Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
6 коментара:
Е, за вкусове не се спори. Освен това гласът, тембърът и амплоато на Елвис и Лещенко са прекалено различни, за да позволяват някакво сравнение. Кактo не може да се сравняват, да речем, Борис Христов и Бисер Киров.
Елвис наистина е много добър, но донякъде надценен певец. Впрочем той умира в момент, когато блясъкът му е вече доста помръкнал и именно преждевременната му смърт, съчетана с характерния за Америка маркетинг, допринася за превръщането му в легенда.
Днес всъщност виждаме, че мнозина от прехвалените навремето прояви и продукти на западната култура са в най-добрия случай посредствени или направо долнопробни. Само че комунистите имаха наблагоразумието да ги обявят за забранен плод, с което ги направиха дваж по-желани и интересни. Полушеговито можем да допуснем, че ако утре забранят песните на Лещенко, всички сигурно ще се втурнат като луди да ги издирват, записват и слушат.
На мен пък ми харесват и Елвис, и Лещенко, колкото да се различни, и поради това - несравними Противопоставянето на единия на другия говори само за едно -че политическите пристрастия са нанесли дълбоки личностни поражения , дори в естетическите възприятия на противопоставящит ги! Ни повече, ни по-малко!
Именно, именно: пристрастността ти къмв комунизма е причина за любовта ти към Лещенко! За пристрастните към комунизма за личност е много относително да се говори... :-)
Наистина не бива да позволяваме на идеологическите предразсъдъци да замъгляват съзнанието ни и да влияят на естетическите ни оценки и предпочитания. Святослав Рихтер, Емил Гилелс и Владимир Софроницки например ще останат завинаги големи пианисти, както и Галина Уланова винаги ще бъде велика балерина, независимо че всички те са представители на комунистическия Съветски съюз. Николай Гяуров пък може да е бил галеник на българския комунистически режим, но несъмнено е голям певец. Докато разните там Мадони, рапъри, хип-хоповци и др. маймуни и палячовци остават неприемливи, въпреки че са представители на свободния свят.
Ангел Грънчаров донякъде ми напомня гдрманците, които преди 1989 боготворяха всичко, което беше от Западна Германия и все питаха дали това или онова е „от оттатък”, както се изразяваха. И ако беше „от оттатъка”, автоматично го обявяваха за велико и недостижимо. Днес, разбира се, са отрезвели и са наясно, че и „оттатък” готвят само с вода и че „западногерманско” не е синоним на качество, красота и вкус. Ангел обаче в някаква степен живее все още в периода преди 1989 и благовее пред всичко „западно”. На него му се струва, че ако се каже дори една дума срещу „Запада” това задължително става от леви или комунистически позиции. Аз например често критикувам „Запада”, но не от леви, от десни, консервативни позиции.
Освен това изкуството и културата не са идентични с политическия режим. Пък и реалността е много по-многопластова, по-разнообразна и пъстра и не може всичко да се подвежда под един знаменател.
Между другото немалка част от западногерманските стоки се произвеждаха тайно в ГДР, изнасяха се в ГФР-ФРГ и се продаваха под друг етикет или фирма.
„Прочетете и трите задочни репортажа на Георги Марков за „Легендата Запад” – „Вещите”, „Хората и Животът” и „Културата”, (http://chitanka.info/text/2898#toc)
напр.
„Така или иначе, присъствието на тези филми в София, особено в ония години, когато екраните се заливаха със съветска пошлост, доведе до някаква филмова лудост у ония, които искаха да ги виждат, а не можеха. Колко пъти пред заключените врати на Дома на киното човек можеше да види разплакани момичета и умърлушени младежи, които изпитваха истинско преклонение пред западните филми, пред всякакви западни филми. Често пъти ме дразнеше тяхното, може би и масовото преклонение пред филми, чиято посредственост или претенциозна маниерност бяха съвсем очевидни. Колко пъти сериозният иначе критерий на най-интелигентни и начетени български граждани издъхваше пред факта, че филмът е западен, че няма да се прожектира в страната и че човекът има редкия късмет да го види. Едновременно с култа към западните вещи в България се разви и утвърди още по-силен култ към западните филми и западната литература. Обяснението е твърде ясно и недвусмислено. Живеейки дълги години в концентрационния лагер на така нареченото партийно изкуство, далече от истинските проблеми на човека и времето, хранейки нашия интелектуален глад с казионната чорба на бездарието и буламачите на социалистическия реализъм и имайки за десерт едни и същи помпозни и лъжливи лозунги, ние бяхме петимни за нещо различно. Нашата човешка същност настояваше, че светът и животът не са само два цвята, че човекът не е едноклетъчно същество, което изпълнява определени му обществени функции, че конфликтите, в които той попада, и драмата, която преживява, не се изчерпват с партийните тезиси. Нашите спомени за нормалното културно минало на страната ни, подхранвани от стари, оръфани от четене книги или от разкази и преразкази на филми и пиеси, разпалваха още по-силно жаждата ни към всичко, което бе вън от рамките на заобикалящата ни двуизмерна партийна схема…
…Но ако, от една страна, култът към западното изкуство, родил се по най-естествен начин, разгромяваше и последните остатъци на партийните канони, ако превръщаше идеологическите постулати в сапунени мехури, от друга страна, той, като всеки култ, предложи опасността от нови заблуди. Мнозина от моето поколение си спомнят с известно неудобство сляпото прегръщане на имена и произведения, подменянето на разбирането на нещата с преднамерено възхищение, безкритичността и увлечението по повърхностна модност. Беше време, в което ние приличахме на гимназисти, тръгнали на жур и приготвили се да смаят момичетата с имена и цитати… Но ако ние приемахме с възторг и надарявахме с несъществуващи качества модни неща, то една от причините за това беше нашата неосведоменост, предизвикана от скъсването на културните връзки със света… А в действителност феноменът Антониони беше по-скоро резултат на нашия социалистически глад, отколкото на сериозни собствени качества. Години по-късно, гледайки най-добрите му филми отново, аз видях дълги, безкрайно скучни кадри, претенциозна игра на камерата, самоцелни фотографски решения, инфантилен диалог и посредствена до ушите маниерност. Това излиза, когато човек го сравнява с истински майстори, като Реноар, Бунюел или Рене Клер. Но по онова време ние можехме само да го сравняваме със „Запорожките казаци“ или филмите на Киро Илинчев.
Почти същото явление беше в литературата. Малцина можеха да си позволят да четат чужди съвременни автори в оригинал. Още по-малко можеха да си набавят този оригинал, понеже всяка внесена по частен път западна книга се конфискуваше от митницата. Българският народ винаги е бил народ от запалени читатели… Но и в литературното поле западният култ създаде някои комични парадокси. Принципът „всичко западно, което хвърчи — се яде“, произтичащ пак от нашата неосведоменост, ни доведе до време, когато мнозина читатели приемаха сериозно и задълбочено криминалните романчета на Агата Кристи и Жорж Сименон. Сляпото преклонение спрямо модни западни имена доведе до същите заблуди, както и в киното, до не съвсем верни представи за западния културен живот. Тук в значителна степен се появи и разрази друго, не твърде приятно явление — провинциализмът, т.е. този прекомерен, нереалистичен интерес към далечния, непознат свят, който се изразява в псевдоинтелектуалничене. Главен герой на този провинциализъм за дълго време беше Хемингуей. Навред из страната се смяташе за ужасно модно да се говори за Хемингуей. Отгоре на всичко дузина млади писатели сляпо му подражаваха не само в писането, но и в начина на живот, походки, маниери и т.н.”
Публикуване на коментар