и затова със стиснати зъби отчаяно се боря, за да се предпазвам от дебнещия ме провал, за да спася поне каквото мога.

Впрочем, наскоро, общувайки с учениците си, за да им обясня нещо важно, свързано с философията - понеже малцина от тях все пак са открили някакъв смисъл за себе си в изучаването на философия - попаднах на една метафора, която, чини ми се, е твърде подходяща за целта в наши условия. Искам да я запиша и тук, та да не я забравя. Та казах на учениците си следното:

Ето, вие всеки ден поне по три пъти се храните, гледам ви, че сякаш постоянно преживяте. В което няма нищо лошо, полагате грижи за тялото си. Храната за тялото при вас, пък и при българите изобщо, струва ми се, има приоритет, но запитвали ли сте се: а нима душата ми няма нужда от храна? С какво храня душата си? - нима не следва отвреме-навреме да си поставяме и този въпрос, след като, както изглежда, сме така загрижени за това с какво да храним телата си? Нека да поразсъждаваме малко за т.н. "духовна храна", с която се хранат душите ни.

Душата на човека се храни, разбира се, най-напред с впечатления, със съзерцания, с непосредствено любуване на съществуващото около нас, на природата и пр. Аз тук нищо не искам да твърдя, но се запитайте: случвало ли ви се е напоследък да оставите душата си, ей-така, съвсем свободно и непринудено, на потока от впечатления, който нахлува в нея стига тя да не се е "запушила" и да е станала невъзприемчива за такъв род сетивни преживявания? Едва ли: ние постоянно сме заети с какви ли не грижи и пропускаме непрекъснато всички възможности да се любуваме на природата, т.е. да храним душата си с такъв род впечатления. Или ако ни се случват такива моменти на непринудено оставяне на потока на сетивни впечатления, то такива моменти, уви, са твърде редки.

Добре, а каква изобщо може да бъде останалата "духовна храна", от която има потребност, за която е жадна и гладна душата ни? Душата ни има много потребности, има например потребности от емоции, има нужда да мисли, имаме също така потребност от преживявания, които активират въображението, интуицията, творческия порив, разума, вярата и пр. Душата ни има много потребности и затова се нуждае от най-разнообразна "храна". И се нуждае, предполагам, от качествена храна. Но, прочее, дали общо взето не става така, че непрекъснато да храним душата си с... боклуци, с отпадъци, с вмирисани продукти, които ни натрапва т.н. "масова култура"?

Ето, душата ни има нужда от емоции и народът у нас задоволява тази своя потребност от такава специфична храна като ден и нощ слуша Азис, Кондю, Гюргя и други такива титани и титанки на "музиката за душата", която е така популярна у нас. Тази т.е. "емоционална храна" е лесно съедобна, поглъща се без усилие, а пък народът общо взето няма потребност от по-изтънчена (или "изчанчена", зависи от гледната точка!) духовна храна за душата, каквато представляват, да речем, пиесите на Шекспир, музиката на Бах, на Моцарт, на Вивалди и прочие. Не се ли оказва в такъв случай, че както не сме много-много придирчиви и към храната за тялото и затова поглъщаме толкова много боклуци като салами, вмирисани кебапчета, наденици и пр. отврат, така по абсолютно същия начин съвсем не сме придирчиви и към онази храна, с която храним душите си?

Та мисълта ми е, че всеки от нас трябва да се запита за естеството и качеството на храната, с която храни душата си. Тя трябва да е разнообразна и "питателна" по същия начин, по който такава би следвало да е храната и за тялото. Не можем да поглъщаме все една и съща храна за душата, подобна на хамбургерите или сандвичите, а трябва да развиваме вкуса си и към по-изтънчени храни, да речем, фини меса или знам ли какво там; не знам, защото аз лично съвсем не се грижа за храната, с която храня тялото си и затова не знам какви могат да бъдат тия по-фини храни или продукти за тялото. Трябва също така и душите си да не храним с "полуфабрикати", с изкуствени, непълноценни храни, а храната и за душата ни трябва да е естествена, "хранителна", задоволяваща нуждите на душата ни. И то нуждите на цялата душа, защото обикновено храним само една или друга душевна сила, а не всички душевни сили, та душата ни да заживее един пълноценен душевен и духовен живот.

Храната за душата ни трябва да е здравословна в не по-малка степен от оная храна, с която поддържаме тялото си. Казано е "Здрав дух в здраво тяло", но онова, което внася здравето в тялото е духът, а не обратното; здравият дух си създава едно съответстващо му здраво тяло, а пък болния дух прави и тялото болно. Водещото винаги е духът, ето затова първостепенната наша грижа трябва да е за духа и душата; ако те са здрави, и ние сме здрави, иначе - не.

Примерно някои са оставили душата си, тъй да се рече, на "умствена диета", или, другояче казано, на "мисловна диета". Душата им в тази своя част, която наричаме "ум", има потребност от мисли, мислите са храната на нашия ум. Умът произвежда мисли, но за да го прави, се иска "суровина", приход на "енергия", това пак са мисли, но мисли, които можем да открием в книгите. Ала мнозина са оставили душата си на най-строг хранителен режим, оставали са душата си гладна или жадна за мисли. Такава душа, лишена от храна за ума, твърде много страда, такъв човек рискува умът му да атрофира и той сам себе си да направи умствен инвалид. Та какво ще стане, ако, да речем, в храната за тялото, която поглъщаме с наслада всеки ден, няма, примерно, въглехидрати, или витамини, или пък мазнини?! А може би тъкмо мислите са нещо като "умствените витамини", така потребни за живота на душата, знам ли как да ги определя?! Или мислите са "душевните въглехидрати", доставящи енергия на душевния живот, знам ли какво по-точно са мислите?! Ами емоциите каква съставка на духовната храна за душата ни са, знае ли някой това?!

Но едно поне е важно: трябва да храним душите си, да не ги оставяме гладни и жадни. Както се грижим за телата си и изобщо не ги оставяме гладни и жадни - щото телесният глад и телесната жажда са нетърпими и веднага им се подчиняваме! - така трябва да е и за душата, ала на мнозина душевният и духовният им живот е нещо като безводна пустиня, в която не расте никакъв плод. Много хора ходят във фитнес-зали, грижейки се още по-усърдно за тялото си, но колцина са тези, които са редовни посетители на някакви "зали за умствен или за душевен фитнес"? А нима училището не е нещо като такава "зала" за т.н. "умствен фитнес"?! В която обаче младите "тренират" без всякакъв ентусиазъм, без желание, най-вяло, понеже са се отпуснали, пък и не чувстват, станали са безчувствени към глада и жаждата, която мъчи душите им. А в тази връзка какво са книгите за душата, нима те не са най-качествена "духовна храна", не просто душевна, а духовна, не просто храна за душата, а за духа - разликата е огромна. Но сега не е времето и място да я разнищваме.

Ами каква храна за душата и духа предлагат такива духовни "гостилници" или "ресторанти", каквито са музеите, концертните зали, библиотеките, изложбените зали за произведенията на изобразителното изкуство, театрите, кинозалите? Откога не сте ходили на театър? Или не сте стъпвали в библиотека? Стъпвали ли сте изобщо някога в библиотека? Или в концертна зала? (Тук залите, в които пеят Азис, Гюргя и Кондю, не влизат в сметката.)

Ще каже някой: криза е, за каква храна на душата и на духа говориш, след като ние едвам-едвам осигуряваме храна за телата си? Няма пари за всичко, затова задоволяваме едва "най-първичните" си потребности? Как да ходя на театър, като стомахът ми постоянно курка?!

Ето, за това става дума: за приоритетите. Работата е в това, че мнозинството съвсем е подценило и недооценява духовните неща, те са за такива хора на съвсем заден план. Материалното за такива хора е "единствено съществуващото". За тях "духовни неща", да не говорим пък за "храна за духа" не съществуват. Такива, разбира се, за тялото си дават мило за драго, а душата си са обрекли на глад и на жажда. Душите им са станали такива, че вече нямат и капчица от ония духовни импулси, които могат да накарат човека да предпочете, примерно, да си купи книга или да отиде на театър - вместо да купи две кила свинско или говеждо месо.

Ей-такива неща говорих оня ден на учениците си. Сякаш се позамислиха. Не е обаче много сигурно това. Нищо чудно и да не са ме разбрали за какво намеквам. А аз намеквам ето за това:

Щом като свинското или говеждо месо стои по-високо в ценностната скала на съвременния българин от книгата или театъра, значи положението е съвсем отчайващо. Аз мисля така, не зная вие как мислите.

Просто казах каквото мисля, та да ми подтикна към размисъл и дискусия. Разбира се, темата не е "интересна", не е и "важна". И написаното по-горе ще си отзвучи в нищото както отзвучава гласът в пустиня. Както и да е, аз бях длъжен да го напиша, пък да го възприема всеки както ще...

Лек ден и приятна седмица на всички!

Добави в Svejo