Книгата е напълно ненужна вещ тук, у нас, дето царува поговорката "Ти на мен акъл не ми давай, дай ми пари!"

Списанието е създадено в 2009 г. Оттогава излиза при невероятно трудни условия, но непрекъснато, по три книжки издаваме всяка година. Да видим докога ще ни издържат силите...

Дадох обещание да напиша няколко есета за моя починал наскоро брат Ивайло: виж: Щом той успя в неимоверно по-тежките обстоятелства на живота да съхрани чиста, без петънце, душата си, такава, каквато Бог му я е дарил, значи и ние можем. Правя го, защото в тия дни след погребението му (той, горкият, почина на 20 април, на следващия ден го погребахме) с нищо друго не мога да се занимавам, даже спрях редактирането (то е в завършващ етап) и подготовката за печат на новата ми книга със заглавие ПОМАГАЛО ПО ВЯРА (вестта за смъртта му дойде в момент, в който се занимавах с това, от този момент повече не съм пипнал да работя по книгата). И понеже така и така не мога да спра да мисля за брат си, понеже всяко писане по други теми в тази ситуация го възприема като грях, като измяна спрямо паметта на брат ми, понеже също така душевната ми мъка може да ме изпепели ако не опитам да я изразя в слово, то аз реших да пиша нещо като книга за брат си, надявайки се именно по този начин да надмогна болката.

Моля да ме извинят ония читатели на блога, на които такава тъжна тема, по разбираеми причини, им е неприятна; моля такива хора просто да не обръщат внимание на есетата, които тия дни, живот и здраве да е, ще напиша. Аз обаче обещах да направя нещичко за увековечаване на паметта на моя брат, ще си изпълня обещанието. Пък и, казах, го правя и заради себе си: пишейки, по необясним начин болката ми намалява.

Ще започна този път с нещо, струва ми се, интересно. Преди две години, точно тия дни, съдбата ми беше отредила да преживея тежка операция по изваждане на хематом от черепа - интересно е, че операцията ми беше на 18 април. Може би аз трябваше да умра тогава, но ми се размина, кой знае защо. Та в тази връзка искам да разкажа нещо, което ми се струва доста показателно. Докато бях, прочее, в болницата, аз по своя си обичай описах тамошните си преживявания в книжка, която нарекох "Болничен ДНЕВНИК", ако искате, можете да я разлистите. Та там съм описал един епизод, в който, събуждайки се от упойката след операцията (а аз съм с болно сърце и е цяло чудо, че сърцето ми издържа толкова тежка операция, цяло чудо е, че изобщо се събудих след нея!) та значи събуждайки се, първото, което видях (освен сина ми, който стоеше до леглото) и... един бял гълъб, стоящ от външната страна на перваза на прозореца, това става на 13-тия етаж на Хирургиите в Пловдив, там, където е отделението по мозъчна неврохирургия. Виждайки бялото гълъбче, аз го асоциирах с Бог, със Светия Дух (символ на Светия Дух е тъкмо гълъбът, така го изобразяват художниците) и при тази мисъл, признавам си, очите ми се напълниха със сълзи, аз се разплаках: явно Бог беше благоволил да ми даде още живот, нещо като втори живот, разплаках се от благодарност към толкова човеколюбивия и щедър наш Бог. (Е, изглежда и упойката ми е повлияла за това, за тая моя необичайна ревливост, щото аз иначе много трудно плача, пък ако плача, плача без сълзи, просто почва да ме души някаква буца, но сълзи и при най-страшна мъка не ми се появяват, така е при нас, повечето мъже.) Както и да е, интересното е, че може би половин час след излизането ми от упойката по телефона ми се обади... моята майка, който нищичко не знаеше за моите главоболия, тя не знаеше, че съм в болница, камо ли пък да знае за операцията. Виждате сами какво нещо е майчиният инстинкт, тя явно е почуствала, че нещо става и се е наложило да ми звънне; разговаряйки в оня момент с нея, някакви сила ми внуши да запазя в тайна това, че в момента съм в болница, какво ми се е случило, спомням си, че с майка ми тогава направихме много дълъг разговор, повече от половин час, поговорихме си чудесно, но тайната за моята преживелица тя не разбра. Скрих от нея, утаих истината. За нейно добро го направих, щото тя е на години и една такава вест може да я съсипе и убие.

В месеците след възстановяването аз пак направих нужното тя да не разбере за операцията. Примерно като съм ходил в родния си дом в Долна баня си слагах една специална лятна шапка, която добре криеше белега на челото ми, пък и на главата; беше лято и тази шапка не правеше кой знае какво впечатление. Успях да скрия операцията от майка ми. Да, ама след известно време трябваше да докарам Ивайло тук, при нас, в Пловдив, по едно време той пък постъпи в болница, и той нищичко не знаеше за преживяната от мен операция, но в един момент, на едно свиждане в болницата, аз му разказах всичко. Казах му, но го помолих да не казва като се върне в Долна баня на майка. Той обеща. Аз знам, че те с майка си имат пълно доверие и си споделят всичко, изглежда съм направил това със скритата надежда той да й съобщи ужасния факт; не знам, не мога да кажа защо направих така (между другото, тогава вече си ходех и гологлав, раната на главата ми беше пооздравяла, та Ивайло забележи следите от операцията, то беше вече невъзможно да се скрие от него. Както и да е. Ето обаче какво се случило по-нататък. Научих цялата история оня ден, от устата на майка ми.

Аз като пиша всичко тук, в интернет, пиша цялата истина за преживяното от мен, пиша и си водя този дневник вече от години, рискувам, разбира се, да се намерят "доброжелатели", които да идат и всичко да кажат на майка ми; имам предвид такива, които са чели блога или са чули нещо от някой, който го чете. И ето, в Долна баня се намериха такива хора, които казали нещичко на майка ми, тя подочула нещичко. Звъня ми няколко пъти и ме подпитваше. Наложи се да отричам, казвах абе няма такова нещо, гледай какви хора, измислят си, преувеличават, на хората недей да вярваш, ако имаше нещо, аз първо на теб щях да кажа. Тя сякаш ми вярваше и сякаш се успокояваше. Правил съм всичко това за да я щадя. Знам добре, че няма да мигне нощем ако знаеше истината. Спестих й някои тревоги. Излишни при това. Затова постъпих така. Да, но Ивайло като се връща в Долна баня, дълго време пази тайната пред майка ни, според обещаното пред мен. В един момент не издържа и й казва цялата истина. Но я моли тя да не го издава пред мен, тя пък да пази тайна от мен, че знае истината! Тя се съгласява. Той, горкият, й казал: да не вземеш да ме изложиш пред батко, че съм ти казал, обещах му, моля те, пази тайна! И ето, майка повече от година е знаела всичко, но се преструваше, че не знае. Аз пък си мислех, че тя наистина не знае и бях доволен, че съм й спестил излишните тревоги. Да, но тя е знаела всичко. Виждате какво семейство сме ние: пословични лъжци! Е, такива сме. Щадим се един друг. Защо сме такива ли? Ами кой знае. Такъв, възможно е, ни е генът. Не знам. Трудно е да се обясни. Който е преживял нещо подобно, той, предполагам, ще ме разбере. Който не го е преживял, едва ли може да разбере.

И ето, в нощта след погребението майка ми разказа за случилото се. Че знаела всичко за операцията ми и пр. Че Иво й казал и че я молил да не го издава и т.н. Такъв беше той, горкият. Зло на никой така и не направи, а ако е направил, много се е каял и много е страдал заради стореното. Чувствителен, разбиращ човек беше той. А най-поразителното е - сега разбирам това - че той е имал предчувствие и за ранната си смърт. В последните години като рефрен си повтаряше, че "гласовете" му казвали, че ще умре. Никой не му обръщаше особено внимание на тия приказки, щото болен човек като него може да си говори каквото иска. А то било истина. Тия въпросните "гласове" - на брат ми лекарите бяха сложили обичайната в такива случаи диагноза "шизофрения" - му бяха нещо като постоянна "компания". Той обаче се бореше със страшното страдание стоически, героично даже. Никога не загуби разсъдъка си, напротив, по всички въпроси си имаше напълно трезво разбиране и позиция даже.

Примерно, винаги си остана привърженик на десницата и антикомунист. С него по тия въпроси мислехме напълно еднакво. Имаше касета с песните на СДС от ранните години на демокрацията и често си ги пускаше. Майка ми, горката, която също има абсолютно същите като нас политически убеждения, го караше да намали звука, щото нея все още я страх от комунистите, на тия, които са преживели целия комунизъм, със всичките му изстъпления, страхът от душите им никога няма да изчезне. Толкова за политическите убеждения на брат ми. Винаги ходеше да гласува. Винаги слушаше и новините. Навремето четеше купища вестници, в последните години си беше абонат само на един спортен вестник - и на един пенсионерски. От тия, евтините. Разглеждаше ги, а дали ги е чел не мога да кажа. Но много мислеше. Беше кротък и ядове не ни е давал. Когато положението му се влошаваше, той сам предлагаше и настояваше да иде в болница. Но, за жалост, в последните години постепенно сякаш желанието му за живот почна да намалява. Аз тия дни затова все по-натрапчиво си мисля: човек умира в момента, когато желанието му за живот съвсем пресекне. Брат ми вероятно по тази причина и умря.

Докато човек се бори, сиреч, се движи, щука на тук-натам, прави нещо, поне се обслужва, примерно, готви си и пр., такъв човек явно още има желание за живот. Но щом едно по едно тия неща почнат да отпадат, на този човек желанието му за живот почва да пресеква. Защото какво е животът: борба за съществуване, за живот. Грижи около поддържането на условията за живот. Да ходиш до магазина да си купиш нещо за ядене. Това нещо брат ми го изостави от преди години, майка ни, докато тя можеше, ходеше да пазарува. После, като тя вече не можеше, аз се принудих да им купувам разни неща тук, от Пловдив (уж все на промоция, уж по-евтини) и да им ги карам с колата веднъж в месеца (и колети съм им пращал понякога); пълнех им хладилника, да имат нещо за ядене (и консерви им купувах). Да, но човек все пак трябва да отиде до хладилника, да си вземе нещо и да го затопли, да го сготви, та да го яде. Това нещо брат ми го правеше до известно време, но в един момент и от него се отказа: и почна да чака майка да го обслужва, да му приготвя ядене и да му го сервира. Когато тя вече не можеше и това да прави, се наложи братовчед ми (той живее съвсем близо) да прави всички тия неща, той пък е безработен, та на него давахме малко пари за да обслужва старата жена и болния й син. За чистене, метене, пране и прочие брат ми, в интерес на истината, никога не се е грижил, от малък той не ги обичаше тия неща, отказал се беше от тях. И в един страшен момент той започна само две-три неща да прави, от всичко друго се отказа: да яде, да спи и да си обслужва физиологичните нужди. Нищо друго. Престана почти да се движи. От застоялия живот не само че напълня, но и в един момент при няколко крачки започваше да се задъхва. Изглежда и сърцето му затлъстя. Изглежда е умрял от спиране на сърцето, може и инфаркт да е получил, така предположи лекарката, която му написа смъртния акт.

Сега, както му е редът, ще трябва да пиша за някакви спомени около него. Примерно, в предишни години, когато беше млад, той идваше в Пловдив да гледа футболни мачове. Заради него и аз дори съм ходил на мачове на стадиона, но, признавам си, съм умирал от скука, щото някак си не виждам особен смисъл в това гонене на топката; това нещо не ме увлича, не знам защо. Носил съм си... книга на стадиона и докато другите крещят нещо около мача, аз си чета. Това силно възмущаваше брат ми. Изглеждал съм в очите му като някакъв урод. Той много се вълнуваше от футболните въпроси. Доставяло му е, предполагам, някакво непонятно за мен удоволствие това гледане на футболни мачове. Аз си имам теория по този въпрос, крайно неприятна за него, за Ивайло: спортът, в това число и футболът, имат смисъл за ония, които ги практикуват, които спортуват. А тия, дето само гледат как други хора, спортисти, се движат и спортуват, са... извратени, тяхното удоволствие от гледането е перверзно. То е същото като, примерно, да обичаш да гледаш... порнофилми, вместо сам да правиш секс. Тая моя теория съм я разказвал и на учениците ми, та вероятно и затова ме уволниха (пардон, ако тази книжка стигне до майка ми, тя ще разбере и за уволнението ми от работа, разбира се, и това нещо го крия от нея, ако й го бях казал, то щеше да я убие!).

Май ще се наложи това последното да го премахна при редактирането на книжката за Ивайло, та да не стигне до майка. Тя интернет не ползва, но книжката може да я прочете. Впрочем, най-популярни в Долна баня са моите книжки, в които разказвам спомени за преживяното там, когато съм бил дете и младеж. Много пъти им нося книжки и все свършват. Общо взето ги все подаряваме. В Долна баня хора, които да са готови да дадат пари за книга, май няма. Книгата е невървежна стока не само в Долна баня, но и в страната изобщо. По-скоро на ескимос хладилник ще успееш да продадеш, на африканец от екваториална Африка, предполагам, по-лесно ще можеш да ме продадеш дебел овчи кожух, отколкото на българин да можеш да продадеш книга. Да прецакаш българин и да го подведеш да си купи книга е много трудна работа. Не се мами тъй лесно българин да си купи такова непотребно нещо като книгата.

Брат ми Ивайло обаче от дете обичаше книгите. И сега ако отидете в стаята му ще видите купа книги, които си стояха до него. Не се раздели той с тоя куп книги до последната си минута. И негова слабост бяха джобните самоучители по разни езици. Той, горкият, все искаше да учи разни езици. В интерес на истината някога беше учил т.н. есперанто. Знаеше няколко изречения от тоя изкуствен език. Измислен с цел да премахне хегемонията на английския. Не стават тия работи така. КГБ и тук май се провали.

Една грижа аз имам в тия дни, която стана по-остра в светлината на случилото се с Ивайло. Той беше 5 години по-млад от мен, а си отиде. По правило аз трябваше да умра по-рано от него, той ме изпревари. Така било писано. Така стана. Но това не значи, че на мен ще ми се размине. Човек трябва да се готви за смъртта. Особено в моето положение. На години съм вече, пък в последните години на главата ми се стовариха такива ужасни изпитания. Примерно това, че ме подгони една самовластна директорка на училище, подложи ме на какъв ли не тормоз, накрая, като не можа да измисли нещо по-свястно (тя всъщност нямаше за какво да се хване и й се наложи да си изобрети нещо) ме уволни с мотива "пълна некадърност", не съм бил, видите ли, ставал за учител, след като и за слепите е видно, че аз просто за това нещо съм роден; та покрай тия нечувани ексцесии ми се наложи да заведа три съдебни дела, едното спечелих, сега водя още две, абе на главата ми се стовариха много проблеми, чудно ми е как все още щъкам, как не рухнах. Е, изглежда Бог ми дава сили, аз друго обяснение не виждам. Но че ще мре, ще се мре. И напоследък, в тази оптика разглеждайки нещата, се питам: а какво ли ще стане с книгите ми като умра? Дали като ме погребат няма да се наложи да изхвърлят и книгите ми на боклука, за радост на циганите, дето ще ги дадат за хартия?

С един приятел, той също е философ, разполага с огромна библиотека като мен (плюс това и той написа няколко книги, които също като моите си стоят непродадени) та с него често напоследък си говорим за това какво ще стане с книгите ни като умрем. И с написаните от нас, но непродадени, и с библиотеките ни, с книгите, които цял живот сме купували и събирали. Аз съм си мислил примерно моите собствени книги да ги събера на някое публично място и да ги подпаля, да изгорят, та проблемът кардинално да се реши. Да ги оставя тук-там, та всеки, който иска, да си взема, без пари, е съмнително решение на проблема, щото е много съмнително дали някой ще си вземе и без пари толкова непотребна философска книга. Ще я вземат, пък после тихомълком ще я хвърлят в коша за боклук. Книгата е ненужна вещ тук, у нас, дето царува поговорката "Ти на мен акъл не ми давай, дай ми пари!". Такъв човек не можеш да го прецакаш да се мине да си купи книга. Не, това е изключено. Особено пък ако книгата няма за автор Недялко Йорданов, примерно. Българинът предпочита да го убиеш, но не и книга да си купи, това последното е пълна невъзможност. Защо да си купува умна книга след като за същите пари може да си купи кило-две свински пържоли?!

Да не се отклонявам. Проблемът е, че ето, и брат ми си е купувал с последните стотинки книги. Особено ценеше той разни там футболни енциклопедии, карал ме е да му ги търся и доставям. Има много съкровища в тази посока, натрупани през годините. Дали тия неща да ни ги дам на библиотеката в Долна баня, именно книгите на Ивайло и моите библиотеки, и тази в Долна баня, и тази в Пловдив? Това е някакво решение на проблема. Но нека синът ми решава след смъртта ми. И жена ми. Проблемът са моите книги, пакети от които са задръстили и къщата в Долна баня, и апартамента тук, в Пловдив, и борсата в София, и дори склада на изд. ИЗТОК-ЗАПАД, където основно са издавани книгите ми. Но особено голям проблем са топовете непродадени книжки на списание ИДЕИ. Купища, и тук, и в Долна баня, и в борсата. Тях не знам какво да правя. Страшна работа! Ето това мен, примерно, ме убива: да направиш нещо, за което си убеден, че е стойностно, и то да се окаже напълно непотребно в разплулата се от бездуховност страна! Няма по-жестоко изтезание на автора от това, нека да се радват зложелателите ми, повтарям, най-жестокото издевателство на един автор е точно това: да напише книга, да вложи в нея душата, мисълта, чувството си, всичко ценно, що има, да извади на показ всички богатства, що таи душата му, след това да гладува, за да си издаде сам, на свои разноски книгата, след това години наред да се мъчи сам да я разпространява (щото книжарите не искат такива "непазарни" книги!), да гледа години наред книгите му как си стоят в пакетите неразопаковани, накрая да умре, съзнавайки, че книгите и списанията, които и е написал и издал, след смъртта му най-вероятно ще бъдат изхвърлени в контейнерите за боклук, за радост на циганите, събирачи на хартия! Затуй ще завърша това изобщо неполучило се есе ето как:

Ако разберете, че някой човек в България е талантлив - убийте го: за да не се мъчи! Да, знам, повтарям чужда мисъл, леко изменена, мисъл на Ст.Цанев. Той го е казал за добър човек, аз казвам за талантлив. То и добротата е талант на душата, така че нещата се свързват. С това завършвам този път. Не се получи, нищо особено не написах, но каквото - такова. Хубав ден! Пак ще продължа. Покрай спомените за Ивайло, виждате, намесих и други теми. Другия път ще се постарая да не го правя, та да не разводняват нещата. Хубав ден! Бъдете живи и здрави - и живейте с радост, вдъхновено. Щото, казахме, от собственото ни желание за живот може би зависи колко ще живеем. Е, някои умират и без желанието им за живот да е пресекнало. Но в други случаи това правило важи. Особено за хората, които са на години.

Търсете ПО книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване НА Времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за Времето, живота, свободата.

Добави в Svejo