Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

вторник, 23 септември 2014 г.

Учител е онзи, който подпомага, насърчава, импулсира, ентусиазира личностния растеж и просперитет на възпитаниците си


Посредственият учител разказва. Добрият учител обяснява. Най-добрият показва нагледно. Великите учители вдъхновяват.

Уилям Артър Уорд


Учителят, по понятието си, е нещо като сеяч на личностност. Щом е сеяч, той се занимава с това да сее – какво сее ли? Как се сее личностност? Какви са тия семенца, от които ще израсте личността? Ще опитам да ви отговоря на тия интригуващи, по моето възприятие, въпроси.

Първо трябва да сме се разбрали за това дали личността – пълноценно живеещата, суверенна, сиреч свободната и достойна личност – е цел на учителстването. (За малко щях да напиша „на педагогическото взаимодействие”, но предпочитам да се пазя от подобни натруфени и претенциозни наукообразни фрази.) Смятам, че ощетената, непълноценна, слаба, неумееща да мисли самостоятелно, кастрираната откъм личностност „личност” няма как да е цел на едно автентично, отговарящо на понятието си учителстване. Ето как още от самото начало се разбира, че „производството” на безлични, типови, стандартни, несвободни, недостойно живеещи, подчинени, изпълнителни и прочие „личности”, понеже противоречи на самото понятие за личност, изначално не може да се смята за цел на учителстването, което е твърдо решено да стои близо до своето понятие. Учителят по идея не може да е този, който вреди на възпитаниците си, пречи им, скопява ги откъм личностност, ощетява ги, работи за превръщането им в жалки комуноиди; учител е оня, който помага, насърчава, ентусиазира, стимулира, импулсира и пр. личностния растеж и просперитет на възпитаниците си. За да изпълнява мисията си той, на първо място, сам следва да бъде личност. Безличник не може да възпитава личности, такава аномалия тук не може да се допуска. Възпитателят, учителят, сеячът на личностност може да си изпълнява ефикасно своята велика мисия само при едно условие: сам трябва да е личност. И то не каква да е, със съответната личностна малоценност или ограниченост, напротив, учителят трябва да е пълномащабна, „широкоформатна”, цялостно развита, пълноценно живееща личност.

Учителят, другояче казано, трябва да е личност, която живее един пълноценен духовен живот. Мисията на учителя по естеството си е духовна мисия - как тогава тази велика мисия да може да я изпълнява човек, сам нямащ отношение към духовното? А духът, духовното именно е най-пълноценното, истински човешкото, личностно най-богатото в целостта на своя пресурс и на своите изяви. Автентичната личност се намира в едно пълноценно отношение към духа, от което с необходимост следва, че ако един човек по начало не е свободен дух, той просто няма как да бъде учител, камо ли пък истински такъв. Как се става свободен дух? – ето това изглежда е най-важното, на което трябва да отговорим най-напред.

Възпитателят сам трябва да е възпитан, трябва да е формиран като личност – или трябва да се намира в процес на най-интензивно личностно и духовно израстване (ако става дума за млади учители, намиращи се в зората, в началото на своето поприще). По тази причина още оттук можем да си направим извода, че учител не може да бъде оня, който сам няма развито съзнание за естеството на своята духовна, за своята личностно-формираща мисия. Учител е оня, който, бидейки сам пълноценна личност, по този начин „заразява” младите с личностност, другояче казано, с духовност. На мен ми се струва че личностност и духовност в някакъв смисъл съвпадат, припокриват се, духовното обаче е сърцевината, водещото, имащото безспорен активиращ приоритет. Как се постига такова отдаване на дадени личности на духовното ли? Ще ви кажа, няма как да подмина този въпрос.

