Мое интервю, дадено за високотиражен "жълт" вестник, но забранено за публикуване, щото не е подходящо за четене от идиоти

Публикувам и в блога си мое интервю, дадено за високотиражен "жълт" вестник, който обаче не посмя да го публикува нито на страниците си, нито в своя сайт; кои са причините за това аз мога да гадая, да се досещам. Най-вероятно не го публикуваха защото историята не е кой знае колко "пикантна", засяга сериозни теми, имащи голям човешки смисъл, а пък тия неща, предполагам, не са кой знае колко интересни за този род плиткоумна публика, която ще вземе да си купи подобен вестник; издателите му пък внимават да не се допускат във вестника по-сериозни материали, щото на техния фон ще изпъкне още по-ясно глупотевината на всичките им останали идиотски и изсмукани от пръстите "занимателни четива". Къде ти разказаната от мен история може да се мери примерно с такъв високоинтелигентен матр`ьял за идиоти, носещ прочувственото заглавие Вулева се дупи на селфита?!

От друга страна този вестник е на Дилян Пеевски, това също обяснява много неща. Както и да е, да се опитваш да цензурираш блогър като мен е пълно идиотство; ето, аз публикувам текста в блога си, разбира се, знам, че и т.н. "сериозни медии" у нас няма да се заинтересуват от разказаната история, щото и те страдат от същия недъг: истинските човешки истории, криещи в себе си огромен човешки смисъл, биват игнорирани, с оглед природонаселението на страната ни да продължи да пребивава в състояние, близко до дълбокия сън, родствено също така на идиотизма; такива текстове като настоящето интервю са и опасни: ако бъдат допуснати някои хора могат да се събудят, а тогава какво ще правим, как ще запазим тъй приспивното и удобно статукво? Ето, можете да прочетете това забранено интервю в неговия автентичен вид:

Г-н Грънчаров, как се стигна дотам да дадете под съд Стоянка Анастасова, директор на Професионалната гимназия по електроника и електротехника – Пловдив?

Това е завършекът на една твърде любопитна история, която прекрасно илюстрира ситуацията в българското образование и училище. Знаете, от години се говори, че кризата в тази толкова важна сфера на живота ни е тежка, катастрофална даже. Проблемите са нетърпими, ала въпреки това господстващата Система си стои непобутната, подобно на непревземаема крепост. Работите не вървят, виждате, качеството на образованието на младите е обидно ниско. Учителите са недоволни от отредената им роля на прости изпълнители на разпорежданията на висшестоящите институции, особено пък е неприятно безразличието от страна на гражданското общество. Стигнахме дотам, че огромното мнозинство от родителите сякаш не са кой знае колко обезпокоени, че техните деца са жертва на една несъвременна, неефективна, остаряла система на образование, залагаща на отдавна отречени практики. Системата се крепи на няколко стълба: пълен държавен монопол и хегемония на държавата в образователната сфера, абсолютно всевластие на държавната бюрокрация, тотална липса на свобода у ония, които реално се занимават с образование, именно учителите и учениците – те са превърнати в изпълнители на разпорежданията (програмите, инструкциите и пр.) на висшестоящите фактори. Според господстващия стереотип „добри” учители и ученици са ония, които безропотно изпълняват инструкциите, а „лоши” са ония, които имат смелостта да правят нещата по нов, различен, нестандартен начин, да държат на личността си, на правото да бъдат себе си, да проявяват творчество и да предприемат някакви инициативи и иновации. Та така се случи и в моя случай: наложи се да встъпя в много спорове, а в крайна сметка и в остър конфликт с новоназначена директорка, която реши да заложи на формализма, бездушието и канцеларщината на тоталното администриране.

Интересно е, че докато тя не беше директор аз бях с нея в най-прекрасни отношения. През първата година на директорстването й имахме чудесни отношения, стараех се да й помагам защото свързвах известни надежди за промяна към добро. Смятах, че има смисъл тя да бъде подкрепена. Но разминаванията ни датират от времето преди три години. Почина Стив Джобс и тъй като нашето училище няма патрон (преди години се е наричало „ТЕТ-Ленин”, интересно е, че и досега пловдивчани го знаят така и масово така го наричат, което е същинска аномалия!), предложих в блога си именно Стив Джобс да стане патрон на училището ни. Медиите се заинтересуваха много от това предложение, дойдоха репортери от всички национални телевизии и вестници. Вземаха интервюта от мен, от ученици, от учители, от директорката, голям шум се вдигна по принципа „всяко чудо за три дни”. Директорката зае странна позиция: това не било важен въпрос! Изглежда й стана много неприятно, че инициатор на този дебат бях аз, знам ли коя е причината, но е факт, че отношенията ни рязко се развалиха и влошиха от този момент.

Тя най-вероятно си е помислила, че сте я засенчил?!

Изглежда нещо такова се получи. Тя ме обвини, че правя всичко това за своя „реклама”. Правил съм го бил от „суетност”. По време на учителски съвет се получиха доста драматични спорове. Предложих учителите и учениците да гласуват за това кой да стане патрон на училището, предложих нещо съвсем демократично – да проведем нещо като референдум. Всички мои предложения директорката ги прие на нож. Понеже учениците приеха възторжено идеята за референдум, наложи се да го проведем в рамките на ръководения от мен Дискусионен клуб. Администрацията гледаше с мрачно навъсени вежди случващото се. Учениците избираха между няколко предложения, е, Стив Джобс, разбира се, спечели. Директорката реагира в този смисъл: „Само през трупа ми ще стане това Стив Джобс да е патрон на нашето училище!”. Ето откъде започна нашия конфликт, който в един момент придоби ужасни мащаби.

Аз по идеи и по манталитет съм човек, който е привързан към ценностите на демокрацията. Свободолюбив човек съм, няма как, ние, философите, силно обичаме свободата – без свобода няма и не може да има философия. Когато директорката не даде възможност в рамките на различните училищни органи за управление да започне един демократичен дебат по тежките проблеми на училищния живот (примерно, всяко мое изказване на учителския съвет беше приемано едва ли не с освиркване от преданите фенки на директорката!), тогава аз се видях принуден да започна да пиша в блога си по всичките ония въпроси, по които на мен не ми даваха думата в съвета. Смятах, че като се ангажира общественото мнение всички ще се включат в един толкова необходим ни дебат, да, публичността, която аз придадох на проблемите в училището в блога си, всъщност беше покана за дебат. Жестът ми обаче не беше възприет подобаващо, аз в един момент бях обявен за… „народен враг”, който, видите ли, „уронвал престижа” на училището! Явно някои хора още са във властта на остарелия тоталитарен рефлекс: „Който не мисли като нас не мисли правилно!”. Директорката в един момент започна да прави нужното да настройва „широките народни маси” срещу въпросния „народен враг”, именно срещу моя милост. И се започна безогледна кампания с оглед да бъда дискредитиран и като личност, и като преподавател, кампания на един ужасно анахроничен административен тормоз и терор, каквато аз лично не съм си и представял че е възможна в наше време. Да обаче се оказа, че не само е възможна, тя направо ми се стовари върху главата!

Видях копие на исковата молба до съда, която сте пуснал и на личния си Фейсбук-профил?

Да, това е трето дело, което завеждам срещу ПГЕЕ-Пловдив, представлявана от директорката. Първото дело, срещу нейна заповед за наложено ми дисциплинарно наказание „Предупреждение за уволнение” го спечелих и на трите инстанции, съдът отмени неправомерно наложената заповед. Казах, че директорката по общоизвестния властнически маниер започна да ме гони и тормози, търсейки или сама организирайки какви ли не поводи да ме уволни. Е, съдът отмени тази нейна заповед. Но това съвсем не спря така усърдната в преследването на целта си администраторка.

Вече 30 години преподавам философия, имам т.н. „първи клас квалификация” – най-високата възможна за учителите. Преподавал съм и в университет, и в гимназии. Имам много публикации, автор съм на много книги, също така и на учебници и учебни помагала. Освен това имам заболяване на сърцето и съм инвалидизиран. По тези причини директорката трябваше да положи особени усилия да „мотивира” едно евентуално мое уволнение, за организирането на което тя положи завидно старание и титанични усилия. Показа и гениална направо изобретателност. Примерно в документ до ТЕЛК, т.н. „производствена характеристика”, тя си позволи да впише, че съм бил с… „нервно-психически разстройства”, сиреч, за да се разправи с мен, дръзна да ме обяви за… „луд”!

Е, ТЕЛК обсъди нейната любителска „диагноза” и я отхвърли по категоричен начин. Но за преживените унижения на мен ми се наложи да заведа ново съдебно дело, този път за клевета. Дадох директорката и в Комисията за защита от дискриминация. Интересно е да се отбележи, че за всичките тия своеволия на въпросната администраторка аз по надлежен ред съм уведомявал висшестоящите органи на образователната институция, включително и Министъра на образованието и науката; да, обаче ефект от тия мои жалби нямаше никакъв! Само Омбудсманът на републиката г-н К.Пенчев прояви живо участие в решаването на казуса, опита се да повлияе за решаването му в положителна насока, обаче пълномощията му по закон не позволяват намесата му да бъде ефикасна. Въпреки всичко обаче директорката продължи да преследва целта си, именно моето уволнение, изритването ми от училището. В крайна сметка тя постигна целта си като ме уволни със смехотворния мотив „пълна некадърност”, „абсолютна неспособност да се справя със задълженията си”, един вид дръзна да „докаже”, че от мен, видите ли, „учител не ставало”, без да се смущава от факта, че аз вече цели 30 години (!) работя в тази сфера и имам своите несъмнени постижения. А също така и много обичам работата си, смятам, че тя отговаря на моето призвание. Най-жалкото е обаче, че директорката упражни върху мен крайно обиден и жесток натиск, не смущавайки се изобщо от здравословното ми състояние. От преживения заради преследванията стрес се стигна дотам рязко да се влоши здравословното ми състояние.

От исхемична болест на сърцето ли страдате?

Да, имам ускорен ритъм, неритмичен пулс. От доста време имам тези здравословни проблеми, но ги контролирах с медикаменти. С помощта на хапчета горе-долу поддържах ритъма на сърцето си. Да, обаче тези спорове и голямото напрежение доведоха дотам, че сърцето ми вече постоянно е извън ритъм. Имам и белодробно заболяване, задух. По тази причина бях инвалидизиран с право на работа. Това обаче съвсем не смути директорката, тя успя, кой знае как, да издейства разрешение за уволнението ми дори от… Инспекцията по труда (тя постоянно парадира с прекалено многото си „връзки”!) и ето, на 19 май, безкрайно щастлива, ми връчи, под формата на „предпразничен подарък”, заветната заповед за уволнение! Тя ги умее тия гаврички, виждате, че има несъмнени способности в тази посока – организирането на унижението на своята поредна жертва.

Тежка и ниско платена е учителската професия днес!

Да, точно така. Но аз си обичам професията. Философ съм и смятам, че за тази работа съм роден, Бог ми е дал нужните способности за да я упражнявам на едно високо и съвременно ниво. С млади хора общувам всекидневно, предметът ми е хубав, отдал съм се изцяло на него. Обичам да общувам с младите хора, водим дискусии по най-важните въпроси. Смятам, че учениците имат полза от общуването с мен. Ние, учителите, за това работим: да сме полезни на младите, да им помагаме. Но ето, в тази своя умопомрачителна заповед директорката дръзна да ме квалифицира като „абсолютно некадърен” и „неспособен” да преподава, не съм бил умеел да общувам с учениците и пр.

Бил съм неспособен, видите ли, да изпълнявам задълженията си като учител. И за да докаже тази своя екстравагантна теза в продължение на две години ми правеше редовни проверки – без да ме предупреди влизаше в часовете ми, а после пишеше абсолютно свободни литературни съчинения за видяното, влагайки и много страст, и лирика, даже стигна дотам в литературните си увлечения (тя по образование е литераторка, нищо че стана директор на… професионално училище), че почна да пише протоколите за тия свои проверки в „пряка реч”, влагайки каквито си иска думи в… моите уста! Когато обаче й заявих, че тя няма право да ми дава препоръки по това как се преподава философия, на нея й се наложи да приобщи към каузата за моето злепоставяне и инспекторката по философия, и нея почна да кани редовно да ме проверяват. За 30 години стаж не бях проверяван от инспектор по философия нито веднъж, но в последните две години за сметка на това бях проверен поне 5 пъти! За съжаление инспекторката не изпълни функцията си, позволи да бъде въвлечена в игричките на директорката и написа такива „протоколи”, които отговаряха на най-съкровените желания на тъй страстното директорско сърце! А иначе аз и на директорката, и на инспекторката най-спокойно им обяснявах, че имам един свой оригинален и творчески подход, че няма да позволя да ме натикат в калъпа на „типовия преподавател”, че преподаването на философия не е като шиенето на някаква „мисловна конфекция”, като правенето на тухли, че училището не е тухларна фабрика и пр. (Впрочем, една от последните ми книги е посветена на образованието и носи заглавието НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (подзаглавието й е „Есета за освобождаващото образование”.) Разбира се, смислен диалог и тук нямаше, другата страна, ползвайки се от властническото си положение, излезе с претенцията, че тяхната позиция била „единствено правилната”. Аз трябвало било да бъда посечен, та в училището да възтържествува сивотата, еднообразието, скуката, униформеността и пр. Министърката (проф.Клисарова), до която продължих да пиша безчет жалби за случващия се административен произвол и тормоз, изобщо не се трогна – щото тя беше заета с „фундаментални” проблеми от типа на този как да принуди учителите да почнат да преподават само по един-единствен „най-правилен” учебник, няма да си играем на свобода и на демокрация я?!

В един момент нещата стигнаха до крайна и съвсем абсурдна форма – когато директорката не се посвени да използва и ученици срещу мен. Има ученици, т.н. „активисти”, които са използвани за това-онова от администрацията и затова са в много близки отношения с нея. Такива именно ученици бяха използвани за да създават напрежение в един-два класа (иначе аз преподавах в цели 14 класа и часовете ми вървяха съвсем нормално!). Тия ученици бяха насърчени да се държат хулигански. Примерно да пречат на преподавателя да си върши работата и, примерно, да се провикват отвреме-навреме: „Ей, господине, ама Вие не ни преподавате правилно!”, „Не щем да учим при вас!”, „Искаме друг, по-добър преподавател!” и пр. Сиреч, да повтарят като папагалчета заучените „истини” на директорката – какво умилително единодушие между директор и арогантно държащи се ученици! Аз помолих в създалата се ситуация администрацията да си изпълни дълга и да призове тия ученици да спазват правилата, но ефектът беше обратен. Учениците започнаха да се държат още по-арогантно. Директорката нито веднъж в мое присъствие не пожела да призове учениците да спазват правилата и да не нарушават правилника! Което очевидно насърчаваше тия ученици да се държат още по-нагло. Иначе днешните ученици по начало са добри, аз с тях се разбирам превъзходно. Те по никакъв начин не биха си позволили такова арогантно поведение в нормална обстановка, от което аз съдя, че им е било въздействано. Това обаче е съвсем недопустимо по всички правила – и на морала, и на правилника, и на закона, и на всичко!

Директорката твърди, че именно Вие генерирате напрежение?

Е, тя беше длъжна да напише всичко, което й хрумне, та да има „по-голяма тежест” нейната наистина куриозна заповед за уволнение. Всяко нещо може да бъде изтълкувано както си искате, в това число и наопаки на реалното. Ето и за това т.н. „генериране на напрежение” от моя страна. Един вид „генерирам напрежение” когато правя нужното младите хора да се позамислят, та нали мисленето изисква полагане на известни усилия? Какво пречи тогава да приемем, че този там учител, изискващ учениците му да мислят, при това съвсем самостоятелно и свободно, всъщност по този начин ги… „тормози”, „мъчи” ги да мислят – нали и така може да бъде изтълкувано всичко?! Нали мисленето било „мъка”, ето как може да бъде изтълкувано всичко – неслучайно толкова много хора направо мразят да мислят! Когато човек започне да мисли и да търси истината „напрежение” винаги има; ала немисленето, умствената ленивост за сметка на това е така сладка и приспивна, нали така?!

Според догмите на административната система в образованието важно е да се спазват инструкциите, а пък дали работата върви и дали някой има полза не е от значение. Аз не мисля обаче така. Не мога да се задоволя с такова отношение към работата си. Ако всичко е вяло, скучно, тихо, „добре сресано” работата може, формално погледнато, да върви, но тя никак няма да е ефективна. Или ефектът е направо обратен на желания! Аз не се задоволявам с формално провеждане на моите часове. В моите часове има много спорове, много дискусии. Примерно често прилагам иновативни методи, да речем, класът се разделя на две групи, два „отбора”, които защитават противоположни позиции. Учениците си задават въпроси, питат, отговарят, всички полагат усилия да се стигне до истината, съпричастни са с оглед постигането на „победа” (да съберат повече „точки”). Възприемат часа като състезание, като игра. Като възникнат спорове по интересни, вълнуващи младите хора въпроси, даже и в междучасието учениците продължават да спорят. Аз смятам, че това е хубаво, но ето, в очите на тъй авангардно мислещата директорка това било крайно осъдително. И тя издаде своята категорична присъда: да бъда изгонен от училището, а по този начин и от образователната система изобщо, щото кой директор ще вземе на работа такъв „доказано некадърен” преподавател, уволнен по параграфа „несправяне с работата”, „липса на качества” и пр.?

Добре, защо толкова много Ви мрази тази дама?

И аз много съм мислил как е възможно такова едно отношение към друг човек, към колега при това. Е, имаме различия в разбиранията, но това е толкова естествено. Тя подкрепя друг тип педагогика. Като директор нейния възглед е прост – има инструкции, учителят трябва да спазва безукорно правилата или предписанията на висшестоящето началство. Тя се придържа към чисто административния, аз бих казал дори казармен подход спрямо училището и образователния процес.

Моят подход обаче е коренно различен. Моята идея е, че образованието е един най-фин и чисто духовен процес на въздействие, при който учениците трябва да имат полза от общуването си с учителя; целта тук не е просто да са доволни началниците. Истински важното за мен са същностните интереси на учениците. Именно да станат пълноценни личности, разполагащи със съответните умения за самостоятелно мислене, за постигане на смисъла, за ориентиране в света и пр.

Е, разминават ни се разбиранията с директорката, но това не значи, че тя като мисли иначе има правото да ме тормози та да почна и аз да мисля като нея. Не е този начинът. Аз съм добросърдечен, толерантен човек и съм се стараел да имам най-нормални човешки и даже приятелски отношения с всички, е, разбира се, налагало ми се е много да споря с кой ли не, примерно дори и с началството; много съм спорил с директорката включително и в присъствието на инспектори. Като е нямала какво да ми отговори в тия спорове (ние, философите, много сме убедителни в споровете понеже това е нещо като наша прерогатива!), предполагам, директорката се е изпълвала с желание за мъст. Така си обяснявам крайния негативизъм, който тя си позволи спрямо моята личност, който в неприкрит вид струи от всяка нейна дума и в заповедта й за уволнение.

Писах много жалби, възвания, отрити писма в този период до министерството, до омбудсмана, до синдикатите, до кого ли не. Идваха проверяващи по мои сигнали. Тя се възползва от това. Другите учители са недоволни когато има проверки защото и те могат да бъдат проверявани. Ето, тя се възползва от това и се постара да настройва учители срещу мен – бил съм „уронвал” имиджа на училището и пр. Даже в духа на „добрите стари времена” бяха инициирани „разгромни писма на колектива” срещу „злия народен враг Грънчаров”. Смешна работа! Живеем все пак в XXI век, не в 50-те години на ХХ-я век!

Много е възможно г-жа директорката да е получила политическа поръчка да се разправи с мен. Аз съм най-активен политически коментатор в своя блог. Много съм критикувал правителството, което я назначи по времето на министър Сергей Игнатов. Знаем, че в наши условия конкурс за директор винаги се печели от кандидата на управляващата партия. Ето в нашето училище се явиха 18 кандидати. Повече от тях бяха инженери, способни хора. Но спечели една учителка по… литература. Нима сред явилите се кандидати-инженери толкова е нямало поне един достоен да стане директор?

Цената на вашия иск е 5 579, 94 лв.?!

Тези пари ме се полагат по закон за 6-те месеца, в които съм бил без работа. Ако спечеля делото тя е длъжна да ми компенсира 6 заплати. Сумата е такава според закона.

Какви унижения сте претърпял по време на ТЕЛК за да доказвате, че сте нормален?!

Да, това са любопитни подробности. Знаете, че едно време властта обявяваше другоячемислещите за… „психично болни”. Е, оказа се, че такова нещо може да се случи и в наше време, то сполетя мен. Първо ходих на психологически изследвания за изследване на психичните ми сили, именно чувства, внимание, памет, емоции, воля, интелект и пр., е, аз съм психолог, преподавам от години психология, тия изследвания са ми интересни; получих документ, че „нямам отклонения”, че съм „в нормата”. Освен това, въпреки че никога не съм ходил на психиатър ми се наложи да отида – за да ми издадат документ за състоянието на моята психика. Разпитваха ме надълго и нашироко. В такава ситуация човек се чувства много странно. Аз самият се занимавам с психология и добре знам, че човек не може да има гаранция, че е „точно в нормата”. Тия неща са много относителни. Всеки си има своите странности, има своята индивидуалност, всеки има право да бъде и… чешит, нали така? Но е фатално важно как тъкмо психиатърът вижда нещата, как той те възприема. Затова по време на тия обсъждания на моменти се чувствах много унизително. Е, иначе с психиатърката проведохме чудесен диалог, включително и за цялата история на моите отношения с тъй любознателната спрямо психиатрията директорка, имаща самочувствието че е нещо като „самоучка” в тази област – след като си позволява да издава „оригинални диагнози”. Психиатърката ми издаде документ, съдържащ констатация „психично здрав”, с което директорската „диагноза” изцяло рухна. След това пред самия ТЕЛК наново трябваше да обяснявам на цяла комисия всичко наново, а те ме гледаха с подозрения, все пак не всеки ден при тях бива обследван един тъй многоречив философ като мен. Но го има и този момент, че е напълно възможно психиатрите да си кажат: нищо чудно че директорката те е възприела за „ненормален” щом си толкова различен от другите, щом си мислещ и пр.! Знаете ли, за жалост, у нас да си различен, да си личност е нещо като проклятие! Отбележете, че личност и раз-личност имат един и същ корен.

Добре, ако спечелите делото ще се върнете ли на работа в училището?

Да, непременно ще се върна. Училището е много добро, много хубаво. Надявам се и директорката след тия съдебни спорове да преосмисли позицията си. За жалост, за момента, по моя преценка, тя показа категорична неспособност да се справя с високите изисквания за тази длъжност. Показа невероятно неумение да ръководи хора, подходът й просто е принципно сгрешен: с хора, с човеци, ако не общуваш човешки, нищо добро няма да постигнеш. Освен мен тя уволни и много други хора. Изгони ги от училището по най-унизителен начин. Някои спечелиха дела срещу нея и скоро ще се върнат на работа по силата на съдебно решение.

Тя просто няма умения да работи с хора и има огромно самочувствие по две причини. Първо, както т.н. „зли езици” говорят, майката на съпруга на директорката била сестра на Георги Атанасов, министър-председател по времето на Тодор Живков. (Тя се е омъжила за човек, имащ фамилия Анастасов.) Знаем, че хора от някогашната комунистическа номенклатура все още имат превъзходно положение и в днешни условия, на което се дължи и огромното им самочувствие. На второ място се знае, че съпругът на директорката преди 1989 г. работил в системата на МВР. По тази линия у нас много хора направиха и пари, и кариера. Това може би е причина някои хора да имат съзнанието, че са недосегаеми. И че могат да си правят каквото поискат. Трябва нещо да правим че да ги убедим, че отдавна минаха тия времена, когато властващите можеха да си правят каквото им скимне с нас.

„Юлиян Вучков е много удобен за ченгесаро-олигархичното статукво. Затова и го пласират толкова по медиите” – тази Ваша теза в блога Ви ми направи силно впечатление?!

Той е от т.н. удобни за всяка власт хора, нищо че плямпотят срещу всяка власт. Феноменално е това, което прави Юлиян Вучков. Знаем, че до 10-ти ноември е бил свързан с официалното статукво и след промените също успя да се нагоди много добре. Той минава за краен, яростен критик. Но това е само видимост, не бива да се подвеждаме по думите и внушенията му. Нещата трябва да се тълкуват по-цялостно за да бъдат разбрани вярно – щото иначе, като се подвеждаме, проявяваме непростима наивност. Аз смятам, че неговите критики са парадиращи, демонстративни и лицемерни. Те са крайно кресливи с цел да всяват нихилизъм сред тъй доверчивите и незатрудняващи се с мислене простодушни народни маси. Това е много удобно, щом „всички са маскари”, щом „никой не заслужава доверие”, тогава истинските мерзавци ликуват – та тях никой няма да ги разпознае в общия кюп! Аз затова твърдя, че байвучковото плямпане е много удобно тъкмо за статуквото и за силите, които стоят зад него. Затуй му дават такъв огромен медиен комфорт. Той сам не се усеща, че го използват, напротив, въобразил си е, че е нещо като „народен трибун”. Горко на страна, горко на оня народ, който има „трибуни” като Вучков, Сидеров, Бареков и останалата медийна пасмина, претендираща и за политическа роля! Има хора, които се увличат по вучковите приказки. Той казва : „Няма смисъл да гласувате. Всички са маскари”. Това е толкова полезно за ония, които държат контрола върху положението у нас. На неудобните за статуквото хора не им дават трибуна. Медийният комфорт на Вучков обаче е и много добре осребрен. Аз не виждам кой знае какъв особен смисъл в плямпаниците му, това не са някакви задълбочени анализи. Той си е нещо като латерна, като развален грамофон.

Пловдивският митрополит Николай също е герой на Ваши публикации в блога ви?!

Християнин и философ съм и към религията и вярата имам добро отношение. Но Николай Пловдивски, по моето възприятие, а съм чувал, че и други хора така го възприемат, излъчва голяма злоба, в него сякаш има нещо сатанинско. Въпрос на възприятие, на чувствителност. Други, чувам, му се възхищавали, хора всякакви. Но поведението му, по моя преценка, е в пълно противоречие с християнския морал. Нима той, ако беше наистина християнин, нямаше да усети колко е горд и нагъл?! Случва ми че понякога да слушам негови проповеди в храма. В тях има не само злоба, но и нескривани политически призиви. Лош огън блести в очите му, наподобяващ адския. Той се е възприел като „голяма звезда”, а един християнин трябва да бъде най-вече скромен, негорделив. И по материалния лукс си пада, което е недопустимо за духовно лице.

В проповедите си Николай Пловдивски отправя политически апели. Заема политическа позиция, изповядва крайно русофилство и сее жлъч срещу западните ни съюзници. На всяка черква в пловдивска духовна епархия редом до българското знаме е сложил и своето собствено, някакъв „княжески” щандарт на владиката! Да, във всяка църква се вее личното знаме на владиката! Той се преживява като духовен княз и си е направил свое знаме! Вместо до българският трибагреник да се вее знамето на ЕС, както е нормално, там стои това на дядо Николай, вероятно за това един ден да бъде заменено от… руското. Това показва една ужасна тенденциозност. Чрез църквата дядо Николай прокарва руските интереси. Всичките ни владици са учили в руски академии. Знаете каква част от тях от тях са агенти на ДС, която е филиал на КГБ. Никой не може да докаже, че Николай обслужва КГБ, но това си личи по поведението му. И тази лакомия да стане патриарх! Това вече е отвратително. За мен той не е християнин, а наподобява антихриста.

То не е тайна, че той обслужва интересите на БСП? Да, той си е руски възпитаник.

Вие също сте руски възпитаник?

Да, завършил съм университет в Санкт Петербург, но не съм русофил. Аз обичам и уважавам руската култура, но не мога да приема имперската политика на руснаците, на Путин. Имам приятели-руснаци. Чудесни са, но и те като народ, подобно на нашия, имат своите недостатъци. Масовият руснак е податлив на манипулации. Той не обича свободата. Когато императорът премахва крепостното право знаете ли как са се молили на господарите си да не ги оставят на „произвола”? Отиват при господарите си и плачат, на колене се молят пак да бъдат под крилата им – защото не знаят какво да правят със свободата си.

Благодарение на комунизма това нещо се е запазило и до ден днешен в Русия. За жалост и у нас мнозина продължават да си търсят господаря, спасителя, оправяча и пр., което показва, че свободата за такива е нещо съвсем чуждо и непонятно…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo