Хубава снимка, илюстрира чрез паметника на "Цар-Освободителя" откъде иде генезиса на тази мафия, показва къде се корени източника на всичките ни беди като нация...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
8 коментара:
Това е така и точно това е наистина коренът на всички български беди. България е формално свободна, член на ЕС и НАТО, но руското влияние си остава. Ако ставаше дума за българска мафия, отдавна да сме се разправили с нея, респ. тя никога нямаше да се зароди. Комунизъм в България също нямаше да има, ако не беше нахлуването на Червената армия 1944. Комунистите опитваха да вземат властта с „революция” през 1923 и видяхме какво се получи – нищо.
Организираната престъпност е един от основните лостове за руско влияние в чужбина. Така че „Болгарии противостоит огромная сила – Россия и КГБ”. Ключовият въпрос е как България може да се освободи или поне да намали руското влияние и тук за съжаление трябва да сме песимисти. Поне аз не виждам как това може да стане в обозримо бъдеще. Въобще не ми се дискутират пожелателни тези като „ако всички българи…”, ако българският народ…” и т.н., защото за съжаление са нереалистични. Народът естествено не иска мафията, но просто няма лостовете, с които да се освободи от нея. Ако някой има някаква идея, смислен план или стратегия как това да стане, ще се радвам да я сподели.
Да плашиш българина с Русия - едва ли човек може да се отдаде на по-безплодна мисия...
Е, бачо Кольо е прав, че по ред причини рософобията в България не е особено разпространена, но все пак тя не бива да се подценява, има един съвсем немалоброен сегмент от българското общество, който определено не понася Русия. Същевременно обаче не бива да се надценява и русофилията на останалите българи, защото в своето мнозинство българите са по-скоро безразлично настроени към Русия, даже изпитват известно съжаление към участта на русия народ, който винаги е бил по-подтискан дори от тях.
Георги Марков пише за отношението на българите към Русия:
«Между българския и руския народ съществува известна историческа връзка… Но връзка от такъв род не значи по никакъв начин любов. Исторически погледнато, Русия дължи езиковото и християнско-културното си развитие на средновековна България… Онова, което представлява самата същност на връзката между българи и руси, не е митологичната любов между непознаващите се граждани на двете страни, а преди всичко влиянието на творческия гений на Русия през втората половина на 19 и началото на 20 век… Така че не може да се говори за някакви специални отношения на българите към Русия. Специални отношения може да са имали ограничени русофилски кръгове между политиците или проруски настроени офицери, но обикновеният българин едва ли някога се е оставял да бъде увлечен в такива тесни отношения. Природната му мъдрост, чувството му за реализъм и още по-важното чувство за справедливост са уеднаквявали отношението му към всякакви народности, от американци до араби, от германци до китайци. Изхождайки от чисто народната психология, ние виждаме, че не е възможно, нито е било възможно българинът да дари със специални предпочитания други народи. Ето че нито аз, нито пък който и да е друг автор, когото познавам, може да се нагърби със задачата да определи към кого българите изпитват по-приятелски чувства — сърбите, гърците, турците или румънците. Най-правдоподобният отговор е, че това чувство е еднакво към всичките, без оглед на едни или други исторически факти… Що се отнася до широките народни маси в България, няма никакви сериозни доказателства за ясно изразена любов към СССР в периода между двете световни войни, нито пък по време на самата война. Дори когато сравняваме посрещането на двете армии, влезли в България — германската и съветската, ние не можем да си затворим очите пред далеч по-топлото и сърдечно посрещане на германците… В най-добрия случай може да се приеме, че гражданите на царство България са осъмнали на Девети септември 1944 година с чувството на тревожно любопитство към Големия брат — роднинство, за което дотогава те не са и подозирали. Оттук нататък всичко щеше да зависи от поведението на неканените гости и техните български приятели… Когато невежи или предубедени журналисти откриват днес някаква особена българска любов към СССР, аз бих ги запитал дали техните народи биха се влюбили много в чужда сила, която нахлуе в страната им, наложи промени в угода на своето господство, проведе жесток, кървав терор, избие, унищожи или затвори всички ония, който не искат да бъдат конформисти, ликвидира всякакви граждански и политически свободи, икономически безмилостно ограбва в течение на години стопанството и наложи пълно подчинение във всяка сфера на човешката деятелност? Какво чувство, според тези журналисти, би било най-реалистично? Приятелство?... Спрямо руснаците българите обикновено изразяваха чувство на съжаление. Движещите се в стадно единство съветски туристи из България биваха посрещани по-скоро със съчувствие и жал.
„Те са по-големи нещастници и от нас!“ — казваха хората. Ето че се мъча да си припомня поне един мой познат от всички хора, с които животът ме беше срещал в течение на толкова години, за когото да мога да кажа, че е обичал искрено СССР. Странно, но може би единственият, у когото имаше някакви проблясъци на подобно чувство, беше моят най-добър приятел, поетът Стефан Цанев.”
Целият текст:
http://chitanka.info/text/2898/65#textstart
и още:
Най-русофилски настроени на Балканите, че и на света са сърбите и черногорците, у тях това чувство е дори патологично. Така че ако бачо Кольо иска да живее в истински русофилско обкръжение или море и мед да му капе на душата, освен в самата Русия, Беларус и Източна Украйна може да отиде в Сърбия и Черна гора. Там ВСИЧКИ вкупом, били те леви, десни, горни, долни, предни, задни – сви они воле Русиjу.
Факт е, че Русия от своя страна на Балканите винаги е фаворизирала сърбите за сметка на българите. Е, освен това политически България, ако изключим периода 1944-89, когато нямаше собствена политика, НИКОГА не е била с Русия, нито в Първата, нито във Втората, нито в Косовската война.
Bacho Кольо е направо за Северна Корея.
Четири коментара на моята реплика.
Нито един аргумент по същество - с една дума и четиримата признавате, че да плашиш българина с Русия си е кауза пердута...
И това няма да се прамени дори аз да замина за Северна Корея, където учтиво ме изпраща един анонимник...
„Плашене” в случая е глупава дума, защото българите не могат да бъдат изплашени нито с Русия, нито с Португалия, нито със Замбия, нито с Индонезия. Просто Бачо Кольо надценява „русофилията”, но и „португалофилията”, „замбиофилията” и „индонезиофилията” на българите. Към нито един от тези народи българите нямат особено отношение. Специалното отношение на българите към руснаците е един мит, в който вярват само някои отчаяни комунисти, защото по една случайност царска Русия е станала СССР. Но ако Индонезия или Америка бяха станали комунистически, българските комунисти щяха да са русофоби и американофили и индонезиофили.
Между другото Бачо Кольо ще е учуден да узнае, че адмирираните от него болшевики са били и са ЯРОСТНИ РУСОФОБИ! Още Ленин навремето казва „А мне наплевать на Россию, ибо я – болшвеик!” За болшевиките Русия никога не е била нищо друго, освен плацдарм за световната революция, която може и трябва да бъде пожертвана в името на тази цел. Неслучайно след 1917 година те избиха милиони свои сънародници, именно защото нациите и националността в марксистката идеология играят второстепенна роля. Комунистите разглеждат света най-вече в светлината на класите и класовата борба, не на нации и народи. Оттам и лозунгът „Пролетарии от всички страни…”.
Публикуване на коментар