Мнението и оправданието е като задника - всеки го има, но не всеки го показва

В блога си г-н Иво Инджев написал коментар, който започва ето така:

Много подходяща илюстрация на днешния 9 септември като спомен от миналото е цъфналият в Несебър билборд с огромната официозна снимка на един от участниците в кървавия преврат и с надпис: „Сто години от раждането на другаря Тодор Живков“. Появата на тази реклама на скодоумието, която била платена с лични средства от поклонник на диктатора, е симптоматична с две неща: че се пръква в най-богата българска община, която би трябвало да е пример за удовлетворението от раздялата с аскетичния комунизъм, но и с факта, че не дразни управляващите.

Ако си спомняте, в качеството си на софийски кмет Бойко Борисов обяви лична война на задника на Азис и нареди да бъде свален негов билборд в столицата. Но когато някакъв задник рекламира в същия размер охранявания от него рушител на съвременната българска независимост, завещал фалиралата България на поколенията да се оправят с дълговете му, Борисов никакъв го няма.

А подобните му тържествуват над същата тази унизена България.

Прочетете докрая този коментар; а ето сега и един от коментарите на читателите на Иво Инджев:

Комунисто-комуноидите, както и Азис, не само си умират да показват червените задници, а и го считат за гордост. И колкото по-нагло успеят да си наврат задниците в нечия физиономия, толкова по-доволни се чувстват. (ОЩЕ >>>)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo