Философите са много вредни и опасни хора, нали така?! Да мрат, мамицицата им! Убийте ги, разкъсайте ги! Долу!

Приятели ме попитаха за точното време и място, когато и където ще се открие съдебното дело срещу мен, заведено от г-жа Камелия Стоянова, председател на учителската организация към КТ "Подкрепа" (синдикатът, в който сам членувам!) и същевременно помощник-директор на ПГЕЕ-Пловдив, училището, в което работя. Искали да присъстват в съдебната зала - като акт на морална подкрепа към мен, подсъдимия. Знайно е вече, че съм подсъдим за "крайно неправилни мисли", които били прозвучали "обидно" на въпросната особа, мисли, които тя е срещнала в моята философска книга НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"). Казах им тази информация, ето, пиша я сега и тук, ако някой друг иска да покаже съпричастност, да заповяда: делото ще се открие в Съдебната палата в Пловдив, Районен съд, XI наказателна колегия, делото е НЧХД № 1000/2013 г., начало - 10.00 часа, във вторник, 29 октомври 2013 г.; коя точно е залата ще се разбере там, на дъската, където се обявяват залите на всички дела в този ден.

Чувствам се ужасно, не съм здрав, в болнични съм, но решавам да не възразя спрямо откриването на делото, на което, на моите вече 54 години, за първи път в живота ми съм подсъдим. Поради това, че и съпругата, и синът ми (студент, завършил, предстои му дипломиране) са безработни, не мога да си позволя по финансови съображения адвокат; ще се защищавам, доколкото мога, сам. За мен това е едно голямо напрежение и изпитание. Тъй че ще съм благодарен на всеки един такъв жест на морална подкрепа - какъвто е присъствието в залата по време на съдебния процес. Който може и желае да изрази такава подкрепа - да заповяда, добре е дошъл!

Е, вярно, зная, колегите в самото училище, дори и да имат някакви симпатии към моята борба срещу директорския авторитаризъм в това училище, не могат да си позволят да ги изразят - защото обстановката там е такава, че такова нещо е равностойно на саморъчно подписана молба да бъдеш уволнен. Такива неща не се прощават, ето, уволнението на инж. Калин Христов през това лято (заедно с още неколцина учители), е илюстрация за такава една горчива констатация. Тъй че от самото училище едва ли някой ще се осмели да дойде в съдебната зала. Но аз съм бил преподавател вече 30 години, имам много свои бивши ученици, колеги и пр., които не са, така да се рече, под юрисдикцията на въпросната директорка, тъй че няма за какво да се боят и могат, ако искат, да дойдат.

Отправям този призив съвсем съзнателно: аз няма за какво да се срамувам на това дело. Призовавам то да е съвсем публично. Други има за какво да се срамуват. За тях тайната е съкровено желана. Е, аз пък съм за пълната публичност. Пък е и интересно да се види на живо как функционира в днешно време българският съд. Аз в съдилище не бях стъпвал, до този момент съм живял така, че проблеми с правосъдието не съм имал никакви. Да, но ето, сега съм обявен за нещо като "престъпник", вече съм подсъдим - за първи път в живота си. За мен, като изследовател, е любопитна и такава една роля. На дело, на практика, е важно да се знае как работи държавната машина в това съществено отношение: съдебната власт. Та ето, имам късмета да проуча и този въпрос. Даде ми се този шанс от толкова любезните мои ръководителки-директорки. За което съм им много благодарен.

Вярвам, че истината може да възтържествува и в днешните български условия, е, не току-така, а като тия, които я обичаме, приложим все пак някакви усилия в нейна защита. Затова ще застана пред съда с открито чело. Вдъхновява ме, не крия, светлия пример на моя духовен наставник Сократ. Той, знаете, също е бил съден по много близки мотиви: неговите врагове го обвинили почти досущ в същото. Сократ, както и подобава за философа, е бил неудобен за много хора. Доста хора са го ненавиждали, са му "имали зъб". Дразнил е кой ли не. Ядосвал ги е. То това, всъщност, е и работата на философа. Е, знаем, Сократ, въпреки бляскавата си защита пред съда, бил възприет за "виновен" - и бил осъден на смърт. Наложило му се да изпие онази същата чаша с отрова; тогава така били изпълнявани смъртните присъди; тогава и палачите, видите ли, били хуманисти.

Вчера ми звънна един приятел от София, философ, университетски преподавател, който заяви, че иска да дойде на откриването на делото. Попита ме това-онова, удивляваше се на това, което му разказах: звучеше му съвсем невероятно! В разговора аз подхвърлих необмислено ето тия думи: "Е, Сократ са го съдили и са искали за него смъртна присъда, в моя случай поне не искат от съда смъртта ми!". И моят колега и дългогодишен приятел ми каза следното:

- Бъркаш: и при теб, и в твоя случай също ти искат смъртта. Особено в твоето здравословно състояние това съдебно дело ще те убие. То вече те убива: като те знам колко си чувствителен, представям си как те убива, но ти още не си го осъзнал. Знам как тежко и дълбоко преживяваш обидата от абсурдното обвинение. Не по-малко жестоко се отнасят към теб, приятелю, твоите душмани - в сравнение с душманите на Сократ. Не знам как да ти помогна, но ще гледам поне да дойда в съда. Ако бъдеш в тия тежки минути оставен сам, ще бъде крайно несправедливо. Затова ще се постарая дойда.

Тия думи ми каза моят приятел. Наистина, откак разбрах за това, че е заведено такова дело срещу мен, та до този момент, два дни пред откриването на делото, минаха месеци, в които аз нямах и ден покой или почивка. Това бяха най-кошмарните дни и месеци в живота ми. Вместо да се възстановявам спокойно от тежката животоспасяваща операция, която ми беше направена на 18 април, аз бях ударен така жестоко в най-слабото ми място: много, направо безкрайно съм чувствителен към темата за достойнството! Затова този нравствен удар, който ми нанесоха, е бил пресметнат най-внимателно и старателно. Добре са знаели, че това ще ме убие. Без капчица състрадание обаче нанесоха удара си. Е, има Бог, той всичко вижда. Както и да е. Вече нямам думи. Такава коравосърдечност аз в живота си не бях срещал. Блазе им на някои, че имат такива корави сърца. Моето сърце обаче не е такова...

Всичките си тревоги, обиди, нравствени терзания, всичко, което преживях в тия месеци, аз въплътих в слово: най-старателно си водих своя дневник; кажи-речи през ден, ако не и всеки ден, аз разсъждавах писмено, опитвах се да предразположа въпросната особа на диалог, писах писма, жалби, какво ли не, опитвах да водя дори преговори, не и не: нищо не помогна! Отсреща срещнах само надменност и непроницаемост. Така аз възприех нещата, така ги опивам: не мога да лицемеря. Нека да ме съди още, ще кажа обаче каквото мисля. И щи го кажа и напиша точно както го чувствам и преживявам. Аз съм човек, не се срамувам от това да показвам човешкото в себе си. Та диалог не успях да предизвикам, но оставих много писмени свидетелства за преживяното в тия тежки за мен дни и месеци. Тия дни събрах всичко, което съм написал по повод на това съдебно дело на едно място и се получи книга от 230 страници; получи се един нравствен, психологически и правен казус, взет от самия живот - каквото подзаглавие вече дадох на тази книга. Заглавието й все още не съм измислил, но усилено мисля по него. Ако някой иска, нека да помогне, нека да дава предложения за заглавие на тази доста своеобразна книга. Едно красноречиво свидетелство за болното време, в което живеем. Решавам тази книга да завърши в навечерието на откриването на самото дело. Каквото ще се случи на самия съдебен процес, ще го опиша, живот и здраве да е само, в отделна, в нарочна книга. Всичко ще документирам.

За мен, като изследовател на съвременните нрави, случаят, не крия, е направо благодатен. Разглеждайки го от тази страна, проявявайки огромно любопитство към това, което ще се случи на съдебния процес, на който съм подсъдим, аз успявам, донякъде, да намаля огромното напрежение, на което съм подложен. Ето, това, което пиша в момента, също ще влезе във въпросната книга. Ако не пишех тия текстове през кошмарните дни, които преживях тази пролет и това лято, аз вече щях да съм се пръснал от напрежение. Те изиграха за мен ролята на нещо като "отдушник". Затова ние, пишещите, пишем своите книги: да се освободим от мислите, които ни гнетят. Писането е форма на освобождаване. Пишещият е един свободен човек, който, пишейки, разширява периметъра на своята свобода. Щото и някои мисли могат да станат наши тирани, ако не ги проснем, като убити, върху хартията. Затова пишем, не за друго. Пишем, за да спасим душите си. Затова пишат пишещите. Да го знаете от мен. От добро не се пише. Но пък се пише предимно за добро.

Та който има идея за заглавие на тази книга, в която са събрани всички мои есета по темата за това съдебно дело, да заповяда, да даде предложението си. Който пък иска със своите очи да види какво ще се случи на самия процес, да заповяда, откриването му ще стане вече казах къде и кога. Ако някой представител на медиите рече да дръзне да даде гласност на тоя толкова показателен за нашето време съдебен процес, може също да дойде. Съдят един философ за това, което е написал в своя книга. Недоволни са от това, че този философ си позволява да пише това, което мисли. Позволява си, негодникът, гласно да заяви каквото мисли - е, ще му дадем да види той, къде дават така, ако всеки почне да казва какво мисли, знаете ли каква суматоха ще настъпи? Няма да му позволим да дава лош пример и да заразява младите със свободомислие. Ще го осъдим, ще направим така, че в досието му да влязат заветните думи "ОСЪЖДАН", та този философ повече никога да не може да преподава философия на младежта! Нито едно училище повече няма да го вземе на работа, а пък ний ще го уволним, щото много сме загрижени за това на какви мисли учат философите днешните младежи. Нека да умре безработен и гладен този философ, майната му, та да си плати за за непозволителния лукс: ще ми мисли той, ще ми говори и ще ми пише той свободно, я го виж ти, размислил се, разприказвал се, разписал се! Ще ми пише той книги, негодникът! Тая ний няма да я позволим. Ще го накараме да млъкне завинаги!

Един умълчал се наплашен философ, при това лишен "законно" и по съдебен път от право на работа и преподаване, вече е мъртъв, убит философ. Това явно целят да направят с мен. Желаят да ме убият именно като философ. И като писател, автор на вече повече от 20 издадени книги. Затова, не за друго ме съдят, вий да не си мислите, че ме съдят за нещо друго? Моята свобода на словото е "трънчето", което ги боде в очите, е, това трънче са решили най-после да го извадят оттам. Затова е този съдебен процес. Не си мислете, че е за нещо друго. Ако смятате, че това е нещо "маловажно" или незначително, не обръщайте капчица внимание на случващото се. И на това, което написах току-що - и което вие прочетохте с очите си. Невероятно звучи, но е точно така, е факт. Живеем, за жалост, в един абсурден посткомунистически свят, в който няма невъзможни неща...

У нас, в България, нима някой изобщо цени такива "лигльовщини" като свобода на словото, като мислене, философия, философски книги и идеи за свободата, живота, достойнството, личността и пр. - каквито са моите книги?! Цени ги, ама дръжки! Тъй че по-добре изобщо не обръщайте капчица внимание на това, което се случва - и за което току-що написах. Що да си смущавате спокойствието? Бързо забравете каквото току-що прочетохте и идете да си послушате малко чалгарийка - за утеха на сърцето, за успокоение на оскърбената ви невинност. Философите са много вредни и опасни хора, нали така?! Да мрат, мамицицата им! Убийте ги, разкъсайте ги! Долу!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo