Иван Иванич: жизнелюбивият поет със син пламък в душата

Вече писах за излизането на новата книга на г-н Иван Иванич от град Монтана със заглавието Из записките на един, който... (втора част). Обещах да представя книгата му в блога, което и правя сега.

Иван Иванич е твърде колоритна личност, която зная само по гласа му по телефона - не сме се срещали, а само един общ приятел ни свърза. Е, зная го и по книгите му, той пък мен знае по моите - и по списание ИДЕИ, на което е абонат. По гласа и по думите му съдя, че този човек е безкрайно богата в духовно отношение личност, която, за жалост, не познавам лично и на живо. Говори твърде пищно, отривисто, празни приказки не казва, и всичко, що произнася, иде от сърцето му. Много прилича по начина си на говорене на моя дядо Васил, Бог да го прости! И затуй когато говоря с него по телефона имам чувството, че сякаш не говоря с някой си Иван Иванич от град Монтана и от село Сумер, а все едно говоря с дядо си, който от Отвъдното наставлява внука си със своите мъдри и откровени думи. Абсолютно същия глас! Абсолютно същите мисли! Абсолютно същите идеи! Почти абсолютно същата жизнена съдба! Има ли смисъл да споменавам, че и той, и дядо ми, са страстни книголюбци, прочели де що книга им е попаднала в ръцете. Моят дядо пък беше изчел всички до една книги в читалищната библиотека, та се налагаше на стари години да му нося книги откъде ли не, чак от Русия!

Както и да е. Та кой Иван Иванич? Ето какво пише той за себе си в своите "Биографични драски":

"Не съм роден в бедно селско семейство. Ето защо никога не съм бил с най-прогресивното комунистическо мислене...

През 1956 година за изнесен доклад "За свободата в литературата" ме изключиха от ВИИ "Карл Маркс" с формулата "За контрареволюционна дейност и опит за образуване на група". Бачках под земята на "Баташки водносилов път" и в каменовъглената мина "Зелени град" край Белоградчик. След това - три години трудовак. И накрая с моя си бригада от бивши трудоваци - на двойната ж.п. линия София-Мездра. Изпотрошихме всички норми. Станахме прославена бригада на ударен труд. Дадоха ми право да си положа държавните изпити в института."

И после описва перипетиите си, та до пропадането на комунизма през 1989 г. Разбира се, след това е демократ и седесар - от най-твърдите, от най-свободолюбивите, от истинските седесари. Ето какво сам пише за това време:

"Луд живот! Луди години за мене настанаха! Аз бях частица от една колективна святост. Макар че в ръководството на СДС в Монтана се оказаха бивши комсомолски ръководители и деца на ръководни комунистически кадри. И някакви далавераджии. Краднеха като за последно. Мошеничества. Най-гадни апаратни номера. Опротивя ми.

Но имаше и една пламенна и всеотдайна седесарска маса. Бяхме саможертвени. От тия хора съм запазил в душицата си синият пламък, който ми грее и сега, пред озъбената мутра на раковата смърт. Остана цялата святост на идеите ни за свобода и за демокрация. И за приобщаване към европейската цивилизация. Личното ми синьо знаме помни протестите, шествията и барикадите от 1996-97 г. То е в антрето ни."

Разбира се, да се опише една личност с думи е невъзможно. А за книгата на пламенния седесарин с поетична и музикална душа И.Иванич какво да кажа?

Като получих книгата му по пощата, пратена от него самия, я сложих на видно място, та да я прочета в най-скоро време. Добре познавам стила му от предишните му книги, в които открих мощно духовно въздействие. И затова ми се искаше на спокойствие да се насладя на омаята на думите на тоя сладкодумец. Ето, вчера изчетох на един дъх книгата му, и после не се сдържах и му звъннах по телефона; рекох му само това:

- Иване, ти ми счупи главата! Боже, каква книга са написал?! Разтърсваща, така съм развълнуван, че не мога нищо повече да кажа! Разрешаваш ли да публикувам откъси от нея в блога си, за читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, а също и за читателите на списание ИДЕИ?

А той, милият, се развълнува, защото наистина е вложил цялата си душа в тази своя книга. Както и в предишната. Той сякаш пише направо с кръв от сърцето си. Цялата болка и цялата страст на толкова жизнелюбивата му душа откривам в това, което е написал. Разреши ми да публикувам откъси от книгата му, па затвори телефона, за да се върне в своята болка и самота.

Този човек стоически, с невероятна сила на духа понася страданието. Болен е от рак. Чувства диханието на смъртта. Но е по-жизнен и от младите! Каква сила на духа?! Страшна работа!

То, обаче, хубавото на смъртта е, че никой не знае кога ще дойде; а пък ние, глупаците, постоянно забравяме за нея. На всички обаче ни се живее. Ония пък, които имат някакъв усет към духа, те прекрасно знаят, че има нещо в този бързопреходен живот, което нито старее, нито може да умре. Това е духът на вечно живата духовна младост, който аз откривам от всеки ред на стареца Иван Иванич. За срам на младите той е по-жизнен и влюбен в живота от тях. Защото, за жалост, мнозина от младите сякаш съвсем не знаят за какво им е даден живота. И най-безразсъдно го пропиляват. Но нима и ние не сме били такива?! Това е животът...

От книгата на И.Иванич лъха такова, повтарям, жизнелюбие, че ме зареди и мен: благодаря ти за това, мой духовни приятелю! Ти си разбрал, че страшната смърт може да бъде озаптена само с любов към живота - и към живота на духа най-вече. Щото духът не мре. Защото той е живецът на живота. На вечния живот. На истинския живот, на който земният живот е само далечно подобие. Ние мрем, а духът остава. Всички ще умрем, но ако сме имали усет и любов към истинското - живот, дух, свобода - ненапразно сме живели...

Духът на поета Иван Иванич е изкристализирал в словото му, в неговите книги, особено в последната му книга. Тази книга трябва да се прочете дори и от ония, които заради някакви празни капризи си позволяват лукса да недооценяват великото тайнство на живота - и затова мърморят вечно недоволни от всичко. Но дали такива ще я разберат? Как да разбереш онова, което не носиш в душата си - или си го затрупал с тежките пясъци на дребнавостта?!

Тия дни в блога ще публикувам подбрани откъси от книгата на г-н Иван Иванич, та повече хора да могат да се докоснат до смисъла, който тя ни подарява. Един рядък смисъл, роден в душата на един рядко надарен и свестен човек. От един истински човек...

(ЗАБЕЛЕЖКА: Прочетете и Откъслеци от книгата на И.Иванич "Из записките на един, който..." и Ненормално е това, което става у нас!. Тия дни ще публикувам още откъси от толкова вълнуващата книга на поета със син пламък в душата Иван Иванич от град (не от щата) Монтана.)

Добави в Svejo