Одисей: "Аз виждам, ние хората сме призраци. И само празни сенки - нищо повече" (Софокъл, "Аякс")Смъртта е стаена съвсем близко.
И съкровено.
Тя е до сърцето. В тъканта на дробовете.
Тя не е чувство. Тя не е страх.
Тя е логика. Студена и далечна.
Тя е невероятност.
Непонятна невероятност.
Неопределена. Несъществуваща.
Все още не е скръб, а възмутителна насмешка.
И няма друг изход освен да живееш
все едно, че е невъзможно тя да съществува.
Въпреки че вие, вие, вие
разрушително над всичко.
Не обезсмисля. Но придава
изкривена форма на реалното,
на тоя свят, когото тъй жадуваш.
И който си пътува, не ти остава нищо като смисъл
освен и до последната си глътка въздух
да мяташ в него своето присъствие.
Абсурдно е. Но е така.
***
Аз съм като оркестъра на потъващия "Титаник". Оркестърът свири. И аз - жизнено, забавно, провокативно - отсвирвам своето потъване.
Цирк.
Смъртта е абсурд, който не може да се оформи като понятие. Особено докато ракът не е навлязъл в сезона на болката. Бог знае как тогава ще ошашавя целокупната околна човешка общественост със своя вой. Засега добре се справям с избраната роля. Пасва ми.
***
Отдавам се на истеричната си страст да чета. Четенето ми е вече една страст към играта на думите. Поразяващата игра на словото, без която няма нито приключението, нито знанието, нито мъдростта. Без играта всичко е изсъхналост и пустош.
За добро или за зло книгите подмениха живота ми.
***
Моят живот е оцветен от Божествени възвишености и със сатанински съгрешения.
***
В химиотерапията след система изпадам в криза. Около мен се скупчват три медицински самодиви в бяла премяна. Нито ме пръскат с вода студена. Нито ме в уста целуват бърже. И никакви чудни, прекрасни песни не подемат.
В тоя момент на джиесема ми звъни Нели.
- Нелче - простенвам - да не говорим сега. Въз мен са три докторки. В дясната ми е включена система. Ако в лявата държа джиесема, то как да ги препипам?!
Женският екип се втрещява. Па кипва в смях.
- Човеко! Ние се чудим как да те оставим жив, ти се чудиш как да ни препипаш! - възкликва едната.
- Всеки да си гледа своята работа - разяснявам аз.
***
Малък съм. Изтъпанчен на входа на краварника. Дядо Вако дои в котле мляко от кравите. Ц-р-ррк. Ц-р-р-рк. Котлето се пълни. Над млякото се накачулва бяла млечна пяна. Със сдържана, сияйна усмивка, старият ми поднася пълната съдинка. Аз набутвам цялата си муцунка в нея и блажено пия прясното мляко. Когато повдигна глава, очите ми святкат със щастлив пламък над млечната пяна, разцъфтяла по цялото ми лице.
Какво повече!
Това блаженство никога вече не ме сполетя.
***... Сега съм стар и болен. И повечето самотен.
Няма го дядо. Съборен е древният му дом. Чужд е и бащиният ми дом. Сумер пустее.
Няма го детето с млечната пяна по носа. Няма го...
Господи!
***
Ще се окаже, че любовта е лудост на глупците.
***
На Нели
И никога
аз няма да идвам в съня ти.
И никога
и никъде
тук няма аз да идвам.
Ще бъда
в бъдното
студено - мрачен знак
- зловещо безразличен -
на вечното отсъствие.
Но ти, понякога сънувай ме.
Пред гаснещия плам,
на спомена в златното огнище
съзри на обичта ми
безплодното, трагичното усилие,
докосвайки с челото си
да се стопя
и да изчезна
в твоята
попиваща ме близост.
О, Господи!
Как силно те обичах!
Припомняй си ме рядко.
Понякога.
Все по-рядко.
По-рядко.
С това се утешавам.
***
Околните ме гледат с любопитство, като странен екземпляр, на жив мъртвец.
То май и аз гледам така на себе си...
Няма коментари:
Публикуване на коментар