Най-различните огньове, на които се пържи българският даскал-страдалец

Продължавам да пиша своята поредица от есета в навечерието на празника на българската просвета, култура и духовност 24 май. Вчера съдбата отреди един български учител (не съм аз, друг страдалец от системата на образованието е, който обаче, понеже не желае като мен да бъде уволнен заради възгледите си, ме помоли да запазя в тайна името му!) ми изпрати чудесен текст, който не само публикувах в блога (виж: Предпразнично четиво за г-н Министъра на образованието - и за ония български граждани, на които поне малко им пука за това какво става с децата им в училище!), но и го изпратих на самия министър, нека да го прочете, нека да се позамисли по-сериозно; нещата винаги са доста по-тежки отколкото изглеждат от министерското или чиновническото кресло (министър, между другото, означава служител, от латински иде тази дума).

В Древния Рим министрите, за разлика от магистратите, били слуги на народа, на суверена. А през Средновековието с думата министериал, на латински ministerium, означаващо служба, длъжност са били наричани служителите на краля или на едрите феодали. Тази справка не е съвсем излишна, чини ми се. Понеже у нас народът масово възприема министрите за нещо като наши господари; не, това е щото у нас всичко се възприема наопаки на истинското и на вярното, а истината е, че ние, гражданите, сме господарите, а пък министрите и най-вече тъй величавите чиновници по цялата йерархия под тях, представяте ли си, са наши слуги! Това особено трябва да се знае, ако трябва, ще го напомням по-често, та да влезе дори и в некои сякаш железо-бетонни комуноидни глави.

Да оставим обаче това настрана, мисълта ми беше, че бъдещата нова книга за ситуацията в българското училище и образование, сами виждате, сякаш наистина започна да се пише сама; аз от опит знам, че не започне ли да се пише една книга сякаш сама, тя няма и изобщо да се напише, но щом почне да се пише сама, тогава вече нищо не може да удържи написването й. Разбира се, ще събера на едно място всички тия предпразнични есета, посветени на образованието и духовните неща - и ще ги оформя като книга. Последният текст, който написах набързо вчера, беше със заглавието Някои падат буквално, удрят си колене, лакти, брадички, други падат инак, морално, личностно, духовно, както си искате може да пада човекът..., нека да стои заглавието му тука та да не го забравим. Всъщност, вече има и "по-последен" текст, ето този Нещо като апел в навечерието на празника на българската просвета, култура и духовност, който ми хрумна да напиша преди малко, написах го и го публикувах вече, той е във връзка с това, че от печатницата ми изпратиха да видя за последно как ще изглеждат кориците и на новата книжка на сп. HUMANUS, и на моето Помагало по вяра, те ще излизат от печат тия дни, а моя милост, авторът и издателят, няма никакви пари да им плати отпечатването! Да, в такова цветущо състояние сме ний, скромните, незвездни, невенценосни дейци на българското образование, просвещение, култура и духовност.

А празникът си иде, наближава. Малко повече от седмица остава до него. Не трябва да се бавя щото обещах доста неща, ето, работа ме чака тия дни. Странна работа е това, нали: уж съм безработен, уж съм без всякакви доходи, а се скъсвам от работа, от сутрин до вечер се трудя, а никакви пари при това не постъпват в джоба ми?! Има нещо сбъркано в тази държава, щото в същото време някои други, примерно чиновници от просветата (министерства, инспекторати, директори на училища) дотолкова умират от скука, че и краката под бюрата си да мърдат не им е вече толкова интересно, та по тази причина се занимават главно с изобретяването на какви ли не мерзостчици, да, умират от скука, ама заплатите им редовно си постъпват в джобовете, нали така?! А пък тия, дето работим истински или нищо не печелим, или пък им подхвърлят някакви мизерни трохи. Няма що, много умно е строена нашата бедна държавица, тя и затова не просперира де, ама и това е съвсем друга тема.

Вчера в предаването "На Агората...", което водя по Пловдивската обществена телевизия - аз наистина съм много опасен и вреден човек, не мирясвам, за мен не уволнение, убиването ми е малко, толкова съм вреден! - разговаряхме със зрителите по темата "Искате ли да поговорим за състоянието на нравите у нас?". Ако имате време можете да го видите, доста неща се очертаха и там като проблеми. Хубаво е да се разговаря, винаги като се разговаря истински, се раждат някакви ценни идеи в главите на разговарящите. Мен затова и ме уволниха от училището, в което работих в последните 14 години, всеки ден разговарях с учениците по най-важните, по истински важните въпроси, и ето, понеже станах крайно опасен човек, дето "мъти главите на младите" да мислят, органите на държавата се намесиха и ме посекоха. Откъде-накъде младите ще мислят, къде дават така, никакво мислене, то всичко си е вече измислено, от нас, таваришчи, се иска само да ръкопляскаме на това, което властта е постановила за "единствено правилното"! Както и да е, та мисълта ми е, че съвсем правилно бях уволнен, ако се допусне толкова вредни хора като мен, дето помагат и учат младите да мислят да си развяват байрака, то за миг ще рухне цялата образователна система, построена на принципа на немисленето, на тъпченето на личността, на мачкането на личностите, на смазването им, я ги виж ти, за личности ще ми се мислят те, откъде-накъде?!

Длъжен съм да спомена повече като куриоз, че предпразнично в ПГЕЕ-Пловдив, училището, от което ме уволниха, се занимавали със събирането на подписи под обръщение, с което, видите ли, се оспорвало решението на Окръжен съд, който отмени заповедта за моето уволнение и ме върна на работа! До мен достигнаха сведения, че една леко накуцваща фенка на директорката, учителка на преклонна пенсионна възраст, естествено, обикаля от човек на човек и го увещава да подпише петицията! Какво ще кажете, а, Кафка ряпа да яде: какво са неговите романи пред чудатостите на съвременния ни български живот?! Не, не се майтапя, истина е, отбелязвам този момент тук само за историята, не за друго. Нека да знаят потомците ни какви сме биле ний, техните предци от второто десетилетие на XXI-я век след Христос, какви чутовни подвизи сме правиле!

Майчице, колко работа ме чака, ето какво обещах: Ще опиша идеалните типови продукти на образователната ни система - на учителите-възпитатели, на учениците, горките и, накрая, на тъй обаятелните български училищни директори-меринджеи!!! Дали да запретвам ръкавите и да се зафащам да пиша - или днес все още да позакръгля уводните, въвеждащите акорди, пък от утре, живот и здраве да е, да започвам да пиша старателно по темата си?! Или да не се офлянквам повече и да започвам да пиша, а?

Добре, почвам. Вече сериозно почвам. Майтапите няма да ми помогнат. Но и аз душа нося де. На моменти ми се иска да се полигавя и да си почина малко. Дали пък да не отложа началото на писането на сериозното за утре?

От учителите ли да почна или от учениците? Имам предвид описанието на т.н. идеални типове. Или да почна от описанието на "меринджейското тяло", да се опитам да представя най-напред неръкотворните образи на българските училищни директори, които нито едно изкуство не може да превъплоти в цялото им обаяние?! Милион пъти съм се чудил откъде системата успява да изкопае толкова пълнокръвни... шматки, идиоти, шемети, чешити, маниаци и так далее, които туря за директори на българските школа, да, подобни шматки, идиоти, шемети, чешити, маниаци и т.н., каквито образователната система успява да изкопае отнякъде, неизвестно откъде, нито едно човешко въображение, да ме прощават колегите Достоевски, Шекспир, Кафка, Данте, Бекет, Йонеско, Джойс, Пруст и т.н. не може да си представи, камо ли пък да изобрази в слово! Тъй че аз, мили ми читателю, треперя сега от творческа немощ, как да е възможно с тъй скромните си възможности да изобразя и превъплотя в слово този по начало неизразим в цялата си пищност човешки - "Човешки" ли рекох?! Аз май хептен не зная вече какво приказвам! - матр`ьял?! Не, това не е възможно да се изобрази в цялото му богатство, а аз изобщо не страдам, както забелязвате, от някаква самонадеяност да смятам, че мога да изпълня тази непосилна за къде-къде по-мощни таланти и гении даже: да се опишат и представят странностите, табиетите, цялата онази неръкотворна способност на българския школски директор да сътворява какви ли не идиотщини и щуротии, е задача, непосилна даже за гения на Омир! Та аз ли ще се нагърбвам с нея, откъде-накъде пък аз да съм този страдалец, спрямо когото и мъките на Тантал, и страданията на Сизиф, и... стига толкова де, са направо несравними! И понеже този велик предмет - психологията на българския училищен директор в цялата й абсурдност като най-сполучлив продукт на тъй уродливата образователна система! - наистина съвсем не ми е по силите, дали да не се захвана с нещо значително по-нормално и човешко, а именно с описанието на психологията на типовия български учител?

Ох, и тук нещата са много тежки! Българският училищен директор наистина е най-сполучливият продукт на така уродливата българска образователна система, а пък българският учител е най-унизеният, най-смачканият продукт на същата тази толкова уродлива система: ох, сърцето ми се къса като си представя до какви страшни нравствени и човешки падения е принуден да стига българският учител в своята всекидневна битка за оцеляване! Аз много пъти съм писал за съдбата на учителя у нас, тъй че в книгите си за образованието почти всичко съм вече казал, тук ми се налага в резюме да изнеса отпред най-важното, онова, което като рисуването на умелия художник може с няколко подходящи мацвания с четката да очертае истински значимото, смислово наситеното в образа му. Но и тук се искат съответните умения, аз не съм нито Микеланджело, нито Рубенс, нито Рембранд, от рисуване хептен пък не разбирам и изобщо не умея, да де, аз метафорично се изразих, ето, сега си страдам заради пустата метафора!

Българският даскал, следователно, се пържи на най-различни огньове: бруталната инвазия на министерските чиновници с техните идиотски директиви и набезите на копоите-инспектори, дето като цербери бдят за спазването на директивите, да не говорим за всекидневния терор и тормоз от страна не великите шампиони по всякакви издевателства над горкия учител, имам предвид идиотщините на преките началства на учителите, именно моите любимци училищните директори. После поред иде огънят, който пържи българския учител от другата му страна, именно пълното безразличие на масовия български родител спрямо съдбата на собствените му деца, нима някой масов български родител се е обезпокоил изобщо от това, че детето му всеки ден е в месомелачката на жестоката система?! Нееее, нема такова нещо, масовият български родител даже се радва, че системата всекидневно се гаври и тормози детето му, щот този масов български родител отдавна вече сам е продукт на същата тази система, така че той обикновено си живее с представите, че колкото повече мачкаш и газиш една личност, особено ако е млада, толкова "по-истински човек", видите ли, щяло било да стане един ден детето му! Глупости на търкалета, ще стане човек ама лани, никога няма да стане човек и личност детето му ако бъде прекършено веднъж в най-решаващите за оформянето му години докато е в училище.

Та значи масовият малоумен български родител иска от масовия български учител да мачка детето му зверски, да го тормози, да съсипва живота му със стахановски размах - и тогава е съвсем спокоен. Масовият български малоумен родител си мисли, че училището е нещо като казарма, а учителите са именно фатмаците, дето требе да мачкат безпощадно детето му, с оглед некога да било станело, видите ли, човек! Според представите на тази масова казармена представа за училището, дето е вкоренена във всяко българско средностатистическо сърце директорите са нещо като... капитани или майори, които требва да гонкат, да мачкат, та тъпчат, да тормозят учителите, сиреч, фатмаците, фелдфебелите, старшините де, санким, да се гаврят с тях колкото им душа иска - с оглед на това озлобените и подивели от толкова много училищен идиотизъм учители да станат същински сатрапи, които без капчица свян да мачкат децата им - докато от тоз "матр`ьял" не станат именно некакви тухли, с които, видите ли, ще изградим един ден стената на будущий дворец на нашето народно добруване (в което ще се скъсаме тогава от игра на казачоци, на кючеци, на ръченици, на гюбеци и прочие!).

На следващо място българският масов или типов учител се пържи всеки ден на оня огън, който може би е и най-жестоко парещ: подивелите и оскотели от толкова много агресия спрямо тях ученици виждат в тъй смачканата отвсякъде и унизена фигура на масовия типов български учител подходящия обект, на когото могат да си отмъстят поне малко за всичко, което тям са причинили. Аз няма тук да описвам всекидневните и безкрайни жестоки войни между учители и ученици, които се водят из българските школа, от които може да се изправят косите на всеки нормален човек; и понеже думите са слаби да опишат идиотщините на тази битка, ето ви запис на само една типична сценка, която е заснета в едно пловдивско школо, ето, порадвайте се малко за да разберете за що става дума, ако сте имали добрината да се правите на изоглавени и да се преструвате, че не знаете за какво си позволявам да говоря:

Или това вижте, ако повече ви харесва, примерно:

Сфанахте ли сега за що става дума? Това е една общо взета всекидневна картинка из българските училища, вие не вервайте на отчетите на тъй лъжливата българска образователна администрация, твърдяща, че на фронта на вечната война между простеещите агресивни нашенски ученици и опитващите се да ги озаптят някак български учители всичко било, видите ли, спокойно, глупости, изобщо не е спокойно, ама само дето се трае по този тъй неудобен въпрос. И траят си най-вече учителите-страдалци, те непременно са страдалци - стига да не са се до такава степен изродили, че да са станали същински уроди; и тъй, ето двата основни идеални типа на българския учител в наши условия:

А.) Авторитарен учител-урод, действащ според всички предписания на системата, който без жал и колкото се може по-гадно, направо садистично, перверзно и префинено мачка и тормози учениците: това е типът на т.н. "добър учител" и

Б.) Учител-страдалец, който си е позволил в ужасните условия на българското школо да запази нещо от човечността си, поради което нему отмъщават всички, като се почне от подивелите ученици, мине се през видиотените родители и през издавателствата на нашите любимци, тъй шеметните училищни директори, които успяват всеки ден да измислят все по-нови и нови идиотщини, с които да тормозят и ученици, и учители, та се стигне до тъй величавата министерско-чиновническа бюрокрация, която, заела позата на олимпийски божества, гледа тоз театър на абсурда и се радва с някаква извратена, изцяло нечовешка перверзна радост! Да не пропусна да отбележа, че учителят-страдалец, успял в условията на безчовечната система да запази нещо от човечността си, обозначава типа на т.н. "лош учител" според предписанията и догмите на вездесъщата идиотска образователна система, в която всичко е таман наопаки на както трябва да бъде.

В.) Смесен тип, който е още по-нещастен и от първите два, и още по-мачкан отвсякъде, да го наречем този тип шизофренен, щото личността наистина му е разцепена, той има две личности, инак казано, общо взето няма никаква личност...

Това като че ли е всичко, а, какво ще кажете? Ето и като допълнение една илюстрация на казаното, която вчера самият живот - тази велик чародейник! - успя да ми даде наготово: Прочувствен диалог с една защитничка на министерско-директорската бюрокрация, довела българско образование до пълен банкрут и тотална катастрофа. Още доста може да се пише, но началото вече, слава Богу, го турихме. Ох, да си поема малко дъх, че се изтощих: аз съм болен човек, трябва да се щадя поне малко, да си почина ми се ще вече!

Хайде за днес стига, а? Спирам. Щом усетя, че почне да ми писва, спирам да пиша. Писне ли му на човек да прави нещо разумно е да спре, щото като ти е писнало вече - тогава нищо свястно няма да направиш или да създадеш. В българското училище затова нищо свястно общо взето не се случва - защото на всички им и писнало от това, което ги тормозят и насилват да правят. И което изобщо и по начало е негодно за нищо. Както и да е. Та значи не правете нещата, които са ви писнали, опитвайте се да правете винаги нещо ново, вълнуващо и вдъхновяващо! И почнете ли да правите нещата по такъв начин, работите ви ще потръгнат. Нека това да е моето пожелание към вас от днес. Бъдете здрави! Хубав ден на всички! Чао и до скоро, пак ще се срещнем скоро и ще продължим търсенията си, здраве да е само!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за Времето, живота, свободата.

Добави в Svejo