Всяка сутрин, току-що станал - а ставам винаги, всеки ден, без никакво изключение в 5 часа - най-напред решавам труден проблем: за избора на тема, по която да пиша. Пет-десет минути обикалям из джунглата, наречена интернет, и ако не попадна на нещо, което заслужава моя коментар, тогава изпадам в следното раздвоение: дали да не започна да пиша по своите вечни и сериозни, именно философски, теми, които истински ме привличат (цяла една книга - Жизнени стратегии - смирено стои и чака времето си!), или пък да пиша по някаква тема на текущото всекидневие, предимно политическа. Или да напиша нещо съвсем лично, понеже нали все пак това е моя дневник?Признавам си, често стоя в безсилие какво да избера, а добре знам, изпадна ли в това състояние, едва ли нещо ще вземе надмощие. Моите колебания са твърде сериозни и дълбоки. И не се преодоляват така лесно. Блазе на хората, които си имат все едни и същи теми за писане, да речем, от текущата политика. Аз не мога така. Нищо че съм забелязал, че като напиша нещо политическо, посещаемостта в блога скача поне тройно. Когато пиша по сериозни теми, които са ми присърце, примерно за проблемите в образованието, посещаемостта в блога пада неколкократно. Но това за мен не е критерий за избор: ако беше, щях постоянно да пиша за политика. Ала политиката - въпреки значимостта си, особено в нашата народностна и екзистенциална криза, в която пребиваваме - лично мен не може да ме привлича така, както ме привличат истински важните, даже свръхважни човешки, личностни, душевни, духовни, философски и пр. проблеми.
И понеже онова, което ми е присърце, именно писането по истински значими философски теми, изисква много време и подобаваща нагласа - а аз сутрин бързам за работа, имам само два часа на разположение! - много често, забелязвам напоследък, истински важното отива на заден план, което не ми е по вкуса. Навремето, преди 3-4 години, в сутрешните часове, и то тъкмо в блога си, написах три книги, които после бяха издадени и в книжен вариант: "Българската душа и съдба", "Страстите и бесовете български", "Изворите на живота" (и трите ги издаде изд. ИЗТОК-ЗАПАД). От три години съм написал по този начин една книга: Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България, която още не е издадена в хартиен вариант. Но, признавам си, сякаш темите, по които ми е присърце да пиша, сякаш стават все по-"трудоемки", та сутрин изпадам в необичайна плахост, и от страх да не мога да завърша започнатото, изобщо не пристъпвам към писане. Имам предвид по такива именно сериозни и истински важни теми. От което печелят политическите анализи. Все пак нали издавам в-к ГРАЖДАНИНЪ, който излиза на две седмици: как ще напълня страниците му - а той обикновено излиза в 32-34-36-40 страници напоследък! ако всеки ден не пиша по нещичко?!Става дума за приоритети. Ако не ми се налагаше всеки ден да ходя на изморителна и неблагодарна работа - учителстването - за да изкарвам хляба си, най-вероятно щеше да бъде съвсем друго. Но, уви, такава ми е съдбата. Към 2.00 часа на обед се довличам в къщи грохнал, неспособен за никакъв интелектуален труд. Като труп се връщам от училището. Не е чудно че оня ден някакъв учител направо в класната стая получил инфаркт, а после скоро починал. Все по-често ще се случва това. Нищо чудно и мен да ме постигне тази горчива участ. Явно натам отиват работите.
Защото обществото ни е твърде жестоко спрямо ония, които изпълняват стоически най-тежката и най-важна мисия: да работят за личностното израстване на младите. Към ония, които парадират с някакви други работи и "длъжности" - чалга-журналисти, чалга-певци, чалга-политици, чалга-какво-ли-не обществото ни е даже разхитително великодушно и дори щедро в оценките си. Ала към учителите - не, разбира се, няма такова нещо. Към тях именно сме най-жестоки. И най-неблагодарни. Защо така ли? Ясно защо...
Естествено, към такива като мен пък, дето на всичкото отгоре и пишат книги, обществото е дваж по-жестоко и несправедливо. Моята болка знаете каква е: книгите ми стоят арестувани на борсата и нито една книжарница или верига книжарници не благоволява да ги поднесе на вниманието на евентуални читатели. Моите книги ги няма в книжарниците и това ме убива. А за да издам книгите съм вложил предимно лични средства - от скромната си учителска заплата и от заеми. Това ми е най-голямата болка. Това ме убива. Ако можете - поставете се на моето място и тогава ще разбере как ми е...Замислил съм следното. Ще се боря и ще протестирам. Та съм замислил следното:
Един ден ще наема камион, ще натоваря всички мои книги - в дома ми е склад, има топове "излишни книги", написани и издадени от мен. Та всичко написано от мен ще натоваря в камиона. После ще замина за София. От книжната борса ще натоваря всички мои книги - стоят си там непогледнати, и то на основанието: "Абе кой се интересува в днешно време от философия, човече, та книгите ти са непазарни, какво се чудиш, че книжарите не ги щат?!". Забележете: книжарите не ги щат, не читателите. Читателите просто са лишени от възможността да се срещнат с книгите ми. И това, признавам си, ме убива.
Като натоваря книгите ми от борсата, ще ида с камиона в издателството. Там, в техния склад, също има доста мои книги. И тях ще натоваря в камиона. След това ще избера някакво публично място, примерно, на кръстовището пред Софийския университет, откъдето започна моя път във философията. Ще наредя камионът - трябва да е самосвал! - да изсипе книгите в центъра на кръстовището, бързо ще се покача на купчината книги горе, ще залея всичко, и себе си дори, с предвидливо донесена туба с бензин, и ще драсна клечката. Най-вероятно точно така ще направя и така ще свърши нерадостния ми жизнен път.
Защото у нас такива като мен не просто жестоко ги убиват, ами ги убиват бавно, забиват леко ножа, бавно го въртят, оставят ги да се мъчат и да мрат в агония. И да живеят в агония, което е още по-страшно. Което е истински страшното! Оставят ни да умираме в агония - и сякаш се забавляват, сякаш се наслаждават на умирането ни. Това изглежда им доставя някакво перверзно удоволствие. Ние, драги ми българи, сме садисти. Да, освен мазохисти, сме и садисти. Извратени сме до крайност. И сме малоумни до крайност, до самозабрава.
Това е... да бързам за работа, че ще закъснея. Приятен ден на всички! Радвайте се, че живеете в нашата мила България: страна-убийца на личности, на учители и на "ентелектуалци"! Живи и здрави да сте!
5 коментара:
Много патос бе Грънчаров,много мъка.Като чете човек направо му иде да заплаче.Асега ако ми позволиш,едно безплатно съветче.Върни се на село,потърси си корена обратно,стой близко до него и ще си върнеш вярата и жизнените сили.Това е изпитано средство Към днещна дата в нашите градове,освен да се превърнеш в педараст или зомби,друга реализация не виждам.Така че,обратно към извора да се прочистиш,и да нямаш такива душевни терзания.
Винаги ме е учудвало как може да има хора, които са в състояние да станат сутринта в 5 часа и да са бодри, свежи и заредени с енергия, че и да пишат дори. Хората, разбира се, са различни. Кант например поне в зрелия си период също е ставал рано. Други мислители и писатели са предпочитали да работят вечер или дори нощем. Достоевски например е пишел през нощта и си е лягал към 3-4 сутринта, след което е спял до обяд. Вазов е лягал сравнително рано и е четял в леглото, но редовно е ставал през нощта да работи до към 5 сутринта, при което интензивно е пушел цигари, пак е лягал и е ставал към 7-8 и т.н. Яворов се е разхождал из Борисовата градина, връщал се е около полунощ вкъщи и тогава се е вдъхновявал да пише до сутринта, като също не е спирал да пуши. Шопенхауер е ставал някъде към 8.30 и е използвал предиобеда за размисъл и работа, като е искал пълно спокойствие и е избягвал всякакви външни дразнения и пр. Сталин и Хитлер са били нощни птици. Хитлер си е лягал към 3-4 сутринта, Сталин дори още по-късно. Сталин е спел няколко часа на канапето полуоблечен. По негово време министерствата и държавните институции в СССР са работели нощно време и са почивали през деня (!), за да бъдат на негово разположение.
Аз съм скептичен към модните книги за самопомощ от рода на „Как да променим живота си, като прочетем тази книга и не правим нищо” - хехе, но неотдавна ми попадна книгата на Робин Шарма „Кой ще заплаче, когато умреш?” (Калибрис, 10 лв). Струва си да се прочете. Повечето неща ги знаем, но той препоръчва да се става по-рано, за да имаш повече време за себе си. Съвет N 42 е „Търсете повече смисъл в работата си”. Там между другото казва: „В миналото повечето хора бяха доволни, ако имаха работа, с която просто да си плащат сметките. Но днес в работата си жадуваме за много повече неща. Искаме удовлетворение, предизвикателство пред творческите си способности, растеж, радост и чувството, че живеем за нещо повече, отколкото самоз а себе си. С една дума, търсим смисъл...Например, ако сте учител, мислете не само за огромните промени във вашата професия, но всеки ден, когато влизате в класната стая помнете, че ви е дадена привилегията да оформята младите умове. Децата и семействата им разчитат на вас.”
Защо не вземете своите книги и не ги разнесете по книжарниците в Пловдив, София, дори Долна баня и не ги оставите даже не непременно на консигнация, а в някои случаи дори без пари за продажба? По-добре, отколкото да отлежават и събират прах. Големите вериги може би не, но повечето други книжари сигурно сигурно ще се навият. Те нищо не губят, само могат да спечелят. Или пък направете щанд на Главната или в Стария град в Пловдив, сега времето става топло и ги предлагайте лично, няма нищо срамно, може и с намаление и автограф. Виждал съм, че „живият класик” Йоло Денев сам продава на щанд книгите си. Организирайте литературно четене с продажба и автограф. В пазарната икономика трябва да сме активни и изобретателни, успехът няма да дойде от само себе си.
Из интервю на Йоло Денев:
Казвате,че сте издали 20-30 книги. В тях пишете и за тези неща. След като никой не им обръща внимание, не се ли обезверявяте?
Не, аз изпълнявам свещен дълг към майка България, без някой да ми плаща за усилията. Аз съм нейн нещатен служител. Мен ме храни духът.
За да издадеш книга, трябват пари. Вие как се справяте?
Продавам книгите си сам. Предлагам ги пред Народното събрание, на митинги, протести. Трудна работа. Политиците ме подминават. Желю Жележ взе една от немай къде. Книгата за Левски продавах по 2 лв., дори Първанов не я взе. Пред Народния театър преди изборите продавах книга за 20 лв.и я предложих на Бойко Борисов. Той извади 50 лв. И като нямах да му върна, си взе парите и книгата. И Ема Москова ми отказа като бе министър. Решил съм да съставя черен списък на политици, които отказват да купуват.
В момента подготвям за печат “Великата история на България”. Решил съм да отида при Вежди Рашидов, и ако не ме подкрепи, ще излезе, че и той е службогонец, а не патриот.
Благодаря за сравнението с живи класици, ама нямаше нужда. Ний сме скромни :-) Впечатлен съм от способността Ви така изтънчено да ме иронизирате... :-)
Това с Йоло Денев беше повече в рамките на шегата, но иначе съм далеч от мисълта да Ви иронизирам. Между другото писателите (на белетристика) в редица западни страни като Германия, Австрия и др. се издържат на толкова от тираж и продажби, а от литературни четения. Да си писател, особено на свободна практика, в условията на пазарна икономика, па била тя и изкривена като в България - или особено в изкривена среда като българската, не е лесна работа. Друго беше преди 1989, когато книгите на соцреалистите се издаваха в тиражи от стотици хиляди, хонорарите им бяха гарантирани и не зависеха от продажбите, а самите те имаха и по някоя и друга синекурна длъжност като редактори на нещо си с голяма заплата и привилегии.
Публикуване на коментар