Justine Toms е написала във Фейсбук следната реплика, която ми даде повод да каже нещо съществено - по моя преценка; ето, може да се окаже важно и за вас:
Justine Toms каза: Е ли всичко в ръцете на държавата (работа, заплати, пенсии, здраве, образование, култура ...)? И кой й го е дал? А държавата в чии ръце е?
Mira Petrova каза: Е, и ние сме "й" го дали. И не изглежда много хора да имат против.
Ангел Грънчаров каза: Ако всичко това е в ръцете на държавата, то означава, че не сме се избавили от комунизма; в нормалните страни не всичко е в ръцете на държавата, а огромната част от него е в ръцете на хората, на индивидите.
И там държавата има доверие в способностите на хората да решават проблемите си сами. Затова тия държави просперират, са благоденстващи, а ние, дето сме свикнали да чакаме държавата да ни решава проблемите, виждате докъде сме я докарали: нито един проблем държавата ни не е решила като хората.
И няма да го реши, а само ще продължаваме да тънем в бедност, в мизерия, в лишения, в унижения...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
3 коментара:
Това по принцип е така, но се забравя нещо важно: посткомунистическата държава не само не решава проблемите на хората, тя съществува, за ДА ПРЕЧИ НА ХОРАТА ДА РЕШАВАТ САМИ ПРОБЛЕМИТЕ СИ, защото иначе те биха станали свободни, независими от държавата граждани, което комунистите се опитват на всяка цена да предотвратят. Ето защо призивът сами да решаваме проблемите си е хубав, но като цяло неприложим в посткомунистическия свят, защото дори да искаш, няма как да стане. Нормалната логика просто не функцкионира в тези страни и те се въртят в омагьосан кръг: наистина трябва лична инициатива за решаване на проблемите, но тя е невъзможна, а докато няма лична инициатива, проблемите остават.
Тук в някакъв смисъл сте много прав. Понеже държавата хем пречи, хем не позволява на хората сами да си решават проблемите, те си остават нерешени и се натрупват и ожесточават. Бляскав пример за това е ситуацията в образованието - тук държавата (държавната администрация) е станала спирачка за всякаква позитивна промяна, а в същото време е вързала ръцете на всички, занимаващи се с образование, да решават проблемите, които се стягат като примка на шиите им. Ужасно абсурдна е тази ситуация. Разбира се, аз стоя на принципа, че свобода не се дава, тя се взема. Ако това съзнание се разпространи, държавата в един момент ще бъде принудена да се откаже от монополната си блокираща роля в образованието, благодарение на която нанася такива щети върху младежта, бъдещето на нацията. Иска се обаче граждански натиск да се случи това.
Свободата наистина се взема, но хората след 24 години напразни опити да си я вземат хората наистина се умориха и отчаяха. То не бяха митинги, то не бяха шествия, то не бяха протести, то не бяха вотове за представящи се за десни и реформатори партии, но комунистите винаги успяваха да извъртят нещата така, че да останат на власт.
Има и един друг момент, който не се разбира: всичко, което България е постигнала в демократизацията след 1989, го е постигнала срещу съпротивата на комунистите и най-вече на Москва, но и ПРОТИВ ЗАПАДА, ЗАЩОТО ЗАПАДНАТА НАМЕСА В ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКИТЕ СТРАНИ НОСИ ИЗЦЯЛО КОНТРАПРОДУКТИВЕН ХАРАКТЕР. Западът, от една страна, прави бизнес с комунистите, второ подкрепя посткомунистите, Станишев е например шеф на ПЕС и трето и най-важно: ПОДКРЕПЯ ПРЕДРЕШЕНИТЕ КАТО ДЕСНИ КОМУНИСТИ. Така че срещу тази съпротива отвсякъде българският народ постигна чудеса след 1989 и трябва да му благодарим, а не да го корим и упрекваме.
Публикуване на коментар