Ами един е начинът: чрез отдаване на философията на ония, които се чувстват призвани за всеотдайно служене, за тежка работа на учителското поприще. Да, именно на философията трябва да се отдадат призваните да бъдат учители. Или да са се отдали всецяло на другите, съперничещите на философията духовни форми – изкуството, религията, дори, в някакъв смисъл, и науката. За този последният случай, за отдалите се на науката, за да не се получи ощетяване или едностранчивост, е задължително освен с наука тия същите да се занимават и с поне една същинска духовна форма, било с философия (най-вече), било с изкуство, било с религия - което ще ги предпази от ужасната съдба да станат „учени коне с капаци”. А това последното е страшна жизнена трагедия, ужасно ощетяване, то с необходимост поражда коварна личностна непълноценност, причината за която е именно дефицитът на духовност. Духовното пък е именно това: жизнено пълноценното, духът е именно живот в неговата чистота и пълноценност. За човека по понятие подобава да е дух, сиреч, да се стреми към съвършенство – и хармония. Философията има ред предимства пред останалите духовни форми, изясняването на които тук би ме отвело надалеко. И заниманията с изкуство и религия, пък дори и заниманията с наука облагородяват душата, правят я изтънчена, пораждат в нея духовен привкус или патос; по този начин се постига дължимата цялостност и пълнота: само отдаването на духовното умее да постига тази жизнена и личностна пълноценност.

Още оттук можем да заключим, че няма и не може да има автентично образование ако от него са елиминирани заниманията с духовните неща, именно с философия, с изкуство, с религия. Една от най-съдбовните грешки на нашето време е предоверяването на науката, диктатът на самоцелното знание (и на познанието, и на съзнанието, и на самонадеяния разсъдък) над цялостния дух на човека, поради което се постига ужасно обездуховяване на човеците. Цялостната, пълноценната или духовната душа е развила целия си вътрешен потенциал, всичките душевни сили са били импулсирани за развитие, нито една от тях не е била ощетена, обидена, пренебрегната. Това нещо умеят да го постигат само заниманията с духовните неща, отдаването на духовното. Учителят е нещо като духовно лице, чиято сфера на изява е заразяване на младите души с „вируса” на духа, на духовността, на личностността. Тия неща стават и се случват по един начин: чрез практикуване, чрез интензивни занимания с изкуство, философия, религия, наука. За да бъде душата ни богата и развита нито една духовна сила не бива да бъде пренебрегната, ощетена, елиминирана, подценена. Това особено е необходимо за ония личности, които се чувстват призвани за отдаване на учителстването, една най-фина духовна дейност, за която не могат да се чувстват призвани хората с дебелашки, сиреч, антидуховни наклонности.

Антидуховният манталитет, манталитетът на изпитващия ненавист към духовното материалист е вреден и противопоказен за занимания с учителстване; такива хора трябва да бъдат държани далеч от сферата на учителстването. Правете си сметка от тази гледна точка коя може да е най-главната причина за разцвета, за триумфа на простащината в нашето общество. Не се сещате ли? Ами ще ви кажа: понеже в ерата на комунизма официална беше идеологията и доктрината на антидуховността, сиреч, на върлия, войнстващия, антидуховен материализъм, по тази причина за учители биваха допускани хора с крещящ антидуховен манталитет; ето по този начин проказата на материализма овладя образователната и възпитателната сфера. Дотам, че антидуховното почна да се възприема и оценява за някаква не знам си колко изтънчена специфична („нова”) духовност, „новата духовност” на антидуховността! И дотам се стигна даже. И дотам успяхме да достигнем. Ето поради неразбирането на тия неща у нас простащината се приюти в духовните по естеството си учреждения като училища, дори също така театри, академии, къде ли не още. Още дълго време ще ни се наложи да се чистим и лекуваме от тази проказа. Ето, самият факт, че вулгарната, откровено антидуховна и антиличностно настроена административно-командна система в образователната сфера си стои непокътната толкова години след „епохалните промени” показва, че в българското образование продължава да господства този същият антидуховен манталитет, пораждащ на талази въпросната простащина, безкултурие, антидуховност, антиличностност и пр.

Съобразно казаното хора с отчайващо антидуховен манталитет, другояче казано, безличници, не просто ставаха учители, те дори задаваха и продължават да задават тон в същата тази антидуховна по потенциала си административна и командна (незачитаща личностното, личността, духа, духовността и пр.) образователна система. Тези хора са на командни позиции, те са директори, инспектори, министерски чиновници, министри и пр. Давате ли си сметка до какви поражения води това? Не, това съвсем не е така безобидно, както ви се струва, а пораженията са направо страшни.

Понеже у нас сферата на т.н. "вишо образование" (казано по изтънчения маниер на изразяване на народния кумир Бойко Борисов) или сферата на университетското образование или т.н. академична сфера е в не по-малко плачевно състояние от сферата на училищното образование, то е от ясно по-ясно, че у нас решително липсват подготвени "кадри" за цялата образователна сфера. Няма хора, подготвени за беззаветно служене на духовната мисия на учителя. Посредствеността, личностната сивота, отчайващата безличностност и безхарактерност е много разпространена сред дейците на българското образование на всичките му нива, особено пък сред намиращите се на ръководни, на командни позиции в него. Колкото и да е тъжен този факт, трябва да го признаем, на истината трябва да привикнем да гледаме право в очите. Личностността у нас по начало не е нещо, което, ако е налице, ще бъде приветствано, напротив, носителите на ярка личностност, сиреч, ярките личности, по начало си навличат какви ли не проблеми и главоболия. Ако искаш да вегетираш "допенсионно" в образователната сфера, или трябва да си безличник, или трябва да направиш нужното да се държиш като шпионин, сиреч, постоянно да криеш, да правиш нежното да не издаваш личностността си. Главната грижа на ония, които искат да оцелеят в обезличностяващата и, респективно, деморализираща образователна сфера е да крият личността и личностността си. Не го ли сторят, ще си навлекат на главите безчет беди и проблеми. Трябва да си по просешки скромен и безличен ако искаш да оцелееш в тази исконно личностна сфера, у нас, знайно е, всичко трябва да е наопаки на длъжното. И на потребното. Затова така яката сме а закъсали. Не за друго, тази е една от най-главните причини за дереджето, в което се намираме.

Безличностността у нас вилнее навсякъде и триумфира, редом с простащината, безкултурието, арогантната наглост. Нейните корени са в кастрираната откъм личностност образователна сфера. Учителят, който иска да е личност и не се страхува да се държи като личност, няма да допусне да го третират като слуга, камо ли пък като роб. Той няма да допусне да посегнат на свободата му, а казахме вече, че без свобода не може да бъдеш личност. У нас свободата е кардинално прогонена от образователната сфера, особено пък от сферата на училищното образование. Там вегетира една мижава видимост за свобода, една формална, несъщинска "свобода", едно жалко подобие на свободата, една несвободна по същество "свобода", която сама себе си не може да понася. Може да бъдеш единствено лицемер, който си е втълпил, че уж е свободен, дотам, че даже себе си успява да излъже, даже сам на себе си, кажи-речи, може да повярва. Пълна мимикрия на свобода е налице из нашите училища, гимназии и пр., а същината е тази, че те фактически са нещо като казармени казионни учреждения, където посредствеността, личностната невзрачност си е устроила нещо като разюздана вакханалия. Всички лицемерят, лъжат, преструват се, подмазват се на началството, което, видите ли, никога не било грешило. На никой не му пука за собствената или пък, опази Боже, за чуждата личност. Всички се надпреварват в тъпчене на личностното в себе си, но най-вече у другия, у ближния. Който е склонен безапелационно да пожертва личностното у себе си, такъв ще просперира, току-виж, може и до директор на училище да израсте. Нему ще дадат най-голям дял от т.н. диференцирано заплащане в края на годината. И грамота някоя може да му дадат, та да довегетира до пенсия; а на най-примерните ще разрешим да поучителстват и след пенсия, някоя и друга годинка, та да им порасте пенсията в парично изражение. Никой не мисли за духовните неща, камо ли пък за личностния растеж на своите ученици и възпитаници. Подобното поражда подобия, безличността мултиплицира не друго, а пак безличност. За лигавщини като "качество на образованието", за автентични ефективни и съвременни подходи в ученето и преподаването, за нови образователни технологии и пр. не само че никой не мисли, даже не смее да помисли. Подобни учители, коренно разминаващи се със самата идея на учителстването, се занимават само с глупости - и не правят друго, освен да насърчават най-долните черти у възпитаниците си. А именно, повтарям:

- лъжливост, безобразен пиетет към лъжата;
- непрекъснато преструване и лицемерие;
- най-грозно подлизурство към началството;
- следване на презряната максима "Преклонена главица сабя не я сече";
- следване на още по-презрения постулат "Началството никога не греши!";
- крещяща безличностност в отношенията;
- ненавист, презрение към свободата, непонасяне на свободолюбието и особено свободолюбивите;
- непрекъснати самоунижения, дотам, че е загубена даже самата чувствителност, усета за долавяне на унижението; унизителното тази извратеност го възприема като "достойно", а достойното - като "унизително";
- отдаване на екзистенциалната кухота и празнота на скуката, интриганстването, завистливостта, доносничеството;
- имитиране на активност, канцеларщина, гнетящ формализъм, буквоедство, папагалщина;
- непоносимост към всеки творчески повей у учениците, да не говорим пък учител да се поддаде на такъв съблазън;
- триумфиращ аморализъм;
- наоколо имаме и срещаме само типове, скучни и еднообразни стандартни безличия, не субекти;
- и т.н., превъплъщенията на безличността са все пак донякъде многолики, въпреки не по-малко характерната им сивота.

Страшно е. Животът е прокуден от тази човеконенавистническа и също така свободоненавистническа система. Всичко, което наподобява живот, е нежелано, е вредно. Тя всъщност друго не прави освен да потиска всички кълнове на живот. Тук сме в царството на мъртвината, в нещо като свят на зомбита, ненавиждащи живота. Полагам усилия, както забелязвате, да изразя неизразимата с думи ирационалност на този абсурден свят, в който сме принудени да живеем.


Спирам засега дотук. Живот и здраве да е само, скоро ще продължа. Пиша пределно откровено, да видим колко ли ще бъдат възмутени от правдивите ми думи. Предполагам, като едното нищо ще ми спретнат още едно "разгромно писмо" за опетняване на светлия образ на българския учител. Колко му е да ми спретнат едно такова писмо, след като написаха вече толкова други. Изобщо не ми пука обаче от това. За мен само истината има значение. Презирам лъжците, не мога да понасям лъжльовците. Изпитвам погнуса от тях.

Бъдете здрави и хубав ден! Бъдете личности, бъдете свободни, бъдете достойни - въпреки всичко! Този е пътят. Този е и начинът. Безличността е гибелта на човека - още много преди да се е поминал физически. Не допускайте това да ви се случи приживе...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

5 коментара:

Анонимен каза...

Този път бихте по тъпотия всички идиотщини, които досега сте казвали, трябва да призная.
По-тревожното е, че напоследък в писаниците ви се забелязва явен уклон към фашизъм и желание за потъпкване на свободата на хората. Тия, дето не били съгласни с вас за учителския подход, трябвало да им бъде забранено със закон да преподават.
Алоу! Не забравяйте, драги че не сте нито в Куба, нито в Русия. Тук все още е сравнително свободна държава и такива фашистки призиви няма да минат.
Панимаежд?

Анонимен каза...

Личностностностностност. :-)

Анонимен каза...

Бръкнал си в душата на комуноидите, Ангеле, браво! Пикаят газ, така и трябва! Поздравления! :)))

Анонимен каза...

Грънчаров винаги е проявявал склонност към фашизоидни идеи, но вече явно не може да се прикрива. Емоционалното му състояние не е добро и му е трудно да се прикрива.

Анонимен каза...

Комуноиди те обвиняват във "фашизоидни" идеи, Ангеле, явно са толкова тъпи, че още не знаят най-модерните кремълски и кагебистки указания, според които новата идейна линия на комуноидите се припокрива с тезите на национал-комунизма, сиреч, на национал-социализма, другояче казано, на фашизма :))))