Все още продължава дискусията по моя публикация, която засегна и един от най-парещите проблеми на българското образование: за директорското всевластие като извор на толкова много злини. Дискусията се върти около този център, ето какво си казахме ний, събеседниците, интересно е да се установи как реагират различните хора:Diana Iordanova: Интересна мисъл "... та да си клати краката на бюрото и да вреди...". Може би, ако бях на мястото на вашата директорка, щях да стана учител, да си изкарам часовете и да се прибера спокойно у дома, да не мисля за парно, заплати, материална съвременна база, да си спестя сблъсъците с бюрокращината и разни недообмислени закони, нямаше да мисля за климата в колектива и разни други... И бих предложила например на вас, да заемете поста на Директор и да ви гледам как си клатите краката... Не всички директори го правят, г-н Грънчаров...
Poli Rangelova: По обективни причини, които няма да излагам тук, ми е трудно да изчета всичко. Ще коментирам без да съм прочела всичките коментари, което прави възможно да се повторя с някого, за което предварително моля да бъда извинена. В дискусията някъде се казва, че г-н Грънчаров не бива да споделя в общността своите проблеми, понеже били междуличностни и че не му отивала ролята на жертва.
Аз не го възприемам като човек, който се оплаква, нито като жертва. Напротив - възприемам го като човек, който има смелостта да даде гласност на едно недостойно отношение на директор спрямо учител, което според действащата нормативна уредба се счита за нарушение на закона. Ще припомня чл. 40, ал. (5) от ЗНП, който гласи: (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар