Новото кошмарно "самоубийство" на цяло едно семейство, този път в Пловдив, предишното беше в София, поражда безкрайно много и то изключително трудни въпроси. Един кандидат-политик и медиен любимец (ще му спестя името) ме провокира да пиша текста, който току-що започвам, понеже риторично-театрално зададе въпроса "Кога българинът убива цялата си челяд?" и също не по-малко патетично-театрално отвърна: "Когато башибозукът настъпва и вече няма къде да се бяга!" (не претендирам за верност на цитата, но смисълът е този). Разбира се, доста хора ще се поупражняват в блудкаво претенциозно дълбокомислие по тия нравствени казуси със самоубийствата на цели семейства, и точно затова решавам да се сблъскам фронтално с нелеката тема - с надеждата да провокирам по-смислен разговор.
Двата случая най-вероятно са коренно различни, имам предвид софийското и пловдивското самоубийство. Нека да съсредоточа вниманието си на втория случай, пловдивския. По него сякаш има и повече информация. Която, прочее, може още повече да ни обърка, да ни подведе. Тия неща, че имали непосилни заеми от банките, че не могли да си обслужват кредитите, че били не дотам успешни бизнесмени или търговци, са подвеждащи, подтикват ни към лесни обяснения: не може един баща да убие хладнокръвно двете си невръстни дечица само и само да ги спаси един ден от обслужване на бащините банкови кредити! (ОЩЕ >>>)
4 коментара:
пак словоблудстваш нищо не казваш ама го казваш с много думи
А може би, аз все пак казвам доста неща, ала ти не можеш да ги сфанеш - не допускаш ли такава една евентуалност?! :-)
Грънчаров отколе страда от тежка логорея, за жалост... Хем от безинтересните.
Прекрасна статия наистина, поздравления!
Аз, разбира се, не мога да кажа какво точно е подтикнало тези хора да извършат тези кошмарни деяния, но статията ме накара да се замисля за друго.
В България когато някой има сериозен проблем, той не се споделя, не му се търси решение, а вместо това всички се държат, все едно не съществува, ако може проблемът да изчезне от само себе си. Това, че в България хората си споделяли всичко, "и майчиното мляко", едва ли не, е мит - споделят се надълго и нашироко всякакви глупости, безсмислици и празнословия, но за истинските проблеми никога не се отваря дума, а ако все пак някой отвори, другите почват да се озъртат неудобно и гледат да прекратят разговора. Така е и в работата, и на улицата, и в приятелски компании, а и в семействата, до голяма степен. Лицемерието е достигнало ужасяващи размери.
Много показателно е и това, което казаха съседите на семейството от Пловдив - че хората са били щастливи, доволни и изобщо не личало, че са имали проблеми - е, явно са имали, и то сериозни. Обаче след като в обществото цари култура на несподеляне, как да споделят? Нали ще ги помислят за "слаби" и "имиджа" им ще падне?
Докато не се опитаме да преодолеем лицемерието си не започнем да бъдем малко по-откровени, нищо няма да се промени към по-добро.
(И, между другото, тук не говоря само за другите хора - аз също понякога се държа така.)
А че причините за двете убийства в София и Пловдив са много дълбоки, няма никакво съмнение за мен. Тези лесни обяснения, които много хора приемат, че хората са били "луди", може да са много удобни, но са погрешни.
Никола
Публикуване на коментар