Днес е Задушница. Ставам тази сутрин и поглеждам навън: наваляло е сняг даже тук, в Пловдив, а какво ли остава за родния ми град Долна баня, който се намира в полите на Рила?! Но няма начин, след малко ще трябва непременно да тръгна с колата за натам, и то по една твърде странна причина: сънувах един сън.От много време моята майка ми повтаря, че на гроба на баща ми - Бог да го прости! - трябва да се направи паметник, понеже дървеният кръст, който беше там, съвсем бил изгнил. От много работа все отлагах, а тя ми приготви и даде парите за паметника, за да ида да дам поръчка за него тук, в Пловдив. Оня ден отидох за да направя поръчка, избрах какъв да е паметника и помолих човека да го направи колкото се може по-скоро. Той обеща да го направи за другия ден. Наистина така стана, в четвъртък отидох и го взех, паметника пренощува две нощи в колата, а ето снощи с майка ми по телефона разсъждавахме дали да го докарам днес или не. Даже възникна мисълта ако времето е подходящо да го закарам право на гробищата та да го сложим (иска се малко цемент и едър пясък, за половин час работа е).
Ала ако е лошо времето се позачудихме дали изобщо да пътувам. Решихме да видим какво ще е времето утре, сутринта, т.е. днес, събота, на Задушница. И ето че през тази нощ съм сънувал някакъв сън, спомням си това: у дома ни има мъртвец, сякаш е баща ми, хората идват да се простят, с цветя, а аз стоя настрана и се чувствам много странно, както си и беше едно време, през далечната 1992 година, когато баща ми умря. Друго от съня не си спомням, но имам чувството, че той беше много дълъг. Спомням си обаче чувството, с което се събудих: душата на баща ми сякаш ме призовава да ида, да закарам паметника по-скоро! Впрочем, не съм ходил на гроба му от няколко години, нищо чудно и затова по време на съня се чувствах така гузно. И ето, след този сън нямам друг избор: след малко слизам да приготвя колата за път и тръгвам.
Ще каже някой: браво бе, чак сега, 19 години след смъртта на баща си се сетил да му туриш паметник! Как не те е срам? Я виж хората какви паметници издигат на скъпите си покойници, а ти - един изкривен дървен кръст години наред да стои така, крайно бедняшки, на гроба! И какво да отговоря на такъв: прав е, срам ме е, грозно е, че едва сега поръчах паметника. Даже майсторът на паметници като му казах годината на смъртта сякаш се сепна, попита още веднъж дали правилно е разбрал, а пък аз се засрамих, че толкова отдавна е починал баща ми, а пък едва сега съм се сетил да му правя паметник.
Баща ми умря през есента на 1992 година. Почти никога не съм писал за него: той беше много скромен и добър човек. Изключително добър, честен човек, мръсник този човек просто не можеше да бъде. И беше "широка душа", понасяше сякаш на шега трудностите, а той в живота си много се е мъчил. И много е работил. Беше "частник", строител, строеше къщи на хората, през лятото работи, през зимата стои в къщи и гледа животните: овце, кози. И си го спомням как зимно време стои до печката, люпи семки или пече картофи във фурната, и гледа през прозореца кога ще се пукне пролетта за да тръгне да практикува занаята си. Властниците не гледаха добро на такива като него, защото беше напуснал ТКЗС-то и се изявяваше като "частник", сиреч, за нещо като егоист-безделник или "тунеядец". Бащата на баща ми, дядо ми, също е бил такъв, бил е тухлар, правил е цял живот тухли. Когато е бил младеж, станал "социалист", има книги, в които пише, че участвал в първите конгреси като делегат на БРСДП, с Димитър Благоев се е знаел и пр.
През т.н. "Септемврийско въстание" е имал неблагоразумието да участва, и то на най-предно място, бил е комендант на Долна баня, а след като идва войската, го хванали с другарите му, карали ги даже до "Черната скала" в Чамкория, за да ги бутнат оттам, ама не го сторили, всичко е било изглежда заради страха, даже баща ми твърдеше, че някакъв роднина на дядо ми, съдия от Самоков, като дошъл с файтон на "екзекуцията", като видял родственика му, рекъл: "Тоя настрана, него няма да бутате!", а пък дядото се изпъчил и рекъл: "Не, или всичките няма да бутате, или и мене с тях от скалата!". Та всичко им се разминало само с малко пердах, и платили глоба, и пуснали "революционерите" по живо, по здраво.
Комунистите, властта след 9-ти почитали дядо ми, карали го да стои на трибуните като "ветеран", но мисълта ми, заради която разказвам това, е, че баща ми, пък и братята му, изобщо не бяха мръсници, та да се наврат в партията и да се облагодетелстват; напротив, цял живот си бяха "бачкатори", майстори-строители, правеха къщи на хората. А пък властниците са ги възприемали като глупаци, щото друг на тяхно място с такава биография на баща си ще направи шеметна кариера. Но баща ми си живя скромно, неалчно, честно; по едно време се разболя, доста години беше инвалид, получаваше мизерна пенсийка, и почина на 58 години; а на младини е бил здравеняк, но ето че здравето му е отишло по дяволите.
Искаше ми се да напиша само няколко думи за баща ми, а се отклоних. Ще кажа още малко. Като падна комунизма през 1989 година (както си мислехме тогава, комунизма сякаш умря, ала той възкръсна, и ето, толкова години вече, като вампир ни пие кръвчицата, а пък ние не намираме смелост да забием дървен кол в гърдите му и да се отървем от тая напаст!), спомням си, баща ми много се радваше, ходеше на митингите, подкрепяше ме, когато станах кмет (временен) на градчето, на Долна баня, било е юни-октомври 1991 година. Когато провителството на СДС върна земята, баща ми също много се радваше, спомням си колко щастлив беше като докарахме с каруца няколко овце "дялов капитал" от разтуреното ТКЗС, разказваше как разбойниците им взели добитъка едно време, а ето че настъпи, макар и късно, справедливост. А на следващата есен баща ми почина. Поне доживя, тъй да се рече, "края" на комунизма, и си отиде с пълна душа, щото той, горкият, силно обичаше свободата; от него съм наследил, изглежда, тази склонност, Бог да го прости!
А пък после, пред годините на кризи и кошмари, които ни устроиха другарите-ченгета, стана така трудно, че едва оцеляхме, годините се изтърколиха; и ето, едва в 2011 година ще туряме паметник на баща ми. Но ми се струва, че тия, външните паметници, са само за пред хората, колкото да се покажеш за незнам какъв си, но истинският паметник на един достойно живял човек е там, вътре, в сърцето на ония, които го помнят с добро...
Хайде, ще привършвам писането, за да заминавам. Исках за друго да пиша тази сутрин, именно за това как "бат ви Бойко", изглежда, окончателно, клекна пред руския натиск и обещава да строи АЕЦ "Белене", ама нямам време за това; ще го сторя тия дни, а сега ще дам само линк към интервю на Мартин Димитров, чиято позиция за "Белене" изцяло споделям. Хайде чао и лек ден!
И не забравяйте, днес е Задушница, поменете с добро душите на вашите близки, които вече не са в този, а са се преселили в един по-добър свят. Светът, където е родината на душите ни, светът на духа сам по себе си, Божието царство на вечността...
Няма коментари:
Публикуване на коментар