Лишаването ми от преподавателски права, както и да го погледнем, е грубо нарушаване на моите най-фундаментални човешки и конституционни права

Вчера обещах да публикувам свое писмо, именно писмо на гражданина Грънчаров до съдия Иванова, която, по моя възглед, си позволи да направи ужасна съдебна грешка, рефлектираща върху авторитета на българската правосъдна система: виж Като гражданин, вярващ във възвишения характер и огромната роля на правосъдието дръзвам да реагирам - за да защитя достойнството на самата институция. Е, изпълнявам обещанието си; писмото ми е кратко, с оглед на това, че съм го адресирал по-скоро до обикновените български граждани, нежели до представителката на първата по значение власт у нас; ето и самия документ:

До Съдия Валентина Иванова, XV граждански състав, Районен съд в Пловдив

КОПИЕ: До Председателя на Районен съд в Пловдив

ОТВОРЕНО ПИСМО В ЗАЩИТА НА АВТОРИТЕТА НА ПРАВОСЪДНАТА СИСТЕМА У НАС

Уважаема госпожо Съдия,

Позволявам си да Ви пиша в качеството си най-напред на човек, след това на гражданин, а накрая - на философ, на преподавател по философия и гражданско образование, който по едно стечение на обстоятелствата никога не е имал нуждата да ползва услугите на правосъдната система; ала ето, в един момент ми се наложи. Това, така да се рече, ми беше сервирано от многоликия живот, който имаме щастието да живеем в нашето свидно отечество. Длъжен съм да подчертая, че като мислещ човек добре разбирам, че без ефективно, качествено и почтено правосъдие, явяващо се блюстител на законността, младата българска демокрация няма да проработи, което пък означава, че така дълго чаканата нормализация на българския живот изобщо няма да се състои. Вярвам и в това, че всички ние, гражданите, би следвало да правим нещичко за позитивната промяна, за промяната към добро във функционирането на органите на българската държава - тъй като нашият коренен интерес изисква това. По тази най-вече причина си позволявам да Ви пиша - с оглед да допринеса поне с каквото мога по посока на промяната на съзнанията. Като философ добре зная, че промяната на съзнанията е основа и залог за всяка друга възможна промяна в живота на всяка една човешка общност.

И тъй, Вие, уважаема госпожо Иванова, в качеството си на Съдия в български Съд, направихте ужасно нелепа съдебна грешка - в своето решение по гражданско дело 11190/2014 г., по което се произнесохте наскоро. Проблемът не е в това, че аз, като тъжител, съм ощетен от съдебното Ви решение, моля да опитате да схванете реакцията ми в един по-широк контекст: тук става въпрос за принципи и за ценности, не за нечий интерес. Разбира се, казусът, в който трябваше да се ориентирате, е нелек, той има много и различни измерения, допустимо е дори и опитен Съдия като Вас да се заблуди и да сгреши. Е, човешко е да се греши, и съдиите са човеци, вероятно и те грешат, включително и съвсем добронамерено. Аз пък като човек и особено като философ се чувствам задължен да помагам на ония, които са допуснали някаква небезобидна грешка, грешка, която има далеч отиващи вредни последствия. Просто си изпълнявам своя човешки и професионален дори дълг, пишейки Ви това писмо: ние, философите, точно това и правим, помагаме на лутащите се в търсенето на тъй многоликата истина човеци. Това съм правил цял живот, ето, наложи ми се да опитам да го направя и този твърде комплициран случай. Моля да възприемете моето отворено писмо в този смисъл, вярвам, че няма да ми се обиждате за това, че си позволявам да Ви обоснова грешката, която Вие като Съдия, пък и като човек допуснахте. Идеята ми е да Ви помогна по-ясно да осъзнаете какво всъщност се случи - и какво си позволихте да направите. Повярвайте ми, не желая с нещо да Ви унижа или да се държа менторски спрямо Вас, магистрата, но така е устроен животът: за никой, дори и за най-властни магистрати, не е позорно да се учат, да напредват в познанията и в разбиранията си; всички ние се учим докато сме живи - и това е просто прекрасно! Нормалната човешка реакция когато някой се опитва да ни покаже грешката, която сме допуснали, е да сме му благодарни, та нали той ни помага; разбира се, има хора, които намразват оня, които се е опитал да им помогне, има хора, които се озлобяват срещу него и дори се опитват да му отмъстят, но това са съвсем недълбоки, повърхностно мислещи хора. Убеден съм, че Вие няма да реагирате като тях, априори вярвам във Вашите нравствени и личностни сили - защото Ви уважавам. И защото също така Ви и състрадавам заради това, че допуснахте една толкова коварна грешка. Но добре зная, че ако се държим подобаващо именно като човеци, ако се държим един към друг човечно, бихме могли много да постигнем - за да направим и живота си по-достоен.

Аз също така, уважаема госпожо Съдия, съм и изследовател на тъй чудатите понякога феномени на съвременния български живот. Историята, която Вие като Съдия трябваше да нищите в съдебното дяло, носещо номер 11190, е благодатна за мен като изследовател история. Това, че съм, тъй да се рече, основно действащо лице в нея, изобщо не влияе на моята изследователска настройка. Повтарям, такива чудесии, които ми се случиха в последните три години, са така загадъчни, невероятни и така провокиращи моето изследователско любопитство, че аз, уверявам Ви, не допуснах да проиграя толкова щастливия изследователски шанс, който сякаш тъй щедро Небе ми подари. Проведе се в тия паметни години един страхотен "експеримент на живо", в смисъл в самия действителен живот и в неговите неподражаеми български условия, че аз като изследовател, се възползвах в пълна мяра от шанса си. Написах няколко книги, които се движат плътно по жаравата на събитията от този същия така интригуващ действителен български живот. При интерес от Ваша страна бих могъл да Ви предоставя всички резултати от своите изследвания, фиксирани до момента в завършени книги. По един каприз на съдбата и Вие, няма как, в един момент навлязохте и поехте роля в този същия чудесен експеримент, чиято цел е да представи съвсем реалната, жизнено достоверна картина на случващото в българската образователна система, една система, която преживява наистина ужасна криза не от вчера, ала, за жалост, в наше време нещата вече са стигнали до същинска катастрофа. Вие, вярвам в това, сама се убедихте докъде са стигнали нещата - по време на съдебния процес. Проблемите в образованието са изключително тежки, заплетени, всичко е объркано до невъобразимост, но това именно ги прави в някакъв смисъл и съдбовни. Защото от състоянието на образователната система в едно общество зависи най-важното - подготовката на човешкия фактор за реалния живот. Никой няма да ни прости, че заради пороците на въпросната образователна система нацията ни си позволява да пропилява най-ценния си ресурс и капитал: човешкото богатство, което е извор на всички други богатства. Не сме богато и проспериращо общество и за това, че допуснахме образователната система да остане капсулирана и неподатлива за същностни промени, за ония фатално необходими промени, които времето и самият живот отдавна изискват.

Аз съм написал доста книги по всичките тия въпроси, готов съм, при интерес от Ваша страна, да Ви подаря дори техните хартиени издания. Радетел съм на една нова, жизнелюбива и свободолюбива философия и стратегия на образованието в България. Другояче казано, ратувам и се боря (и то не от вчера) за коренна промяна в българското образование. Доколкото са ми стигали силите съм правил нужното тази промяна да настъпи колкото се може по-скоро. Повтарям обаче още веднъж: правил съм всичко това не поради някаква самоцелна мания да нарушавам "законността", на която се опира плачевното статукво, а защото като преподавател, като философ моя дълг е бил: да работя за доброто на своите възпитаници, на учениците. Правил съм онова, което отговаря на техните действителни и коренни човешки нужди и интереси. За мен най-важното винаги е било това: да съм полезен на учениците си, да работя за тяхното наистина качествено образование. Разбира се, каузата за позитивна промяна и демократизация на образователната система в България стана в един момент от живота ми моя лична кауза, моя житейска и професионална съдба.

Като човек и като философ съм дълбоко убеден, че ако ние, гражданите, не правим нищо за тъй потребната промяна в живота ни, то нищо и няма да се случи: промени от такъв род не се правят "отгоре", чрез директиви на централната власт. Промени от такъв род имат характера на нещо като културни и мирогледни духовни революции, засягащи дълбинните основания на живота ни. Те не се декретират и налагат насила от някакъв свръхумен мозъчен център на държавното чиновничество, те започват, както казваме, отвътре, зараждат се в дълбините на самия живот. Ще се постарая да Ви представя възможно най-образно и плътно точната ситуация, в която Вие трябваше да вземате своето съдебно решение, което, в крайна сметка, се оказа напълно погрешно. Вие, уважаема госпожо Съдия, се подведохте да застанете на страната на силите, които работят против същностния и коренен интерес на страната и нацията. Застанахте на страната на силите, които, в името на свои дребнави егоистични подбуди, в името на своето лично добруване, в името на овладяността си от едно в корена си порочно властолюбие, са се превърнали в спирачка на обществения прогрес. Така, уверявам Ви, не бива да постъпва един магистрат, за когото общественото благо и добруването на общността е нещо като causa sui на живота ни.

Аз, признавам си, съм удивен от Вашето тъй необосновано и голословно в същината си съдебно решение, с което Вие, съвсем необмислено, фактически постановихте, ползвайки се от властта, която Ви е дадена, доживотното ми лишаване от преподавателски права, а това, както и да го погледнем, е нарушаване на мои най-фундаментални човешки и конституционни права. Аз тук няма обаче да си позволя да анализирам съдебното Ви решение от правна, от юридическа гледна точка. Аз, както казах в началото, ще си позволя да Ви разкажа как го възприемам от човешка, от психологическа, от нравствена, от гражданска, от обществена и пр. страна. Моят адвокат се погрижи за правната страна на очерталия се тъй интересен казус: вече обжалвахме решението Ви във висшестоящата съдебна инстанция. Ние продължаваме да вярваме, че българското правосъдие ще си изпълни ролята и в този тъй заплетен съдебен казус, който обаче е благодатен в това отношение, а именно, че дава една точна картина на плачевната ситуация в системата на българското образование. Преминавам към същинската част от своето изложение, простете за въздългия увод, но бях длъжен да поставя цялата история на точната основа, в перспективата на подобаващия смислов контекст, бях длъжен да я осветя във вярната светлина.

Та за мен е същинска загадка защо склонихте да присъдите това свое куриозно решение. Не мога да допусна, че грешката Ви се дължи на интелектуален дефицит, за мен такава мисъл е скандално-недопустима; аз изобщо не се съмнявам във Вашата интелигентност, също така и във Вашите нравствени сили. Не мога да допусна, че върху Вас е било въздействано извънсъдебно и неправомерно, така да се рече, под формата на някакъв шантаж - и че Вие сте се поддала на такъв род недопустими въздействия. Щом като и това обяснение отпада, приемам, че Вие си позволихте да присъдите едно безпрецедентно пристрастно съдебно решение понеже към него Ви тласнаха някакви фундаментални ценностни разминавания, характерни за нашите съзнания. Вие, предполагам, сте принципна противница на този нов тип отношения в образователната сфера, за която хора като мен ратуват и се борят. Това обяснява донякъде причината за грешката, която извършихте: в духовен план, излиза, сте близка до мирогледа и ценностите на моите опоненти.

Но като Съдия, уважаема госпожо Иванова, и такъв род мирогледно-идеологическа пристрастност Ви е забранена, тя противоречи на задачата на справедливия, на мъдрия магистрат, който е способен да надскочи, в името на общественото благо, дори и своята собствена личностна, идейна, ценностна или духовна ограниченост и пристрастност. Всеки друг може да съди въз основа на своите частни индивидуални убеждения, но не и магистратът, който е призван да защищава коренния човешки интерес и общественото, човешкото благо в страната. На Вас, уважаема госпожо Иванова, Ви е забранена всякаква частна пристрастност и ограниченост; точно затова е така възвишена правосъдната институция, тя има някакъв сякаш свръхчовешки, бих си позволил да кажа даже божествен характер. Та в този смисъл Вашата грешка е понятна, но това не я прави по-приемлива.

Питам се, Вие в крайна сметка съзнавате ли какво именно дръзнахте да присъдите? В резюме Вашето тъй пословично погрешно съдебно решение се свежда до това: противната, ответната страна била, видите ли, "убедително доказала" не какво да е, а тъкмо тъй смехотворната си изначална теза за моята "пълна несъстоятелност" като личност и като преподавател - давате ли си поне сега сметка какво рисковано твърдение си позволихте да напишете и то под формата на съдебно решение? Да, другата страна, водена от свои недотам пристойни подбуди, се опита да ме представи за "пълен некадърник", за преподавател, комуто, видите ли, "изцяло липсвали", представяте ли си, "всякакви качества да бъде учител", аз съм бил, в тяхното тъй илюзорно възприятие, "абсолютно негоден за системата" и прочие; те могат обаче да си твърдят каквото си искат, Вие обаче като магистрат как допуснахте да стъпите на толкова хлъзгава почва? И ето, подведохте се да отсъдите с властта, която Ви е дадена: те били "прави", Вие, магистратът, повярвахте на хулителите на Ангел Грънчаров, сиреч тия, които се опитаха да съсипят живота на тъй неудобния им, кой знае защо, философ и преподавател, били, видите ли, "прави", а пък той самият, представяте ли си, бил "крив" - щото се е опитал да си защити правата, да си съхрани достойнството: съзнавате ли сега колко рискована за един магистрат е тази незащитима по принцип позиция, която дръзнахте да възприемете, уважаема госпожо Съдия?

Значи тия, които в наше време дръзнаха да репресират по недопустим начин един достоен човек и преподавател, именно неговите хулители, са "прави", са постъпили "правилно", а обектът, жертвата на техните репресии, на гоненията им, на терора им, на волунтаризма им, си била "заслужила отношението"! Вие, уважаема госпожо Съдия, бидохте подведена да застанете върху тъй недостойния от всяка гледна точка принцип "Гарван гарвану око не вади!" - и дори застанахте върху твърде пошлия казармено-фелдфебелски принцип "Началството никога не греши!". Така един Съдия, държащ на достойнството, аз бих си позволил дори да кажа достолепието на съдебната институция, никога не би постъпил - защото това накърнява светлия образ на властта, която му е дадена в името, повтарям, на човешкото и обществено благо в страната ни. Това бях длъжен да Ви го кажа с цялата откровеност, е, изпълних дълга си и по тази точка.

Вие, госпожо Съдия, се оставихте другата страна да Ви изманипулира по един крайно недостоен начин. Понеже това писмо ще се чете от много хора (публикувам го в блога си), се налага да разкажа нещо, за което до този момент не си бях позволил да пиша. Искам да бъда пределно честен и към Вас самата, и към читателите си. Казах, идеалният ми мотив, който ме движи, е да Ви помогна да осъзнаете колко коварна грешка допуснахте. Като човек и като философ чувствам, че съм длъжен да постъпя по този единствено правилен начин.

Спомняте си момента от съдебното дяло, в което другата страна, именно ответницата Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив и нейната довереница Златева си позволиха да изиграят една крайно недостойна сцена: пред очите на всички в съдебната зала, в края на заседанието, най-театрално Ви тикнаха в ръцете един "компромат", нещо като най-обикновен донос: разпечатка от мой имейл, в който се съдържат обменени писма между мен и моя адвокат г-н Иливанов. Как е попаднал този имейл у тях няма никакво значение, е, да приемем, че това се дължи на моя субективна грешка, но вземете предвид и това, че понякога ний, философите, си позволяваме, с оглед постигането на някакви по-висши познавателни и изследователски цели, да си провеждаме какви ли не експерименти (тестове). Е, аз, така или иначе, тествах нравствените сили на ответната страна; в тези имейли се съдържаше абзац, в който един от свидетелите споделя недотам лицеприятна информация за "съдията по дялото" (припомням Ви, че тези писма са писани в един начален етап, в който още не беше известно кой именно състав ще гледа дялото, т.е. никъде в този тъй "скандален" абзац не се споменава вашето име!). Да, обаче противната страна, изцяло в своя стил, не се възпря да се възползва и да се опита да Ви настрои против ищеца, т.е. против моя милост. Аз възприех случилото се като благодатна възможност Вие на практика, с очите си да се убедите в нравствените качества на ответната страна; повярвах, че Вие няма да допуснете да Ви изманипулират по такъв непристоен начин, сиреч, че ще се възмутите от манипулаторите, дето се опитват да Ви манипулират тъй нескопосано; не крия, очаквах, че ефектът от тяхната инициатива ще бъде изцяло бумерангов. Уви, оказва се, че те въпреки всичко постигнаха целта си, и то по един крайно недостоен, недопустим начин обаче. В случая отговорността за допуснатата в крайна сметка грешка е изцяло Ваша. Един справедлив магистрат не би допуснал да си играят с него чрез такива нескопосани психологически въздействия. Както и да е, жалко е, ако допускането, което правя тук, е основателно, ще се радвам да не е, но подозирам, уви, че е...

Завършвам вече, щото темата е много интересна и бих могъл още много да разсъждавам. Но не желая да дотягам никому. Аз пиша този текст за мислещи хора, особено пък ми се ще да го прочетат младите, моите ученици (зная добре, че голяма част от бившите ми ученици от ПГЕЕ-Пловдив редовно четат блога ми); между другото, блогът ми се чете от хиляди хора по цял свят. За мен най-драгоценното нещо на този свят, както подобава за философ, е истината, не нещо друго; позволявам си да кажа, че в това отношение съм примерен ученик на Сократ, който, не крия, винаги ме е вдъхновявал. Не мога да позволя на някой безнаказано да поругава истината, мой дълг като философ е да правя нужното за нейната реабилитация. Ето сега заключителното ми разсъждение, в което ще изпъкне най-релефно грешката, която Вие, като магистрат, най-вероятно добросърдечно допуснахте, един вид понеже сте недоосъзнала същината на цялата работа; възможно е да е и това, казах, че всички ние, бидейки човеци, неизбежно грешим. Позволявам си да подхвърля, съвсем добронамерено, че непогрешими хора по света изобщо няма; дори и най-велики властници също така са хора и също така грешат.

И тъй, Вие дръзнахте да присъдите, че моя милост "изобщо не става за учител", че били "правилни" твърденията в тази посока от страна на моите хулители, че съм бил "пълен некадърник" и т.н. Уважаема госпожо Съдия, но позволете да Ви кажа, че това доколко един философ или преподавател по какъвто и да било предмет е кадърен или не, дали става или не става за учител и пр., т.е. решенията, оценките и присъдите от този род съвсем не са прерогатива на съдебната власт! Да, не Вие като Съдия можете да оцените и да присъдите дали някой става или не става за учител, това, простете, изобщо не е Ваша работа! Моля Ви, не се възприемайте за нещо като "бог" или "богиня", която може за всичко да съди - и за всичко да се разпорежда. Съвсем по друг начин се оценява пригодността или непригодността на когото и да било за образователната сфера, има си оторизирани за това институции (университети, национални и международни научни общности, научни списания и т.н.), накрая, самото време ще даде окончателната присъда кой колко е струвал като преподавател, дали е ставал или не е ставал за учен и т.н. Преценката дори и на овластени от държавата чиновници (директори, инспектори, дори самият министър и пр.) в тази сфера съвсем не е меродавна, не те могат да си присвояват властта да решават кой може да има и кой не трябва да има преподавателски права, кой може и кой не може да бъде учител и пр. А в моя случай това е отдавна решен въпрос: аз цели 32 години вече съм упражнявал тези права, отдавна съм се доказал и като преподавател, и като писател, и като гражданин, и като какъвто искате още. Та мисълта ми е, че Вие, уважаема госпожо Съдия, със своето съдебно решение, позволете ми да отбележа, си позволихте да нагазите в едни твърде дълбоки, коварни и направо непроходими тресавища, в които хубавичко затънахте. Знаете ли какво трябваше да отсъдите, знаете ли как би реагирал в тази ситуация хипотетичният мъдър, разумен и справедлив съдия? Ще Ви кажа, да, ще си позволя да покажа и изразя, като философ и като мислител, как би реагирал в тази ситуация образцово, съвършено и значи мъдро мислещият съдия; ето какво, според мен, той би постановил:

- Едната страна твърди, че лицето Г. бил "пълен некадърник", което, прочее, е проява на крещяща неколегиалност и аморалност; така просто не се говори за колега, за друг човек, грозно е да се говори така, особено пък от хора, които са уж възпитатели на младежта! Тази същата страна представи две "ей-такива" папки със старателно надиплени "компромати", доноси, жалби, писани под индиго "оплаквания" на "родители" и на ученици и пр. Тия две папки просто свидетелстват, че има нещо много нездраво и подозрително в цялата тази история. Едната страна си е позволила, ползвайки се от властта си, да репресира и да уволни лицето Г., което ме убеждава, че твърденията за произвол и тормоз от страна на ищеца са съвсем основателни. По всичко личи, че висшестоящите контролни органи на образователната институция не са си изпълнили ролята и задачата, поради което проблемите са ескалирали дотам, че да достигнат до съда. Да, обаче не съдът може да решава вътрешни по естеството си проблеми на самата образователна институция, да решава проблеми, които са именно нейна работа. Значи проблемът е в самата тази институция, в нея явно не са отработени механизмите за решаване на подобен род противоречия, напрежения и конфликти. Явно много длъжностни лица в тази образователна институция (директори, инспектори и пр.) напразно ядат хляба, който народът им дава - и изобщо не си изпълняват задачата: понеже са изпаднали в маниакалността за някаква илюзорна "пълна непогрешимост", от позицията на която си позволяват да съдят кой е кадърен, кой не е, кой бил ставал за учител и кой не бил ставал и пр., което, прочее, не е и тяхна работа. Налице е несъмнен административен произвол на една директорка, която трябва да поеме пълна отговорност за зулумите си. По тази причина решавам: връщам дялото обратно в образователната система, възстановявам лицето А.Г. на длъжността преподавател по философия и гражданско образование; нека там, вътре в системата, чрез демократичен дебат, според правилата на научния, педагогическия и пр. дискурс и дискутиране, да се разберат кой е крив, кой е прав, какви промени трябва да се направят в системата и пр. Моля, мен повече не ме занимавайте с неща, които не са ми работа, ето, присъждам: сами се се оправяйте! Сами решавайте, сами въведете ред в дома си!

Да, уважаема госпожо Иванова, точно така, убеден съм, би постъпил мъдро и разумно мислещият магистрат. Аз бях убеден, че Вие ще постъпите точно по този начин, то е близко до ума, но, уви, Вие си позволихте да постъпите иначе, постъпихте обаче в корена си погрешно, допуснахте груба, непростимо лековерна грешка. Която е още по-голяма предвид това, че точно в момента законодателят приема нов закон за образованието и училищното дело: ами ако според разпоредбите на този нов закон се окаже, че проблемът на проблемите на българското образование не е... Ангел Грънчаров, а съвсем други неща?! Магистратите, които държат на достойнството и на достолепието на правораздавателната институция, никога не биха си позволили да постъпят по начина, по който Вие постъпихте. Е, трябваше да Ви кажа това, казах Ви го, сиреч, изпълних си и дълга - бидейки български гражданин, на който му пука за това какво става в системата на многострадалното българско правосъдие. И също така много го е грижа за това какво става в системата на не по-малко многострадалното българско образование. Убеден съм, че ще простите моята волност - и ще ми бъдете благодарна за човечния жест, с който се опитах да Ви помогна, с оглед да разберете, че допуснахте една наистина много досадна грешка.

Толкоз. Бъдете здрава! Мисля, че с настоящето си отворено писмо Ви направих една услуга - за доброто на всички нас, българските граждани, които милеем за тежкото състояние, в което се намира не само образованието, но и правосъдието в България. Заедно ако всички положим усилия за промяна в тази посока, промяната, няма как, неминуемо ще дойде. Желая Ви успехи на тъй благородното поприще, на което сте посветила живота си! Всички грешим, няма безгрешни смъртни, човешко е да се греши, но още по-човешко е да си помагаме в осъзнаването на грешките си - та заедно да се предпазваме от тях.

11 март 2015 г.

Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo