Когато любовта огрее, тогава и стремежът за свобода е неудържим...

Българчетата в Чикаго помнят своята история и борци за свобода

На 3 март 1878 г. в градчето Сан Стефано е подписан мирен договор между Русия и Османската империя! Тогава, на Трети март, България възкръсна за нов живот. Трети март е дата свещена, славна, победна. Тази дата поражда в нас благоговение, вдъхновение и преклонение.

С този договор се слага край на Руско-турската освободителна война и край на мъките на поробения български народ. Пълномощници от руска страна са граф. Н.П.Игнатиев и А.И.Нелидов, а от турска страна - Савфет паша и Садулах бей.

И защото ние сме българи, макар и далеч от Родината си, ние също празнуваме 133 години свободна България от турско робство.

Учениците от българско училище „Нов Живот” тържествено пред своите родители, приятели и гости отпразнуваха националния празник с рецитал, много песни и представяне на 2 епизода от драмата „Хъшове” по произведението на Иван Вазов „Немили-недраги”.

На фона на музика от “Орисия” на Н. Робева, влиза Анна Добрева, облечена в битова носия, олицетворяваща образа на България. В ръцете си тя държи кошница с плодове, житни класове, цветя и ходейки, бавно изговаря думите:

„ - Ето ме, аз съм България! Вървя по земята от тринадесет века. Сях и жънах тази земя край Балкана. Думите ми са ясни и чисти като Пирински върхове. Песните ми са звънливи като Рилски ручеи. Аз имам житата на Добруджа и дъхавите ливади на Родопите. Дунав и Черно море целуват бреговете ми. Аз съм България – обичайте ме за яркото слънце и уханните рози. За отрудените ми длани и за мирното ми небе. Вярвайте ми, помнете ме и ме носете в песните си!"

След това децата със стихове и песни обрисуваха България от 681 година – създаването на българската държава до ден днешен - нейните възходи и падения, красоти и забележителности.

Дойде ред и на драмата „Хъшове”. Чрез нея децата се опитаха да покажат предосвобожденското минало на българите, да ни припомнят забравени идеали и родолюбиви стойности. Главните герои бяха българските хъшове в Браила – Странджата, Македонски, Михаил Владиков - български учител, Владимир Бръчков, Попчето, Хаджията, Мравката, Дерибеят и мн. други. В Румъния, далеч от България, те търпят тежките удари на съдбата, лишенията, които хъшовският живот им налага и страдат от бездейното си и монотонно съществуване. Студенината и отчуждението на румънските граждани се изразява с влажната и мрачна декемврийска нощ и с пустите улици. Мъглата, която "задушаваше с отровния си дъх", подчертава несклонността на румънците да съжителстват с българските бунтовници. Макар че за тях Румъния е спасителен сал, българите се чувстват нежелани, това изтъкват думите "Бяха сред обществото, но бяха в пустиня." и "Къщята, магазиите, кесиите, сърцата бяха затворени за тях". Тежко е да си далеч от родината, а още по-тежко е да знаеш, че не можеш да се върнеш там. Неслучайно повествователят казва, че "България беше затворена за тях".

Разговорите, чиято тема обикновено е свързана с героичното минало, показват желанието им да се борят за свободата и да умрат на бойното поле. Хъшовете са готови на всичко, стига да е с народна цел. Те живеят на ръба на мизерията оттатък Дунава, давят мъката си в пиене и се опитват да съберат средства за освобожденито на България. С нетърпение очакват момента, в който ще се върнат в Родината и ще сбъднат мечтата си да видят България свободна от турците.

Накрая Елена завърши с думите: "... Имаше едно време такъв народ. Моят народ – народът на хан Исперих. Родът ми бе Дуло, годината ми бе верени алем, година 681, месец първи. Помните ли ни – наричаха ни българи… Нашите диви мечти нямаха край… От дивите степи на Волга до златните кубета на Константинопол, от мрачното Черно море до ласкавото Бяло море… Сега живеем в руините на четири паднали империи. Българската, Ромейската, Турската и Съветската и се срамуваме да се наречем българи. Нашата история е историята на загубените мечти. Какви бяхме, какви станахме и къде сме сега? От Йоан Калоян до Жан Виденов, от Иван Асен Втори до Иван Костов Първи, от Симеон Велики до Симеон Втори…

Дадохме на света Вазов и Левски, Николай Гяуров, но родихме Владимир Атанасов. Родихме Яворов, но дарихме земята и с Абрашев. Бяхме добри воини, радетели за доброто, написахме азбука, но създадохме и добри предатели. Миехме се на три морета, а сега сме сбутани в едно кюше на Европа. Обсаждахме Цариград, но сега превзехме само Капалъ Чарши за търговия. Питам се как я докарахме дотам… И се поучих от римляните, те казват “Вокс Попули, Вокс Деи”, сиреч: “Глас народен – глас Божи”. А у нас гласът народен никога не е бил Глас Божи, защото бяхме езичници, не знаехме и не се молихме правилно. Не гласове народни имаше, а гласове в името на народа! Боговете си толкова често менихме, че гласът им не можем да запомним, камо ли те да чуят нашия! Прекалено малко гласове, които искат благото на народа и прекалено много люде, които искат да стават богове. Къде ли е истината? ... Кажете, какво мислите?"

"Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели”, казва Господ Иисус Христос (Йоан 15:13). Такава любов е неизмерима по сила и необхватна по мащабност.

Когато любовта огрее, тогава и стремежът за свобода е неудържим и желанието за справедливост е неопреодолимо, а величавият подвиг - осъществим. Такъв бе подвигът на Ботев и Левски!

Всички, които паднаха за свободата на България, остават безсмъртни.

Всички, които обичат България, оставят трайни следи.

Всички, които поддържат българския дух, макар и далеч от Родината са будителите на новото време.

Чествайки нашия национален празник, нека се издигнем с крилете на любовта, за да изживеем силата му.

Да достигнем чистите и светли простори на разбирателството, за да почувстваме истинската радост на голямата победа.

Да се извисим над всичко недостойно, за да дадем на младото поколение добър пример и вярна насока за достоен живот.

В Плевен, на Шипка и другаде се издигнаха паметници, които свидетелстват за нашата благодарност.

В България днес е спокойно, но чисти и спокойни ли са нашите души?

Там оставиха костите си много герои, но ние пазим ли спомена за тях?

Днес има ли в нас благодарността за всичко сторено?

България и днес ни зове към единство. Бог и днес ни призовава за мир.

Да празнуваме с искреност, доброта и благост, за да пребъде България през вековете. Амин!

Хора, гордейте се, че сте се Българи!

Хриска Перфанова
Българско училище „Нов Живот” - Чикаго, САЩ

Добави в Svejo