Едно прекалено гаднярско писъмце до наш виден бизнесмен, свързано с моята борба за оцеляването на сп. ИДЕИ

Аз съм рационално мислещ човек, изобщо не вярвам в разните му там магии, урочасвания и пр., но въпреки това съм длъжен да призная, че изглежда "има нещо такова". Давам ви един най-пресен пример: във вторник, на 14 октомври 2014 г. написах и публикувах в блога си текст, на който сложих заглавието Предложиха ми да водя своя рубрика в Пловдивската обществена телевизия и в него обещах да ида да разговарям с ръководителя на Пловдивската обществена телевизия г-н Евгений Тодоров по този същия въпрос. Същият ден, само че няколко часа по-късно, на мен, представяте ли си, ми се... счупи един най-преден зъб (!), ей-така, откърти се голямо парченце от него и аз заприличах на пълен идиот (!), разбира се, човек не може да се покаже по телевизия в такъв вид, това е изключено. Е, наложи ми се веднага да звъня на зъболекаря си и да искам спешен прием да видим какво ще правим. От само себе си се разбира и това, че в положението, в което се намирам - безработен съм, уволнен съм от работа, издържам се с обезщетение за безработица, имам и други безработни в семейството си, като капак на всичко наскоро издадох предимно с мои лични средства поредната книжка на сп. ИДЕИ, първата книжка на новото списание за образование и личностно развитие на младите HUMANUS и също така една моя книга (!), наложи ми се наскоро да изплатя големи суми за моите адвокати, за адвокатите по двете съдебни дела, които водя, а това означава, че съм фалирал не просто тотално, но дори и кардинално във финансово отношение - та значи в това мое положение един такъв извънреден и то значителен за възможностите ми разход, свързан със спешното правене на толкова важен зъб, ме постави в ужасно глупаво положение; е, няма как, с много унижения (помолих зъболекаря си да му се изплащам на части за продължителен период!) аз сякаш успях да реша проблема; едва днес вече съм в приличен външен вид и мога да се явя при известния телевизионер за да уговаряме подробности около евентуалната моя рубрика или предаване в ПО-тв.

Знаете ли защо пиша това в момента? Ами ето защо, ще си призная чистосърдечно: пак ми се ще де предизвикам "злите сили" с туй писание и да проверя дали наистина "има нещо такова", ето, точно затова пиша настоящето си словоизлияние, хваля се, един вид, че съм решил проблема със зъба, ще ми се да видя какво друго ще ми се случи след това предизвикателство, дали пак ония хора, дето ме мразят, ще успеят пак да излъчат такова колосално количество негативна енергия, че мен отново да ме сполети някакъв проблем или инцидент. Знаете, аз съм човек с изследователски нрав, да го наречем така, ето, изследвам по този начин и тази специфична "мистична" сфера, въпреки риска зложелателите ми да имат "доказателства", че "явно този там Грънчаров, горкият, съвсем не е наред". Аз така си обяснявам нещата, ако приемем, че наистина "има нещо такова", което народът нарича "магии", "урочасвания" и пр. Е, ще ви съобщя за резултатите от заложения по този начин експеримент, бъдете спокойни, ще ви кажа какво е станало, стига, разбира се, да съм в състояние да го сторя, стига, разбира се, да съм жив и здрав, щото знае ли човек какво може да му се случи в това положение? Като едното нищо ще си счупи някъде главата ако злите сили пожелаят това, ако бълбукащия в някои души нескриван, откровен и отровен даже негативизъм успее да постигне целта си, именно най-решително да се разправи, и то веднъж-завинаги, с тъй неприятния "проблем Грънчаров". Тук няма как да се сдържа да не припомня паметните думи на Й.Сталин: "Есть человека - есть проблема; нет человека - нет проблемы!", да, човекът по начало е проблем, да не говорим пък за човеци като мен, дето в нашенските условия имат неблагоразумието да искат такъв един непростим лукс: да искат да са личности!

Та аз в момента съм тотално разнищен или фалирал изцяло в парично отношение човек, не зная как ще доживея до получаването на следващото обезщетение, а това ще стане почти след цял месец (обезщетенията идват на 15-то число, аз моето го ликвидирах за 2 дена, след като се разплатих, сметки, заеми, непредвидени разходи и пр.). В това положение, няма как, на човек почват да му се въртят какви ли не досадни мисли за това какъв изход да намери, какво да прави, с оглед някак да оцелее. Ето че дойде момента да мисля за непосредственото си физическо оцеляване, а знаете, иде зима, есенният пейзаж зад прозореца ми усилва моето чувство за безнадеждност, което все пак съм длъжен да уточня, че ме спохожда изключително рядко. Наистина, какво да правя, какво изобщо може да направи човек в моето положение? - това е въпросът, който, за жалост, ме терзае в този момент, и то така, че с нищо друго не мога да се захвана.

И преди съм бил в такива моменти, но сега сякаш нещата са прекалено влошени, слава на Бога, че горе-долу съм добре със здравето; казвайки това, аз пак "дърпам дявола за опашката", тия, дето ме мразят, ги съветвам да насочат в тази посока негативната си енергия (те си го знаят и без да им го напомням де). Мисълта ми е, че човек никога не трябва да казва "Е, по-лошо от това не може да бъде!", щото винаги може да бъде и по-лошо, нали така, трябва да бъдем оптимисти в това отношение?! Е, изобщо не мисля за проблема за прехранването, човек може да се храни изключително скромно, ето, днес възнамерявам да сложа една тенджера с фасул, със зрял боб, с най-традиционната нашенска манджа, и ето, имам храна за поне два дни, само хлебец човек остава да си купи (за тая цел имам една доста голяма кутия с предимно жълти стотинки, събирал съм ги в едни по-добри времена, от тях поне за хляб имам комай за до края на месеца). Колко му е нужно на човека за да е жив, почти нищо; ето, врабчетата, примерно, нито сеят, нито копаят, пък пак живеят - какво има толкова да се тормозим за пустите си стомаси?

Но въпреки всичко нещо трябва да измисля, така не може дълго да продължава. За успокоение на тия, дето с негативизма си предизвикаха отчупването на голямо парче от най-преден мой зъб (!), държа да им кажа, че за воденето на рубрика в ПО-телевизия няма да получавам нищо, да, точно така, правилно прочетохте, нищо няма да получавам, тази телевизия затова е обществена, залага на идеалното и духовното; казвам това само за да не си мислят някои, че, видите ли, съм изпаднал в крайна лъжливост, пишейки за бедността си, и то при положение, че ето, "почвам работа в една телевизия", хората непременно ще си помислят така, щото добре знаят, че разните му там "телевизионни звезди" (от типа на бай ви Вучков) получават, както се говори, някакви астрономично големи суми пари за скудоумщините си, за плямпаниците си, в които предимно оплакват... бедността, мизерията, страданията на горкия наш народ (!!!!); е, таварашчи завистливци, бъдете непълно спокойни, моя милост в тази телевизия няма да получавам и една стотинка за воденето (евентуално) на една рубрика или предаване. Успокоихте ли се сега? Е, може и да не ми вервате, знам, че е така, но ето, казвам ви самата истина. Аз не за първи път съм се хващал да върша работи, за които не съм получавал нищо, нещо повече, аз предимно с такива работи се и занимавам де: ето, примерно, за издаването на сп. ИДЕИ пак не съм получил абсолютно нищичко, напротив, много съм дал, напротив, дал съм за това списание всичко, което съм могъл да дам (труд, сили и пр., тия неща даже не ги броим), сиреч, плащал съм, и то с пари, за да поддържам това списание; същото може да се каже за книгите ми, аз за излизането на почти всички мои книги никакъв хонорар не съм получил, напротив, сам със свои пари съм плащал на издателите да ги издадат; така стават тия неща у Нашенско, ако някой не знае, ето, казвам му го, да научи: у нас всичко е наопаки на това как се правят нещата по целия свят. Примерно, авторите сами си плащат за да излязат книгите им - особено ако не са корумпирани мекерета, та някой друг да плаща за книгите им, в замяна на мерзостите, които те са правили по-рано. Спирам с това по този пункт, бях пределно ясен, струва ми се.

Наистина, какво да правя все пак, какъв изход да търся. Аз за себе си толкова не съм загрижен, майната му, че ще гладувам, друго ме терзае мен: да не вземе да загине списание ИДЕИ, моето свидно чедо, ето, до края на годината се налага да издам и третата му книжка, а вече не мога и да помисля за заеми, лошо ми става като помисля за заем за издаването на списанието, напатих се аз от тия заеми и още дълго ще патя от тях, щото още плащам и дълго ще плащам. Признавам си чистосърдечно, страх ме е заради моята непрактичност списание ИДЕИ да не вземе да умре, е, то оцеля цели шест години, в невероятно тежки условия, докато съм жив няма да допусна да умре, по-добре аз самият да умра, но то да умре преди мен, това няма да го преживея. Докато дишам, ще правя всичко, за да запазя списанието. После, предполагам, след като аз си отида, то ще умре мълниеносно, но докато аз дишам, то да живее, за мен това е най-важната цел.

Какво, какво наистина да правя, какво може да се направи в тази ситуация?! Не знам, нямам идеи в тази посока, ето, опитвах и проекти да правя (за държавно и европейско финансиране на списанието), нищо не се получи: у нас на държавата, на държавния чиновник изобщо, ама изобщо не му пука за образованието и особено пък за личностното и духовното израстване на младите, това е и каузата на списание ИДЕИ. Частни лица, бизнесмени и пр. също не са склонни да отвържат кесията си и да дадат някой лев за такова нещо, каквото е едно списание за човешките и за духовните неща. Като казах "бизнесмени" се сещам нещо, дали пък да не опитам пак в тази посока?

Аз познавам такива хора, преуспели, знам ги отдавна, ала проблемът е, че не умея да им досаждам, не мога да съм нахален, ако бях, предполагам, все нещичко щяха да дадат. Да, но аз, казах, не мога да нахалствам, крайно ми е неудобно да моля и да прося за пари, и то за списанието, но нали знаете, всеки ще си каже тоя проси не толкова за списанието, а един вид за себе си, щото списанието е негово. По тази причина ми е крайно неудобно да нахалствам. И да ида да моля, не, това не ми е по силите. Опитвал съм, и съм разбрал, че нямам сили за такова нещо. Отида, примерно, поговоря с човека, той ме изслушва учтиво, с едва прикрито раздразнение, че го занимавам с такива глупости, че му губя времето, докато аз говоря, личи си по лицето му, че той усилено мисли как да се отърве от мен; обикновено се сещат за ето този изпитан номер; казват ми:

- О, Ангеле, приятелю, разбирам те напълно, няма никакви проблеми, ще ти помогна, чудесна ти е каузата, грехота е да не помогна, ще помогна, разбира се! Обади ми се тия дни че сега имам спешно заседание, нали разбираш? Обади ми се утре, звънни, припомни ми. Или знаеш ли какво, още по-добре: аз ще ти се обадя сам, бъди спокоен, тия дни непременно ще ти се обадя! И ще те поканя на спокойствие да обсъдим работите. Бъди спокоен напълно! Хайде сега чао, съжалявам, но много съм зает. До утре!

Казва ми това обикновено тъй заетият проспериращ бизнесмен, разделяме се и аз почвам да чакам обаждането му. Чакам ден-два-три. Няма и няма, къде ти ще се сети да ми се обади, та човекът е толкова зает?! Минава седмица, две, три - пак нищо, позвъняване няма. Друг да е ще изнахалства и сам ще звънне, аз обаче не обичам да нахалствам и продължавам да чакам. Сами се сещате какво става по-нататък, нали се сещате? Не се сещате ли? Ето, ще ви кажа: минават година, две, три - обаждане никакво няма. И толкова. Аз обаче продължавам да чакам. Смятам, че има нещо, наречено съвест, може пък да се обади, а, как мислите вие по този въпрос? Ще се обади ли съвестта или няма да се обади? Може и да се обади, ама не е много сигурно. Тя сигур се обажда, ама кой ли тия слуша нея, проклетата съвест, тази досадница, а? Такива работи. Да спирам и по тоя пункт, нещата са ясни.

Минават година след година, никой не ми се обажда. Аз също съм упорит и не се обаждам. Е, чат-пат, но в период веднъж на три-четири години, щото съм подъл, примерно, пиша ето такова съобщенийце, било по фейсбук, било като есемес, пущам им, дето се казва, мухата, ето, и сега ще направя същото; направо го пиша това съобщение и го пращам след малко, няма да се церемоня; от само себе си се разбира, че няма да ви съобщя името на видния бизнесмен, на който тази сутрин ще пратя ужасно неприятното съобщение, каквото, примерно, му пращам, веднъж през три-четири годинки, щото не съм нахалник; не съм истински нахалник де, иначе, сами виждате, и аз нахалствам, ала слабичко:

Здравей, Р.,

Минаха няколко години от момента, в който ми обеща че ще ми се обадиш за да поговорим по един важен въпрос. Не зная дали се сещаш още, ставаше тогава дума за подпомагане от твоя страна на философското списание ИДЕИ, което едва-едва успявам да издавам предимно с мои средства ето вече шеста година, ала сега вече, предвид кризата, съм вече пред пълния фалит на туй мое "предприятие". Аз даже ти подарих тогава, когато последния път разговаряхме, то беше преди четири години, подарих ти всички до оня момент излезли книжки на списанието, ето, оттогава излязоха още доста книжки, криво-ляво се справих. И списанието оцеля. Но сега моментът е такъв, че пак ми се налага да търся изход, включително и да прося; не че преди като съм го правил съм получил подкрепа отнякъде; не няма такова нещо. Интересно е да отбележа, че отникъде, наистина отникъде подкрепа до този момент не съм получил, ако не броим двама-трима идиоти като мен, които отделиха от залъка си за да подкрепят списанието. Просто отбелязвам този факт като феноменален, да, отникъде списанието ИДЕИ до този момент не е подкрепено финансово, въпреки опитите ми да предизвикам такава една подкрепа!

Моля да не приемаш това като упрек, просто споделям с теб, като с приятел, толкова интересния житейски феномен, свързан с нашенската актуална родна българщина, ако мога така да се изразя. Както и да е де, да не ти отнемам повече от ценното време, спирам дотук, ако искаш и ако имаш време, можеш да ми се обадиш на тел. 0878269488, евентуално да се уговорим да се срещнем и да разговаряме. Моля те да разбереш, не настоявам непременно за финансова подкрепа на списанието от твоя страна, за мен ще е ценен (и дори безценен) и твой съвет за това как да изляза от така и така възникналата тежка ситуация около списанието, ти си опитен човек, можеш да ме насочиш, щото, знаеш, аз съм крайно непрактичен за действия в тази посока човек. Та затова моля просто за разговор, при който да обсъдим проблема. Та значи това дори за мен е по-важното, щото ако се изнамери средство списанието да продължи да съществува без да се налагат финансови инжекции отнякъде, това ще е още по-добре. Толкова, това исках да ти кажа за момента.

Бъди здрав!

С приятелски поздрав: Ангел (Грънчаров)

Слагам непременно и Грънчаров в скоби, да не се уплаши човекът, че някакъв Ангел... небесен (!!!) му се е обадил, представяте ли си колко е неприятно от... Ангел небесен да получиш есемес, като едното нищо човек може да получи сърцебиене или дори инсулт от ненадейния уплах; а ето, като сложа това пояснение Грънчаров в скоби, тогава човекът няма да се уплаши положително. Е, може друго чувство да се роди тогава, но това е отделна работа, да не уточняваме сега какво именно чувство може да се роди. Даже смятам да му пратя и линк към този целия текст, към цялата публикация, която вие току-що дочитате, та да се запознае с цялостния контекст, в който написах това писмо. Да, и това ще му пратя. Толкова. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo