Бях уволнен и лишен завинаги от преподавателски права по една причина: наказаха ме за това, че дръзнах да си върша както трябва работата като философ!

Да напиша нещичко в дневника си все пак. Убийството на Немцов и марша в негова памет ме занимават, както забелязвате от публикациите в блога, предимно тия дни. Като български гражданин смятам, че това, което става в нашата вечна "освободителка" Русия много силно касае, засяга и нас. По тази причина силно се вълнувам от случващото се, такова злодеяние, именно да бъде убит като куче най-сериозният противник на Путин, до оня ден беше немислимо, но ето, случи се. Явно Путин е способен вече на всичко и излезе хептен от всякакъв контрол, освободи се от всякакви задръжки.

В това си състояние той е опасен даже и за ония, които го подкрепят. Понеже ще унищожи Русия и ще и донесе най-ужасни беди. А тия беди ще засегнат и нас. Не е тайна, че у нас имперска Русия разполага с многобройна "пета колона" от щедро платени наемници, от слуги, от руски мекерета, способни на всичко по нареждане на господарите им. И тия руски петоколоници у нас са навсякъде, и в икономиката, и в образованието, и в културата, и в Парламента, и в изпълнителната власт, навсякъде са. Горко на България ако те вземат надмощие над проевропейските и свободолюбиви български сили!

Аз тия дни се занимавам с други неща, примерно довършвам предпечата на новата ми книга със заглавие ПОМАГАЛО ПО ВЯРА (тя ще замине за печатницата тия дни). Вече сякаш нямам сили да мисля и пиша за тази моя уж съвсем лична история около моето репресивно уволнение от работа като преподавател по философия и гражданско образование - и започналите по този повод съдебни дела, заведени от мен. Някак се изчерпах или пък се запуши съзнанието ми. Писах тия дни една жалба до Министъра на образованието и науката (виж: Хроника на една покъртителна административна епопея - под формата на Открито писмо до г-н Министъра на образованието), с която поисках оставката на двете чиновнички, които осъществиха репресията над мен - и писането на тази жалба изглежда ме изтощи. Но ще се оправя, ето, вече пак съм на линия.

На 4-ти март пък трябва да ида на преглед при психиатър (!) - при "вещото лице" към съда по едното от съдебните дела. Съдията, както е известно, нареди да ми се направи съдебно-медицинска експертиза, това е последната ненадеждна сламка, за която като удавник се хвана другата страна, страната на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, имаща такъв самороден психиатричен талант - и такъв несъмнен интерес към психиатричната наука. Става дума за дялото, заведено от мен за клевета, заведох го по причина на това, че директорката на ПГЕЕ-Пловдив в най-официален документ собственоръчно, в писмен вид благоволи да ми даде своя самоделна "диагноза", а именно "податлив на чести нервно-психически разстройства"! Това тя го стори с надеждата да може да ме уволни по тази линия, един вид като "безумец", опасен за учениците, ала ТЕЛК, към който адресира доноса си, ме квалифицира, за огромно нейно съжаление, като психично здрав! Та значи на 4 март вещото лице-психиатър ще ми прави нова експертизата относно това доколко, видите ли, "съм наред с акъла".

Между другото, оказва се нещо интересно: туй, дето са ми го писали в решението на ТЕЛК-а ("органична емоционална лабилност", дължаща се вследствие на преживяна от мен операция на черепа), видите ли, било спадало към раздел "други психични разстройства", представяте ли си? Излиза, че ако човек си удари по-силно главата, както стана с мен, това неминуемо щяло било да повреди... психиката му! А операциите, свързани с отваряне на черепа, пак един вид водели до... "психично разстройство"! Това за мен е любопитен, интересен и важен научен проблем: налице е тук едно нескривано и прекалено вулгарно смесване на физиологично (мозъка) с психично, именно на мозък със съзнание. Което у нас, прочее, често се прави на едно популярно, всекидневно ниво, но ако и психиатрите почнат да допускат такава грешка, тогава става доста интересно - и дори скандално! Щото такъв един възглед, отъждествяващ физиологично и психично е останка от най-вулгарната комунистическа психиатрия.

Както и да е, нещата у нас са прогнили явно навсякъде. Ще си проведа след ден-два най-приятен разговор с психиатъра по тия толкова интересни научни проблеми. Надявам се тя да не се окаже някаква недиалогична буквоедка, че тогава като едното нищо да пострадам - заради интереса си към науката! Но общо взето психиатрите са културни и широко скроени хора, тъй че вярвам, че беседата ми с "вещото лице" в областта на психологията и психиатрията, ще ми бъде изключително приятна. Ще ви информирам за нея, естествено, аз, знаете, всичко интересно, което ми се случи, го разказвам тук, в блога си. Е, може да се наложи да изчакам да мине дялото, следващото му заседание, вече последно, е насрочено за 19 март.

Тия дни, между другото, ми се върти идеята да напиша едно съвсем малко и прочувствено писъмце до съдийката Иванова (тя води другото съдебно дяло, това за уволнението ми) и най-човешки да й обясня къде е сгрешила - и до какво в действителност води нейната грешка. Имам какво да й кажа в тази посока. И да го пратя и на нея, и на председателя на Районен съд (ако има такъв). Смятам, че съдиите по начало не са свещени крави, а са човеци - и като такива също правят грешки (Само директорките на гимназии обаче никога, повтарям, никога не правят никакви грешки, те са съвсем непогрешими! :-) Те са единствен пример за пълна непогрешимост - инспекторките по философия, знае ли се, нищо чудно и те да са от тази тъй любопитна непогрешима човешка порода...). Тъй като тя с това решение фактически зачеркна всякакво мое бъдеще като преподавател, т.е. санкционира лишаването ми от преподавателски права! Това е чудо невиждано.

Аз май съм единственият у нас, който първо в резултат на административен произвол на самозабравила се директорка, а пък след това и, оказва се, по съдебен ред (!!!) е лишен от преподавателски права! Ако някой ми даде друг пример за това на някой друг преподавател у нас да се е случило същото, ще го черпя няколко бири. Значи какво излиза: всички даскали у нас са все кадърни и талантливи, само аз единствен се оказах дотам "некадърен", че бях оценен като опасен и вреден за младежта (!) - и по тази причина съм отстранен и по административен, и по съдебен ред от преподавателско място! Апропо, нещо подобно се е случило на... Сократ (я да подразня малко завистливите тъпоглавци!), та като се съобразим с този исторически прецедент (съдебното дяло на Сократ!), може да се окаже съвсем друг смисъла на моята история; да не казвам какъв, нека всеки сам да помисли и да се досети...

А истинската мотивация да бъда отстранен по такъв груб начин от образователната система е ясно каква: да бъда наказан заради свободолюбието си - и заради политическата си позиция, която провеждам в блога. Да ми бъде отмъстено, че съм... философ, щото това, което правя, е тъкмо първото и основно задължение на истинските философи. Какво да правя като Бог ми е дал тая дарба (да го наречем така), отсъдил е да имам такава съдба, именно да бъда философ?! А това, че философите дразнят много хора (в това число най-вече чиновниците от образователното ведомство, куриращи философията - и нямащи, в това си качество, никакво отношение към нейния дух!) е съвсем неизбежно и естествено. Но точно това е и работата на философите: да дразнят, да провокират - та повече хора, евентуално, да се замислят.

Значи, правете си сметката за какво съм не само уволнен (лишен от правото да обучавам младите на истините на философията), а след това и лишен завинаги от преподавателски права: наказан съм за това, че си върша както трябва работата като философ! Такова нещо може да се случи само у нас, в Българско! И ето, съдийката, без да се замисли, без да положи усилия да постигне с мисълта какво фактически прави, да осъзнае до какво води необмисленото и предубеденото й решение, дръзна със съдебен акт да санкционира този произвол, това беззаконие спрямо мен!!! Представяте ли си докъде сме я докарали в свидното ни отечество?! Как да мълча, кажете ми, имам ли право да мълча при това положение?! Аз смятам, че в моето положение, когато става дума за делото на моя живот, аз нямам моралното право да мълча. И затова ще говори, и затова ще пиша, затова няма изобщо да мълча! Малодушник, трепереща от страх мижитурка няма да стане от мен, това не го очаквайте, няма да ви огрее...

Искам да ти кажа и нещо друго, което отчитам като своя груба грешка тия дни, става дума за случилото се около съдебните ми дела: ами това, че когато свидетелите на Анастасова най-безобразно лъжеха пред съда, аз благочинно си мълчах! Трябваше дори с риск съдията да ме накаже да вляза в полемика с тях така, както аз си знам - и както умея. Но аз мълчах. Държах се благочинно. Е, явно лъжите им минаха. Повлияха на съдията. За сетен път се убеждавам, че никога не бива да се мълчи - когато някой най-нагло лъже!

Вярно, цял живот съм се борил с какви ли не лъжци, не съм спечелил нищо от тия борби, напротив, много съм загубил; но поне едно нещо съм постигнал: съвестта ми е чиста. Мерзавец никога не съм бил. И презрян подлизурко не съм бил. А сега, като си мълчах пред съда - а мълчах понеже много, и то уважавани от мен и мислещи ми доброто хора ме съветваха да кротувам пред съда! - се чувствам като страхливец; е, ако не точно като такъв, то поне като малодушник.

Е, както и да е, станалото-станало, бъдещето е напред, борбата продължава, дялото тепърва започва истински! Истината и правото са на моя страна, ще спечеля дялото, разбира се! Няма начин да не го спечеля, лъжата никога няма да победи истината, това поне е сигурно, нейните триумфи са съвсем временни и за предзнаменование на пълния й провал.

Извинявайте, че се поувлякох малко. Но доста ми се е насъбрало на душата. Хубав ден ви желая! Не мълчете, не проявявайте малодушие когато наглеците около вас беснеят или злорадстват. Щото ако ние, свестните хора, си замълчим в такъв решаващ момент, тези същите ще си развяват байрака вечно!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo