Допуснахме системата, която би следвало да "произвежда" човеци и личности, да стане изцяло безчовечна и обезличаваща: по-голям грях и по-голямо престъпление от това не мога да си представя!

От години вече (откакто имам блог, сиреч, от 2006 г.) спазвам традицията на всеки нов и пореден министър на образованието и науката да пиша открито писмо, в което да му разказвам за тежката ситуация, за нетърпимите проблеми в тази сфера, да го призовавам да пристъпи към работата си с дължимото съзнание за дълг, да направи нужното с оглед работите да бъдат поставени на длъжната основа, сиреч, да се започнат най-сетне толкова отдавна отлаганите спасителни промени. Писал съм и на редовните, и на служебните министри, разбира се, ефект от тия мои инициативи не е имало, нито един министър не се трогна дотам, че нещичко да направи. Обикновено министрите блажено си министерстваха, сиреч, перчеха се пред медиите, даваха лицемерни интервюта, шляеха се по приемите и парадите - без много-много да ги е грижа за случващото се в "поверения им ресор". Положително е сигурно поне това: нито един от тях от тревоги не си загуби съня, напротив, за никакви оплаквания за загуба на съня и за нарушаване на апетита на някой от нашите министри на образованието и науката аз лично не съм прочел или пък чул в медиите. Вие ако знаете такъв парадоксален и немислим случай, известете ме, ще съм ви много благодарен!

Е, правил съм всичкото това не за друго, не за да вдигам шум около себе си, а просто за да проявя своята ангажираност като гражданин и като образователен деец, отдал живота си на българското образование, на каузата за модернизиране на образованието и възпитанието на българската младеж. Убеден съм, че нещо трябва да се прави, че натискът от страна на гражданите върху безхаберните институции и върху господстващата образователна бюрокрация - загрижена за едно-единствено нещо, именно да запази монопола, господството и всевластието си! - ако не отслабва, в крайна сметка ще доведе до разклащане на анахроничната система - доказано неефективна, порочна и вредна и за младите, и за страната, и за бъдещето на България. Разбира се, институциите, знаейки, че животът у нас извечно си тече по изпитаната ориенталска рецепта, а именно "Кучетата си лаят, керванът си върви!" или според вдъхновяващата максима "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?!", едва ли ще се трогнат - колкото и прочувствени писма ний, гражданите, да им пишем; иска се нещо друго, щото по модела "Казаци пишат писмо до турския султан" аз вече изобщо не вярвам, че нещо смислено може да се случи.

Но все пак тия неща, именно писането на протестни и открити писма, дискусиите по медиите (медиите у нас също прекрасно обслужват статуквото, мълчат, с малки изключения, като същински пукали и то тъкмо по истински важните въпроси!), ропотът на недоволството и прочие имат значение доколкото спомагат все пак някак за засилване на въздействието върху съзнанията, щото най-лошото е, че у нас самото революционно съзнание за необходимостта от коренна промяна в образователната сфера все още се разглежда като проява на "лош вкус" или на личностна странност и екстравагантност, а не като непосредствена жизнена необходимост - с оглед избягване на очертаващата се катастрофа. Явно статуквото, според повелите на господстващия у нас конформистичен манталитет, добре устройва огромното мнозинство от работещите в тази сфера, а пък недоволстващите, роптаещите и борещите се нещо да се промени са нищожно малцинство; мнозинството, уви, още се нагажда с оглед да оцелява, да вегетира, да доживее до пенсия, та поне тогава да се спаси от абсурдите, от лудницата, наречена "българско образование и училище".

Е, имаше преди години една национална учителска стачка, която била най-голяма и най-продължителна в българската история, това беше в паметната 2007 г., ала след поражението й, след като инатът и безсрамието на седенкаджиите Станишев, Орешарски и Даниел Вълчев възтържествува, пак настъпи реставрация на най-ретроградните тенденции, щото нали знаете у нас каква друга максима или девиз ръководи живота ни? Не знаете ли? Милите, не знаят, не се сещат, ами ето, ще ви кажа, тя е добре известна: "Покорна глава сабя не я сече!"; има и една друга, също така добре известна и прекалено характерна за случващото се и сега: "Срещу ръжен не се рита!". И още поговорки има в тази посока, но да спрем с поговорките. Та дали сега да не взема пак да напиша едно прочувствено писъмце до новата министърка на образованието и науката Румяна Коларова, в което да й кажа, че работите хич не са бляскави, та министестерстването й да е пак така славно както на нищо не направилите нейни предходници? Е, тя е на този пост за малко, има ли смисъл, дето се казва, да си "хабя патроните и динамита", при положение че тя е на този пост по-малко от три месеца? Май нещичко трябва да се направи, щото, знае ли се, тя може да остане министър и в редовния кабинет, пък има и нещо друго, което ме импулсира да не се отказвам, и то е поговорката "Залудо работи, залудо не стой!", да, трябва да се работи, трябва да се полагат непрестанни усилия, натискът от страна на гражданите не бива да отслабва и миг; е, ще напиша и този път това свое традиционно писмо, което ще пратя на новата министърка. Аз даже се и забавих с него, а причината е ето каква:

Някаква изстрадала учителка от Перник, милата, написа едно писмо, в което, тъй да се рече, си изля душата, ала не посмя да го подпише с името ни, нищо че била вече пенсионерка; не го подписа по причина на това, че съпругът й бил още в системата, та се опасявала от репресии срещу него! Този факт около анонимността на това писмо, което предизвика невероятен отклик и безброй критични коментари, е много показателен за царящия страх - явно отношенията в безчовечната система са придобили съвсем уродливи форми. Въпросното писмо беше публикувано в сайта ЗА ПЕРНИК, ето публикацията: Учителка от Перник взриви системата: Да преподаваме на учениците е последната ни грижа!; изглежда въпросната учителка сама си е публикувала писмото, щото в този сайт има такава възможност, има си форма в сайта, пишеш каквото искаш, и то мигновено излиза като статия, като публикация в него!). Но е факт, че по повод на писмото се проведе една страхотна дискусия, в която най-различни хора, предимно работещи в системата на образованието, съвсем откровено изложиха позицията си спрямо плачевната ситуация, най-горещите проблеми бяха очертани с пределна честност, правдолюбие и прямота. Аз си направих труда да копирам тия коментари и да ги препубликувам в блога си, ето тия поредици от коментари: Разтърсваща в своята безпощадна прямота дискусия за катастрофата на българското образование и училище, това е първата, а ето и втората част: Продължение на дискусията за катастрофалното положение в образователната сфера на България; дискусията продължи, има и трета част, но вече е позатихваща, всичко най-важно вече беше казано, и то в пределно откровена и честна форма.

По едно време ми хрумна да предложа две неща, първо, самата тази дискусия да бъде изпратена за сведение на министър Р.Коларова, второ, на базата на изреченото в дискусията и коментарите да се подготви нещо като петиция, под която да се съберат подписи, а пък после тя да бъде отново изпратена на министърката. Вярно, казах, че моделът за търсене на изход от тежката ситуация, именно по тертипа "Казаци пишат писмо на турския султан", изобщо не ми харесва, нищо че сам съм писал, казах, доста открити писма; но нищо не пречи и такава петиция да бъде написана, да се съберат подписи под нея и да бъде изпратена на министърката. И ето, възниква въпросът кой да оформи въпросната петиция, е, аз се нагърбих с тази нелека задача, щото ми беше възложено да подбера всичко най-важно и сполучливо, което е изказано в дискусията, а това е много труд, трябва да се "пресее" и отдели същественото от маловажното и пр, нещата трябва да се систематизират, да им се придаде потребната лаконична форма и пр. Почнах да изпълнявам ангажимента си, ала, не крия, в един момент стигнах до задънена улица: по емпиричния начин, чрез обработката на огромния материал от дискусията, работите явно нямаше да станат. Тогава ми остана другия път, да опитам да си изпълня ангажимента по дедуктивния метод: сам, и то в една чиста логическа, движеща се по същността на проблемите форма да изведа няколко най-важни, възлови момента или акцента, да синтезирам ония истини, които по въздействащ начин да съобщим на министърката, и дори не толкова на самата министърка, а по-скоро на образователната общност на страната, включваща и учениците, и учителите, и родителите най-вече. Щото, казах, за мен най-важното е да се въздейства върху промяната на съзнанията, което е предпоставка за същностна промяна след това и живота, в реалните отношения и пр. Или пък тия два процеса, промяната в съзнанията и промяната в реалните отношения, в живота, би следвало да се развиват паралелно, взаимно подпомагайки и подкрепяйки се - ето това също е възможен вариант. е, явно ще склоня към този начин да си изпълня ангажимента към коментиращите под онова писмо на учителката от Перник: първо, ще изпратим на министърката пълния запис на цялата дискусия във въпросния сайт, нека да го има тя това четиво, щото в него има много човешка болка и пределно искрена загриженост, белким министърката поне малко се трогне, а, на второ място, ще подготвя кратък, лаконичен, но много силен текст за петиция, ще го предложа за обсъждане пред така и така формиралата се пернишка общност от граждански ангажирани учители и родители, ще видим какви корекции ще се внесат в него, пък след това ще го публикуваме в някой сайт за петиции и ще почнем да събираме подписите.

Ето, иде, задава се нова учебна година, в която моя милост за първи път от 30 години ще посрещне като... "безработен". Да, аз от 30 години учителствам непрекъснато, но ето, сега за първи път бях изритан по недопустимо грозен начин от системата. Уволни ме една самозабравила се директорка, назначена на поста си от ГЕРБ, уволни ме по най-подъл милиционерски начин, нещо, което аз не съм могъл да си представя, че е изобщо възможно да се случи в наше време: като не можа да ми запуши устата, щото аз много писах за зулумите й в блога си, много настойчиво се опитвах да предизвикам демократичен дебат и решителен отпор, като опита да се разправи как ли не с мен, тя накрая се принуди да ме изхвърли по смехотворния параграф "несправяне с работата"! А пък основанията, които можа да измисли за тази цел, бяха вече съвсем смехотворни, именно "пълна некадърност", "абсолютна неспособност да бъде учител" и прочие административно-бюрократични глупотевини, които щяха да са много забавни ако не бяха така нагли. Три години аз водих непрекъсната битка за промяна на плачевното статукво, установило се с директорстването на тази особа в ПГЕЕ-Пловдив, едно елитно училище, което тя със замах доведе до най-ужасно състояние. Днес това училище е точен модел на цялата онази деформация в цялата система, на всички ония абсурди, които системата поддържа, с оглед да векува, с цел да си остане ненакърнена. Днес всички треперят от тъй арогантната заради своето съзнание за пълно всевластие администраторка, подлизурството е на висота, никой не смее нищичко да каже, а комай всички се надпреварват да й угодничат, с оглед да получат благоразположението й и евентуално да получат по-голям пай от т.н. "диференцирано заплащане" в края на годината. А пък, естествено, за истинските интереси на учениците и на младите хора, за качеството на тяхното образование, за модернизацията, либерализацията и демократизацията на отношенията в училищната общност никой изобщо не мисли, никой и не смее даже да помисли! Всъщност, досущ същото е и във всички останали училища, принципна разлика не може да има, системата предпоставя тия неизбежни деформации, произтичащи от неотстранимите й дефекти, от изцяло сгрешената й основа. Аз, прочее, писах за тия всичките покъртително показателни "лични истории", имащо огромен обществен и човешки, сиреч и фундаментален, тъй да се каже, смисъл, безброй пъти в блога си, ето нещо, което донякъде обобщаващо представя същината: Мое интервю, дадено за високотиражен "жълт" вестник, но забранено за публикуване, щото не е подходящо за четене от идиоти.

Та ето, ще ми се някак да съчетая тия моменти, аз лично имам свежестта на впечатленията, щото съм в едно и също време хем жертва на системата (аз, разбира се, обжалвам по съдебен ред абсурдната заповед за уволнението ми, също съдя директорката и за моралните гаври, които тя си позволи да ми причини!), хем от години съм съзнателен борец за промяна на статуквото; в годините, в които работих в образованието, и в средното, и в университетското, аз не си губих времето, а много неща направих, работих най-усърдно за въвеждане на най-съвременни подходи и методики в обучението, написах много учебни помагала, отговарящи изцяло на модерните тенденции за образование, правих нужното практически да се либерализира системата, да се даде свобода на реалните участници в образователния процес, именно учителите, учениците, родителите, за пораждането на демократичен дебат и пр., абе бях в тия години същинско "шило в торба". Много неща направих, примерно също така написах и една поредица от книги за образованието, в които изложих своите идеи за промяната, за една нова философия и стратегия на така потребното на България ново образование и възпитание на нейната младеж. Сиреч, с две думи казано: заслужих си уволнението, заслужих си в пълна мяра изритването от тъй арогантната система! Да, аз направих всичко необходимо за да стана нещо като трън в очите на господстващата образователна бюрокрация, която има една-единствена грижа: нищичко да не се променя, нищо ново да не се случва, за да не би, не дай си Боже, нещо или някой по някакъв начин да застраши монопола й, пълното й всевластие. И затова, тъй да се рече, "съвсем справедливо", от гледна точка на безчовечната система, бях уволнен и изритан. Тя такива като мен не търпи. В нея критиците и дори само мърморковците никой не може да ги понася. Там се цени послушанието. Там властва малодушието и безличността. Там личностите, опази Боже пък и свободата, са изцяло нежелани; те са "страшни", "опасни" и дори "вредни"!

И тия неща ми се ще да някак да съобщя на новата министърка, просто така, да знае какво се случва, да видим как ще реагира; щото нейната предходничка, именно недоразумението Клисарова, и малко си пръстче не мръдна нещичко да направи, независимо от жалбите, сигналите и откритите писма, които й написах. Да видим обаче дали ще мога да съчетая ти ядва момента, моята лична и тъй показателна история и описанието на цялостната ситуация в българското образование, ще ми се да намеря някакво органично съчетаване на тия два момента, ако се получи, добре, ако не се получи, ще ги разделя и ще напиша и петиция, и мое лично открито писмо, в което да разкажа и своята тъй поучителна лична история, в която се крие толкова значим смисъл, щото тя като лакмус демонстрира естеството на случващото се с личността в рамките и на безчовечната система като цяло. Да, допуснали сме тъкмо системата, която би следвало да "произвежда" човеци и личности, да стане изцяло безчовечна и обезличаваща, аз по-голям грях и по-голямо престъпление от този не мога да си представя! Ако вие можете, моля, съобщете ми как успяхте да го постигнете, щото дебелокожието у нас, изглежда, е доста напреднало, явно е постигнало голяма висота, намира се в апогея си.

Това е в общи линии. Трябва да поработя още няколко дни и ще гледам да изпълня замисъла си, да осъществя намеренията си подобаващо, на длъжното ниво. Очаквайте тия публикации и в сайта ЗА ПЕРНИК, и в блога ми. А сега ви желая хубав неделен ден! Чудесен неделен ден се е задал, настъпило е известно разхлаждане, даже и в Пловдив това се усеща. Изнемощяхме от горещина тия дни, сега ни се ще малко да се разхладим. Аз излизам на разходка, бързам да се насладя на ненадейно появилата се свежест: порадвайте й се и вие, заслужава си! Бъдете здрави!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo