Отиде си един човек и философ, когото съм запомнил с добро, отиде си един човечен човек

Няма как, налага се тази сутрин да пиша есе-спомен за академик Кирил Василев, току-що научих че е починал на патриаршеската възраст от 96 години: Бог да го прости! Аз вече написах кратък отзив по повод кончината му, където в най-първоначалната се реакция емоционално обещах да напиша още нещичко за него - тъй като веднага в съзнанието ми оживя неговия образ, също така и спомени от времето, в което съм общувал с него, от времето, в което, бидейки съвсем млад човек, "увлечен по философията", съм му се възхищавал. А той тогава беше философска знаменитост - наред с проф. Исак Паси те в моето съзнание символизираха тогава най-доброто от академизма на родна почва. В ония диви и тъмни времена тия две личности (е, имаше и други, но те бяха значително по-млади) носеха светлика на пълната отдаденост на науката, на чистото познание, на философията, на добродетелния живот включително.

Преди известно време почина синът на академик Кирил Василев, професорът по философия Николай Василев, тогава също откликнах не само в блога си, но и в списание ИДЕИ; по-преди пък беше починал и философът Аристотел Гаврилов, мой уважаван преподавател от СУ, и за него писах развълнуван текст, излязъл пак в сп. ИДЕИ, и за кончината на проф. Паси писах, и също за край на дните на проф. Иван Славов също написах есе за сп. ИДЕИ; стана традиция да отбелязваме в списанието тия скръбни събития, с оглед да почетем някак личностите, които навремето сме уважавали, които сме познавали, които са ни повлияли, с които сме имали щастието да общуваме на младини. Е, ето сега е починал и професор Кирил Василев, няма как, трябва да напиша нещичко и за него - не толкова за да продължа традицията, не като "служебно задължение", а просто защото ми се иска да споделя спомена си за него. В тази връзка се сещам, че съм писал и за проф. Сава Петров, Бог да го прости, също едно голямо име в българската философия, за когото съм писал още по-рано, с него също съдбата ме срещна на млади години и имам силни впечатления и чудесни спомени. Това в крайна остава от живелите на тази земя човеци: един спомен в съзнанията, който си заслужава да бъде предаден на по-младите. За да знаят и те нещичко за ония личности от голям мащаб, които са живели много по-преди от тях, ала са оставили някаква диря в културата, в науката, в духовната история, в живота на твоята нация.

Един мерзавец преди време не пропусна да ме клъвне подобно на змия-усойница, че като съм бил пишел тия есета за големите личности в българската философия, с които съм имал късмета да общувам, повече или по-малко, навремето, преди години, аз всъщност не толкова тях, а себе си съм бил искал да прославям, санким, бил съм искал да кажа: "Вижте ме колко съм важен, ето, аз познавах и Исак Паси, и Иван Славов, и Аристотел Гаврилов!". Някаква извратена жажда за слава и някаква глупава суетност ме била водила, един вид аз, като съм разказвал спомените си, по-скоро не тях, умрелите, съм бил възвеличавал, а себе си съм бил искал да поставя на някакъв незаслужено висок пиедестал! Явно по тази логика човек трябва да мълчи, да не пише нищо за тия хора, които въпреки всичко е така или иначе е познавал; ние, българите, затова изглежда, именно от някаква "прекалена скромност" и от нежелание да се "самоизтъкваме" изобщо не се признаваме взаимно, не си оказваме длъжната почит, мълчим като кютюци и добра дума българин за българин да каже е такава рядкост, че по-скоро, дето е казвал Радой Ралин (и него се случи да го видя отблизо, на пловдивската гара го видях - дето той изнасяше една прочувствена реч като същински древен философ, стойки на опашката за билети!), та значи, дето е казвал дедо ви Радой, по-скоро налъм, поставен в буркан с вода ще поникне, отколкото българин добра дума за друг българин да каже (той туй нещо за налъма го е казвал по друг повод, по-старите знаят за какъв, ала аз натаманих думите му за интересуващия ме случай). Е, аз пък не ща да съм "типичен българин" в туй отношение: ще кажа каквото искам, пък нека завистливците да ме смятат за какъвто им харесва. На тях, на винаги бодрите завистливци и мрънкала човек никога не може да угоди тъй че нека изобщо да не им обръщаме повече внимание.

На мен нито Иван Славов, нито Кирил Василев, нито Исак Паси, нито Николай Василев, почти никой от нашите знаменити философи не ми е преподавал щото аз завърших философия не тук, в България, а в Русия, в Санкт Петербург (този град тогава се наричаше иначе, но няма да кажа как - щото ми е противно това име); аз бях студент по философия в СУ само през първи курс и тогава ми преподаваха само Аристотел Гаврилов, проф. Ради Радев по антична философия, младите тогава асистенти Здравко Попов и Цочо Бояджиев, от които имам също чудесни впечатления. Та искам да кажа, че с гореизброените философи съдбата ме срещна и запозна по-късно, когато вече се върнах от Русия с диплома в джоба и с... голяма жажда да преподавам тази наистина трудна, ала така вдъхновяваща "материя", имам предвид философските идеи. А знаете каква беше атмосферата в страната като цяло и в тогавашните университети в особеност: ами течеше "развитият социализъм" на бай ви Тодор Живков с цялата му гнусна отвратителност, с лицемерието му, с нравствената му развала, с лъжите му "навсякъде и във всичко". Моя милост след кратко учителстване стана асистент по философия в Пловдивския университет и именно там след година-две си показах, дето се казва, "рогата" - основах Философски дискусионен клуб като алтернатива на тогавашната казионна, държавна и официална философия, която беше вече нещо като разлагащ се покойник, когото никой не ще да погребе и затова вече порядъчно смърди. И когато идеологическите цербери и партийните гаулайтери на местно провинциално ниво се разлаяха по мой адрес (аз просто исках да направя място, където мислещите млади хора свободно да разговарят за това, което ги вълнува, ала ето, това тогава не просто беше забранено, но и, оказа се, беше най-забраненото: щото тъкмо свободата на мисълта и на словото беше крайно опасна за тъй идеологически непорочната и стерилна система на комунизма), та значи като ме подгониха въпросните гаулайтери-цербери моя милост намери едно хитроумно спасение за да не бъда разкъсан прекалено рано: отидох в СУ, срещнах се с най-авторитетните там философи, обясних им ситуацията, те, естествено, разбраха какво става дума и веднага решиха да ми помогнат, да ми подадат ръка и да ме спасят от въпросното разкъсване. Примерно катедрата по философия в СУ прие нарочно решение и ми издаде документ, с който пое "методическото ръководство" над Клуба! И другите катедри помогнаха като предложиха лектори, които да посетят Клуба и да изнесат свои лекции, това се оказа една превъзходна идея! Като почнаха да идват в моя клуб разни мастити професори и философски величия като, примерно, академик Азаря Поликаров (той, стана така че дойде пръв; затова го споменавам отделно и на най-почетно място, Бог да го прости и него!), то нали си представяте какво се случи? Случи се нещо доста смешно: тия същите, дето ме ругаеха, че съм бил направил "крайно недопустим скандал", създавайки този Клуб, сега вече се видяха длъжни лично да идват на лекциите и да сядат на най-предните места - за да могат поне да се ръкуват с въпросните величия и мастити професори, за да могат поне да им се поклонят! Ето, успях да разкрия интересуващия ме контекст, виждате, че не го направих заради това "да изтъквам себе си", а по необходимост, а сега да разкажа нещичко за идването в Клуба на проф. Кирил Василев, който наистина беше голяма знаменитост тогава, пък и беше (и си остана де) голям сладкодумец, невероятен лектор и преподавател, от когото много съм се възхищавал, няма какво да си кривя душата; пък то не е и нещо лошо де, защо да го крия?!

Поканих г-н професора Кирил Василев по телефона и той без миг колебание, за мое щастие, прие! Аз тогава съм бил на 27-28 години и за мен беше голяма чест да посрещна г-н академика на пловдивската гара и да го заведа до сградата на университета. Оказа се невероятно сърдечен и мил човек този професор Василев, въпреки почтената му още тогава възраст беше невероятно динамичен, годините изобщо не му личаха, усмихнат разговаряше с мен, напълно "световно неизвестния" младеж и нещо, което искам специално да изтъкна: капчица надутост, грандомания или високомерие не долових в държането му! Ето това мен направо ме порази и сащиса: той си разговаряше с мен напълно дружески, открито, пределно човечно, което е признак за разпознаването на личностите от голям духовен калибър; срещнете ли някой надут като пуяк "велик учен", от който грандоманията струи отвсякъде, бъдете напълно сигурни, че пред вас е застанал един пълен кухар! Та значи най-дружелюбно си разговаряхме с него още като се ръкувахме на перона, трябва да спомена, че една дама от катедрата беше дошла с колата си да помогне да закараме професора до централната сграда на ПУ, той и с нея така разговаряше, той и нея също така порази с непосредствеността си. Това бях длъжен специално да отбележа, според мен е важно, не знам вие как мислите по този въпрос.

В университета вече чакаше академика... цялата катедра по "Марксизъм-ленинизъм" плюс всички партийни секретари, дето мен лично ме гледаха всеки ден със злобно стиснати зъби и намръщени вежди, ала сега се бяха усмихнали така мило, че аз за първи път, поразен, установих, че те могат да се хилят чак така верноподанически. Бяха готови да се надпреварват да стиснат ръката на професора, но той кимна сухо към тях, попита къде да си остави шлифера и бомбето и без да им обръща внимание тръгна с мен към аудиторията да се срещне със студентите; излишно е да казвам, че там го чакаше вече препълнена, пукаща се по "шевовете" зала! Да, тогава, представете си, имаше някаква жажда за истински духовните неща, не знам защото тогава беше така, а сега не е, може би защото тогава нямаше свобода, а сега има, знам ли защо е така? Пропуснах за малко да кажа, че проф. Кирил Василев беше, както подобава за философа, невероятен свободолюбец, на него не му пукаше от никой и говореше това, което мисли - не се страхуваше от нищо; е, вече беше дошла "перестройката", вече и други се бяха освободили от страха, но за Кирил Василев отдавна се носеше славата, че не "цепи басма" никому, даже и на... самия първи, даже на самия... Тодор Живков. Тук е мястото да кажа, че Кирил Василев, съвсем млад, е бил партизанин, от ония, "шумкарите" де, дето са били по планината преди 9-ти септември 1944 г., а такива хора, знайно е, бяха много почитани от онази власт. Но не само това обясняваше самочувствието на професора, той си беше просто такава личност, щото нали знаете какви плъхове е имало и сред партизаните, които тогава ги наричаха "активни борци против капитализма и фашизма" (като дойде 10-ти ноември по поръка на "Партията" те под строй се отказаха повече да се борят срещу капитализма, но Кирил Василев не се отказа и си остана комунист докрай, което пак, както и да го погледне човек, е достойно; казах, той никога не е бил ветропоказател!) Ще се върна после вкратце да разкажа за лекцията на проф. Василев в Клуба, произнесена някъде към 1987-88 г. (не ми се прави сега справка кога точно, имам го някъде в архивите, но голямо ровене ще падне!), а сега искам да кажа нещо друго, не по-малко интересно: как проф. Кирил Василев интерпретира новината за падането на Тодор Живков от власт на самия 10-ти ноември 1989 г., да, тогава, на същия този исторически ден в сградата на Партийния дом течеше конгрес на Дружеството на философите (!), а пък в резиденцията в Бояна е протичал оня същия пленум на ЦК на БКП; и когато в залата на философския конгрес се разшумоля, че Тодор Живков е паднал от власт в настъпилото вцепенение пръв взе думата кой мислите? Ами как кой, проф. Василев скочи и произнесе една забележителна реч, която още кънти в ушите ми! Та да кажа нещичко и за това събитие, пък ще се върна на лекцията му Клуба след малко.

Аз съм писал за философския конгрес в книгата си Страстите и бесовете български, ето откъс - за да не ми се налага да пиша отново за едно и също нещо, което много го мразя:

... Защото по едно време някой, не помня вече кой, взе думата за извънредно съобщение и от микрофона обяви, че на пленума Тодор Живков е "освободил поста" и че си имаме вече нов вожд: Петър Младенов. Публиката реагира доста странно, като се има предвид, че поне две-трети от нея цял живот се бяха прехранвали, и то съвсем обилно, с четене и писане на панегирици в прослава на "другаря Тодор Живков". Та публиката след леко объркване отвърна с... дружни аплодисменти! Всички, кой знае защо, се радваха, изведнъж полъхна свеж вятър в мраморната студена сграда! В един момент бай Кирил Василев, академик, един прекрасен и доста свободомислещ философ от СУ, взе думата и произнесе огнено слово срещу "оня простак от Правец", а залата с опиянение му ръкопляскаше. Край, философският конгрес беше провален! Започна нова ера в историята на България! Някои даже се прегръщаха, целуваха, ръкувахме се; всички хвръкнахме като ято птици из София за да споделяме с народа настъпилия така внезапно празник!

Това стана тогава, на 10 ноември 1989 г., но да не се отклонявам повече, а да се върна на лекцията на К.Василев в нашия, в пловдивския Философски клуб - две-три години по-рано от падането на диктатора. Аз сега не мога да възпроизведа лекцията на професора, минали са много години, но ето, спомням си дори темата: "Философски проблеми на епохата, в която живеем", изтъкваният наш учен беше специалист по философия на историята, мисля че точно така бяхме формулирали заедно с него темата на сбирката в Клуба. Излишно е да казвам, че лекцията му беше чудесна, той наистина е голям оратор, има съответното излъчване, абе този човек излъчваше академичност, другата дума за което е свободолюбие! Какво повече има да се разпростирам, та с това е казано комай всичко! И да добавя: младите хора в залата, студентите, бяха поразени от извършващото се пред очите им свещенодействие: та нали те, горките, в тази област, философията, до този момент бяха чували само невъобразими идеологически скудоумия от устите на разните там скучни партийни доценти! А професорът говореше съвсем свободно, без да чете отникъде, излагаше мисълта и душата си, говореше съкровени неща, които бяха станали част от него самия, от същината му. Това е то академичното тайнство, на което малцина са способни. То за тия неща се иска и личност от голям калибър, и дух, и талант, много неща се искат, е, тях ги имаше в превъзходна комбинация при академик Василев.

Това е. Не ща да пиша повече, нещо ми пресекна желанието за писане изведнъж. Може би защото вече казах най-главното? Или просто защото усетих онази кухина, която се получава когато личност от такъв духовен мащаб си отиде, пресели се в небитието - или в истинското битие, знаем ли това?!

Кирил Василев беше и материалист, и диалектик, и атеист, и дори... комунист. И такъв си остана до края. Спомням си, че преди няколко години прочетох негово интервю, което ме порази с това, че този човек, на преклонна възраст, си говори пак същото, всичко онова, в което е вярвал в младостта си! Душата явно съвсем не старее, неподвластна е на времето. Аз не споделям идеите на Кирил Василев, напротив, тия идеи, не крия, са ми неприятни, аз съм по начин на мислене коренно различен. Но не мога заради това така естествено разминаване (та ние сме живели в различни епохи, ние сме различни генерации) да не призная, че той е в пълното си право да пише и говори онова, в което вярва - и да вярва в онова, което душата му иска. Покланям се на здравината на убежденията му въпреки историческия провал на доктрината, в която той е вярвал. Той е живеел, предполагам, с някаква представа за човечността на комунизма, която на мен не ми е било дадено да почувствам. Той е виждал нещо идеално в него, той го е възприемал, предполагам, като възвишена идея. Негова си работа. Е, ето, чудете се колкото искате на това чудо-невиждано: аз, "върлият антикомунистът", се прекланям пред комуниста Кирил Василев - и то не само щото пиша сега нещо като некролог; или произнасям нещо като надгробно слово. Искрено го казвам. И го казвам ето защо:

Има градация на ценностите. Най-високо стоят ценностите, свързани с това, че сме човеци: истина, добро, свобода, красота. Това са все чисто духовни неща, които материалистът Кирил Василев (той беше обаче доста одухотворен материалист, което е доста рядък, направо феноменален случай!) не просто признаваше, а и ги уважаваше; вярно, той ги е тълкувал като производни, "вторични" и пр., но това си е вече негова работа. Съвършени не можем да бъдем, нали така? Всеки си има някакви кусури. Но това че сме човеци, пък дори и да сме... комунисти, е предостатъчно; жалко е обаче, че огромната част от комунистите тогава бяха загубили човешкия си образ; е ето, комунистът Кирил Василев ги бичуваше безпощадно! Той беше нещо като... "бяла лястовица" сред комунистите, ето това е може би и неговата жизнена трагедия, знам ли, аз мога само да предполагам?! Та в случая, когато е налице една голяма и одухотворена личност, това, че тази личност има еди-какви си политически убеждения, е не кой знае колко съществена подробност. Личността е водещото и главното. Няма да вадя изводите от такава една теза за да не се получи така, че влизам в задочен спор с покойника...

Защото той вече не може да ми отговори. Затова не бива да се спори поне в момента с него. Щото той вече знае как наистина стоят нещата, дали материалното наистина е първично, или духът е първичен, а пък душата е безсмъртна, това душата на почитаемия академик вече го знае с положителност! И сигурно се е запътила душата му натам, че да попадне в компанията на душите и на Платон, и на Аристотел, и на Сократ, и на... Ленин (това последното не му го пожелавам, щото академик Василев, убеден съм, живя така, че душата му не е за ада; но това вече са Божии работи, да не се меся тук, тук има кой да съди!).

Сещам се сега за една теза от онази лекция на академик Василев в пловдивския философски Клуб, за която съм писал нейде в книгите си, но сега не ми се дири точно къде; даже, прочее, подирих, сума ти време прахосах да го търся с оглед да го цитирам, ала не можах да го намеря: много съм зле, вече не помня кое къде съм написал, доста ми станаха книгите, пък и остарявам; е, щом не можах да го намеря за да го цитирам ще ми се наложи да го възсъздам този момент отново. Та значи в онази своя паметна лекция между другото проф. Василев разсъждаваше ето как:

Той значи говореше по любимата си тема за свободата, ний, философите, истинските философи имаме една най-любима тема - и това е темата за свободата! Аз го гледах тогава със светнали очи, щото, признавам си, за първи път присъствах на негова лекция, казах че той не ми е преподавал заради отиването ми да уча философия в Петербург. А казах вече, че К. Василев беше наистина невероятен лектор, нещо наистина академично, хайделбергско, оксфордско, аристократично имаше в речта му. Биваше го да говори, беше голям сладкодумец, още веднъж да подчертая това - аз харесвам такива хора и много ги уважавам! Та значи той си говореше по своята любима тема за свободата и каза нещо, гледайки право в очите на партийните секретари, дето за първи път бяха дошли в Клуба за да му се подмажат (а той ги гледаше право в очите защото преди лекцията бях успял да му подшушна, че неизвестно защо най-големите гонители на Клуба са го почели да изслушат лекцията му, той се усмихна и заговорнически рече: "Ще им дам да разберат тия мерзавци тогава!"; и ето какво разказа (предавам думите му по смисъл - щото те така са се врязали в паметта ми, че няма да ги забравя докато съм жив:

Правото на свобода трябва да бъде органично допълнено с едно друго право: с правото и на злоупотреба със свободата! Защо ли - продължаваше професорът, гледайки право в очите на започналите да се чувстват съвсем неуютно, сякаш седяха върху дъски с пирони партийни секретари от първия ред - ще каже някой, как така? Та нима да имаш право на свобода не е достатъчно? Ами ето, ще ви отговоря защо, ще ви обясня: защото когато някой там почне да се държи свободно, да прави нещо както това подобава да се прави от човек, овладян от идеята за свобода, сиреч, от свободолюбие и тогава някой... милиционер дойде, хване го за яката и му рече "Хей, другарю, ти защо си позволяваш да злоупотребяваш със свободата си?" той да може да му отвърне: "Как така защо? Та аз нали имам и правото да злоупотребявам със свободата си?!". Разбира се, истински свободният човек никога няма да злоупотреби със свободата си - продължаваше сладкодумецът-професор, дяволито усмихнат и продължаващ да гледа право в очите на партийните секретари от първия ред на залата - но на него това право на свобода, стигащо чак до правото на злоупотреба с нея му е необходимо за да не може никой и при никакви обстоятелства да посяга на свободата му, да я накърнява, да я ликвидира, унижава и унищожава, воден от тъй "благоразумни" милиционерски и полицейски съображения за защита на "общото благо" от така коварната и "проклета" свобода! Тъй че аз апелирам точно по тази начин да се разбира свободата - та да бъде запазена, съхранена, да бъде поставена на подобаващото място, да бъде почитана, уважавана, величана! Да, защото думите, езикът като цяло не е достатъчно силен и изразителен за да кажем какъв огромен, потресаващо велик смисъл има за човека свободата - без която наистина не си заслужава да живее човекът!

Тия забележителни думи, възприемани в онзи момент като... "взривяване на мощен снаряд в центъра на заспал град" каза тогава проф. Василев на онази паметна лекция, която така се е вдълбала в паметта ми, а пък го гледах така, че на сърцето ми, дето се казва, сякаш "капеше мед"; щото, излишно е да казвам - аз и тогава си бях същият почитател на свободата какъвто съм си останал и досега. После го изпратих до гарата, и по пътя (той пожела да не бъде каран с кола - за да се поразходи след лекцията, така обичал да прави след всяка своя лекция), и на гарата, и на перона си поговорихме за доста неща, той ме поразпита това-онова и около Клуба, и за ситуацията в университета (тогава в София вече бяха създали своя "Клуб за подкрепа на гласността и преустройството", в който акад. К.Василев, естествено, беше деен участник), за моите амбиции в науката и пр., обеща да помогне, обичал да помага на младите и пр. Но тия неща вече са лични и затова ще спра да пиша дотук. Аз, разбира се, в по-сетнешните години не съм му се натрапвал с познанството си, така и не го потърсих около защитата на моята дисертация, но това е отделна тема, нямаща някакво отношение към същината на настоящия текст.

Ами това е. Отиде си един човек и философ, когото съм запомнил с добро. Отиде си един човечен човек, което е най-главното. И е най-важното. Вярно, има зли езици, които говорят какво ли не за разни неща около партизанството на академика, за участието му в събитията след 9-ти септември; не знам, аз за тия неща нищичко не знам, но за тях съм поне спокоен: има един най-висш и справедлив Съдия, който всичко знае и който за всичко ще въздаде по достойнство, ние Нему не бива да се месим в работите. Аз писах само за това което знам, което съм видял с очите си, което съм чул с ушите си, което съм усетил със сърцето си. Не мога да си кривя душата и затова написах нещата както съм ги видял, чул и усетил. А за отношенията на г-н професора Кирил Василев с Бог ще си позволя да отвърна с думите, които навремето един пруски крал написал върху доноса, в който се разказвало, че философът Фихте си позволявал да отрича съществуването на Бога; та Фридрих или Вилхелм Едикой си (не му помня номера) написал там следната резолюция:

"Ако г-н професорът по философия Фихте и Бог си имат някаква разправия, да си се оправят сами - мен в нея да не намесват!"

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo