Колко ли пъти, срещайки погледа на някой бездомник, сте се питали какъв ли е бил животът му, дали е имал семейство, професия... живял ли е някога другояче? В едно стихотворение се казваше, че очите, дори и в умората, говорят на всички езици. В тях се крие отпечатъкът на преживяното минало.
Какво ли е онова нещо, която може да ни накара да продължим, след като отпечатъкът избледнее, покрит от болката от смазани мечти, безпътица и самота?
Вижте изповедта на един клошар, която ни даде всички отговори и ни накара да се усмихнем... уж без причина:
„Отивам да си купя кафе. Пред мен човечец, леко потрепващ, леко прегърбен, около 70-годишен или толкова изглеждащ. Изсипва от шепата си стотинки и тихо казва: „Едно кафе.” Продавачката изсумтява, броейки ги: „По-жълти нямате ли? Освен това 2 стотинки не ви достигат.” Човекът си ги прибира обратно и понечва да тръгне. „Не ви ли е срам?” – изкрещявам на продавачката - „Аз ще платя кафето”. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
1 коментар:
Тъжно и едновременно с това, вдъхновяващо. Явно, въпреки окаяното си положение, този човек е намерил нещо, което повечето хора, бедни или богати, нямат - удоволствието от това че си жив.
А иначе е тъжно, защото като че ли клошарите стават все повече. Вече почти нямам излизане из центъра (живея в София), при което някой да не ми поиска пари, при това някои от хората, които ме спират и искат, въобще не приличат на клошари - облечени са съвсем прилично, държат се нормално, изглеждат като всички други...и изобщо не са само стари хора, има и млади, и хора на средна възраст....веднъж по улицата, на която живея само в разстояние на 15 минути минаха трима,които ровеха в кофите....тъжна работа.
Никола
Публикуване на коментар