Без паника, другарки и другари, кураж: по-лошо от сега няма как да стане!

Публикуваното вчера Открито, но инак свръхтайно писмо на "възмутения сплотен колектив" на ПГЕЕ-Пловдив срещу "народния враг" и "злодей" Ангел Грънчаров повдига доста въпроси. И също така дава неочаквано много отговори. Именно по тази причина определих това писмо като "бижу"; много хора са се сащисали като мен като са го прочели. Интересно е, че в ПГЕЕ-Пловдив са се намерили хора, които не са се самоунижили да подпишат писмото, явно вече факторът страх (страхът от отмъщение от страна на не прощаващата подобни "волности" директорка) е поотслабнал. Разбира се, немалка част от "сплотения около любимата директорка колектив" (учителския имам предвид) са се подписали, което илюстрира факта, че нивото на демокрация в тази училищна общност е на нивото горе-долу на това в Северна Корея. Разбира се, че не е нормално толкова много хора все пак да дръзнат да си плюят в лицето и да подпишат одиозния документ. Интересно е, че го е подписала и ръководителката на другия синдикат Тодорка Копривленска, която доскоро се опитваше да се държи що-годе достойно в нелеката, по-скоро в ужасната ситуация.

Аз тези дни довършвам работата си по предпечата на своята книга със заглавие ПРОТИВ НЕЗДРАВОМИСЛИЕТО (така решавам да променя условното до този момент заглавие; другият вариант, за който се колебая, е, разбира се, този: ЗА ЗДРАВОМИСЛИЕТО) и сега, в този момент се питам: дали съдбата не ми подари този шедьовър за да мога достойно, на най-високи акорди да завърша книгата си? Съблазнен съм от възможността да направя анализ на въпросния документ, щото той по наистина чудесен начин илюстрира основната теза на книгата ми: че нездравомислието е израз на откъсване на съзнанията от реалността, затварянето им в един причудлив, преобърнат свят на сенки, илюзии и фикции, в който всичко е тъкмо наопаки на действителното състояние или положение. Ние обикновено казваме, че такива хора лъжат, но явно те съвсем искрено си кривят душата, предполагаме, че така възприемат нещата, а именно: изкривено, превратно, не успяват да постигнат верния, точния смисъл, всичко им изглежда илюзорно, заблудено, изопачено. Става дума за намесата и преплитането на някакви себични интереси, което именно е довело до това очебийно изкривяване на нещата, до тази оптическа измама, в която наистина всичко се възприема тъкмо наопаки на действителното. Не, не мога да се удържа да не направя кратък коментар, моята изследователска страст е така силно подразнена, че наистина не ми е по силите да се удържа и да премълча.

Аз наистина съм критикувал и то на моменти доста остро поведението на училищното ръководство - което, прочее, е нещо съвсем естествено: даже на времето дори и таваришч Сталин е призовавал да засилваме критиката и самокритиката особено! Да се критикуват управляващите в условията на демокрация пък е нещо съвсем нормално и естествено: в демокрацията да се мълчи е неестественото и ненормалното, а не да се критикува. Критикувайки, аз съм поставял някакви проблеми, стоящи за разрешение, от тази гледна точка критикуваните би следвало да са ми благодарни, щото аз по този начин съм им помагал да видят нещата от друг ъгъл. Всъщност излиза, че оня, който критикува, прави добро на ръководството, помага му, докато оня, който само хвали това същото ръководство, му помага да се провали: щото проблемите ще си останат съвсем нерешени ако нямаме смелостта и достойнството да ги изваждаме чрез критиката си наяве и на показ, да алармираме за тях, да изискваме дебат, благодарение на който могат да се изнамерят работещи и ефективни решения за преодоляване на тежкото състояние. Тия неща са така естествени за нормално мислещия, за здравомислещия човек, но най-вероятно изглеждат съвсем иначе ако даден човек е зомбиран, ако е позволил да се овладее от нездравомислие - тогава всичко започва да се възприема в една нездрава оптика, всичко започва да се възприема превратно, изкривено, извратено, болезнено, сякаш е пречупено през криви или през счупени огледала и т.н. Нека да се опитам да обособя водещите моменти на това поразително нездравомислие, което откриваме във въпросния документ.

Писмото е подписано от 143 човека, учители, служители, ученици, родители. В училището обаче има 900 ученика, два пъти повече са техните родители, учителите и служителите са 70-80 човека. Явно подписалите писмото съвсем не са "мнозинството от колектива", напротив, едно незначително малцинство са. Явно претенцията им, че са "изразители на воплите на възмутения народ" е съвсем неоснователна, мигом отива по дяволите. Но има нещо друго, още по-съществено. Което именно издава едно поразително, направо убийствено бих си позволил да кажа нездравомислие.

Един учител е уволнен от самозабравилата се директорка щото, представяте ли си, си е позволил лукса да мисли различно, да реагира иначе, именно да критикува, да изнася на показ недостатъците, погрешния стил на ръководство на училищната директорка; уволнен е за отмъщение и за всяване на страх у колектива, та никой повече да не се осмели да критикува "непогрешимото ръководство". Интересно е, че в този документ, без да искат това, написалите го за първи път открито признават, че съм уволнен именно защото съм писал в блога си, именно щото не съм си мълчал. Този момент превъзходно го е отбелязал един от коментиращите писмото, ето какво пише той:

Да, наистина е показателно това как колективът "топи" директорката си за това, че е уволнила Грънчаров за отмъщение че е отразявал недостатъците на училищното ръководство в блога си. Уволнила го е за да го накаже за това че не си мълчи. Чудесно потвърждение на тезата на Грънчаров от тия, които са написали писмото! Превъзходна мечешка услуга оказват те на своята любима директорка! :)))))

Както и да е. Жертвата на директорския колектив обаче с поведението си, видите ли, бил създавал ред неудобства на подписалите писмото. Нека да се вгледаме по-внимателно в толкова покъртителните страдания на тъй добродушния колектив:

Били, видите ли, подложени на "хули" и то не какви да е "хули", а били подложени на някакви по-специални "хули", именно на "хули" по отношение на "образователната институция, в която работим". Етимологически и съдържателно-смислово погледнато думата "хула" означава "клевета", "измама", тази дума, както пише в речника, иде от "старобълг. хоула; слав. *xula е заета от гот. *hōl „клевета, измама“, срв. гот. hōlōn „клеветя“. Значи оказва се, че "г-н Грънчаров", пишейки в блога си, е хулил институцията, а не някакви отделни лица, свързани с нея. Интересно е да се опитате да си представите как и дали изобщо е възможно да се хули... институция! Близо до ума е, че да се хули институцията е твърде невъзможно (институцията не е лице, тя няма и душа, изключено е да бъде хулена и обиждана!), възможно е да бъдат хулени единствено някакви конкретни лица, свързани с институцията, но самата институция като нещо неперсонално е доста трудничко да бъде похулена. (В случая да се похули самата образователна институция, самото учреждение даже, именно ПГЕЕ-Пловдив, е абсолютно невъзможно, е направо мисия невъзможна!) Да, обаче авторите на анализираното писъмце, без да се затрудняват да мислят, мигновено полагат усилия да отъждествят "образователната институция" с всички ония, които, видите ли, работели в нея - "ръководство, преподаватели и служители, ученици". Да, обаче има леко неудобство: как пък е възможно да бъдат похулени толкова много хора, дали и това пак не е някакви мисия невъзможна? Казахме, хула означава "клевета", "измама". Да оклеветиш цял колектив, сиреч, да кажеш нещо неверно и позорящо едновременно толкова много хора наистина е възтрудничка работа, за която се искат едва ли не магически способности. Всъщност от само себе си се разбира, че въпросният критик Грънчаров, понеже не притежава някакви свръхспособности, е могъл да "оклевети" единствено любимата на "целия колектив" директорка; логиката е: директорката, бидейки "глава на институцията", първом се отъждествява със самата институция, а патом по някакъв мистичен начин се отъждествява и с целия тъй предан й колектив, предан й именно зарази въпросната беззаветна влюбеност (тя, любовта, наистина води често до големи абсурди, да не говорим за неудобства, особено пък една такава чисто патологична любов). Значи заради въпросната влюбеност на колектива в директорката си (да, да констатираме и това: в някои филми всички обичат... Реймънд, а в ПГЕЕ-Пловдив всички обичат любвеобилната си директорка!) та значи всяка "хула" на "хулителя Грънчаров" е отеквала крайно болезнено в тъй преданото и чувствително сърце на целия тъй всецяло влюбен в директорката си колектив, сиреч тук отново имаме пресътворяване в най-чист вид на ситуацията, изразена бляскаво пак от ненадминатия сърцевед другаря Сталин:

- "Когда мы говорим Ленин - подразумеваем партия; когда мы говорим партия - подразумеваем Ленина!", налага ли се да преведа на български таз знаменита сталинова сентенция? Ето за всеки случай, щото младите не разбират не само руски, но и древно-български език (руският език е фактически древно-български език):

- "Когато казваме Ленин, ние подразбираме партията; когато казваме партията - ние подразбираме Ленин!"

Като пиша това и понеже стана дума по-горе за една най-чиста, благородна любов на колектива към своята също не по-малко непогрешима от самия Ленин негова ръководителка, се сетих за сентенцията на един друг комунистически сърцевед и най-примерен подлизурко, който изтърси на едно високо партийно събрание ето тия прочувствени думи, които навеки ще останат в пантеона на нашенското родно подлизурство:

- "Другарю Живков, никой не може да ми забрани да ви обичам!"

Това са думи на поета Любомир Левчев. Стар подлизурко, достигнал до върховете на подлизурковщината. Ний навярно в случая имаме ситуация, родствена на тази същата. Колективът сърдечно обича своята любима директорка. Някакъв си там злодей и урод като въпросния Грънчаров си позволява да хули първо институцията, но понеже институцията не може да се мисли извън представата за любимата ръководителка, то съобразно съзнанието, което в момента господства все още само в Северна Корея и, очевидно, и в... ПГЕЕ-Пловдив (!), неговите хули отекват тъй болезнено в сърцето на целия колектив; апропо, дали се хули институцията или нейната ръководителка нема никакво значение, щото, знайно е, институция и личност (ръководител) съвпадат, са едно и също нещо; от което пък следва, че тази същата ръководителка явно ще ръководи и институцията, и влюбения колектив вечно или най-малкото пожизнено (пак констатираме пълно родство, стигащо до идентичност между севернокорейското мислене и мисленето, що се е възцарило в ПГЕЕ-Пловдив). Вглъбяването в това крайно анахронично и болезнено мислене, което авторите на писмото без капчица неудобство демонстрират не къде да е, а в едно писмо, адресирано до върховната съдебна институция в страната, именно до Върховния касационен съд (!!!), би ни отвело, както забелязвате, твърде надалеч, но изкушението е голямо, щото тук имаме признаци на душевна патология, които не се срещат всеки ден. Пък и нали знаете, постоянно говорим, че без промяна в мисленето ний не можем да вървим напред: ето, в случая имаме прекрасния повод да си дадем ясно сметка с какъв мисловен матр`рьял си имаме работа. Говорим също така, че нашите общности би следвало да заживеят пълноценен демократичен живот, особено пък образователните, училищните ни общности, щото неслучайно се казва, че от образованието всичко започва, пък и зависи всичко; знаем също, че ново възпитание (и образование) на младите бихме могли да имаме едва когато отнякъде успеем да създадем нов тип възпитатели - е, сега имаме чудесната възможност да видим що за възпитатели представляват авторите на това наистина забележително писмо! Нека всеки да си прави сам подобаващите изводи относно това защо никаква реформа с такъв "човешки матр`ьял", естествено, не може да започне, камо ли пък да протече успешно. И да доведе до нещо добро, позитивно или смислено.

Но нека да се опитваме да разсъждаваме трезво, извън митологемите и идеологемите (или, инак казано, от догмите), от които се друса съзнанието на авторите на туй забележително паметниче на нашето време, каквото по естеството си е туй писъмце (състоящо се, прочее, от няколко само удивително зле скалъпени изреченийца!). Значи Ангел Грънчаров е критикувал или "хулил", примерно, директорката, чрез неговите "хули" най-болезнено е страдало любвеобилното сърце на авторките на туй забележително писъмце, щото те имат склонността да отъждествяват институция, ръководител и колектив (тия трите неща са сплотени така неделимо, че нищо явно не може да ги разедини!). Та възниква въпросът: като лицето Грънчаров се е занимавало усърдно с "хулене" и на директорката, и на институцията, и на колектива, и на учреждението защо тогава, в оня именно момент някой от колектива не взе думата за да защити и колектива, и институцията, и учреждението, и самата любима директорка?! Да, интересно е, някой си там "хули", а "охулените" мълчат стоически, мълчат като древно-гръцки оракули или като каменни, издялани от камък или от дърво скулптури на азиатски божества? Да "хулиш" означава да клеветиш, да мамиш, да говориш лъжи, защо, пита се, никой от колектива не взе думата за да защити своята любима директорка?! Коя е причината за това пословично мълчание, продължило години, което биде прекъсвано от написването само на няколко "разгромни писма на възмутения колектив", които са писани, разбира се, все от тия същите толкова умни автори и на настоящето анализирано писмо? (И също така са крити тъй старателно както и това писъмце, което аз след двуседмични усилия - !!! - успях най-сетне да получа едва вчера от канцеларията на съда!) На мен ми се струва, че това мълчание е многозначно, е преизпълнено с огромен, с потресаващо колосален смисъл. И този смисъл е лесен за постигане, ясно е защо колективът толкова упорито мълча - и ще ви кажа ей-сега коя е причината, че колективът толкова упорито, всеотдайно и така дълго мълча през всичките тия години.

Причината е една: щото Грънчаров, т.е. моя милост, съвсем не е произнасял някакви "хули", "лъжи" или "клевети", а е съобщавал... самата истина, да, самата така болезнено отекваща в сърцата на всички истина. Защо е така ли? Не просто защото моя милост е философ и като такъв за мен единствено истината има значение. Ами защото когато някой вземе думата и съвсем публично дръзне да каже нещо, то тогава е крайно трудно публично да лъжеш, да хулиш неоснователно, да клеветиш и пр. В това е магията на писменото и на публичното слово и говорене: щом някой говори и пише съвсем открито, този човек явно казва някакви изстрадани от него самия истини, истини, които той не може да премълчи - и които все някой трябва да възвести. Знаем, че се клевети обикновено на четири очи, когато именно се и интриганства, хули, злослови (нали така, драги авторки, вий това поне превъзходно го знаете щото в това предимно се упражнявате?), тогава именно може и да се лъже, и да се прави каквото друго искате, но публичното слово и говорене има тази особеност: казваш каквото мислиш, но много внимаваш да казваш точното, вярното, действителното положение на нещата, внимаваш да не влизаш в раздор с истината, щото ако си го позволиш, тогава поемаш огромни и неоправдани рискове. Да, защото ако някой публично каже или напише някаква хула, някаква лъжа, някаква клевета по адрес на друг човек, той поема риска да бъде даден под съд и да бъде осъден: затуй публично говорещите и пишещи личности се стараят да говорят или да пишат самата истина - такава, каквато тя тям именно се е открила.

И тук възниква резонният въпрос: защо тъй правдолюбивите авторки на това писъмце до ВКС не благоволиха да заведат поне едно съдебно дяло срещу "хулителя", срещу "клеветника" Грънчаров?! Не посмяха да заведат такова дяло, което означава собственоръчно подписано от тях признание, че това, което Грънчаров е писал и говорил, разбира се, не са никакви "хули", а са някакви изстрадани от него истини, които той е имал дързостта да заяви съвсем публично, да, той е критикувал ръководството открито, поел е този риск, направил е онова, което като загрижен от случващото се служител във въпросното учреждение е длъжен да направи, също така е длъжен да го направи и като философ, изпълнил си е, дето се казва, дълга, нему и съвестта, предполага се, в този момент му е чиста. Да мислят обаче в това отношение ония, които така дълго мълчаха, търпяха "хулите", сумтяха, изпълвайки се с жажда за мъст, със злоба, ходеха всеки ден при директорката и я молеха чинопреклонно да уволни най-сетне "тоя така противен и непоносим" Грънчаров, успяха да я надумат най-сетне да го уволни, тя дръзна и биде подведена от тях да направи тази главоломна глупост, поради което ето сега си има и толкова сериозни проблеми с правосъдието, та се налага същите тия, дето навремето я караха и подстрекаваха да уволни злодея Грънчаров, сега да я защищават със смехотворни и изцяло тъпи писма, адресирани не къде да е, а до върховната съдебна инстанция на страната ни, именно до Върховния касационен съд. Това е положението с туй така прочувствено и сълзотворно писмо, от което ВКС, разбира се, едва ли изобщо ще се трогне, щото съдиите, от опит знам, съвсем не си падат по подобни пошли мелодрами, измислени от крайно некъдърни сценаристи, изиграни от кьопави дърти актриси и т.н., режисирани от калпави видиотени и при това твърде коварни "режисьори" и т.н.

Да мина ли към следващото изречение на анализирания документ или няма нужда вече, вече си пролича колко струва този документ във всяко едно отношение? Да, колко струва в умствено, логическо, интелектуално отношение най-вече, да не говорим за психологическото, нравственото, духовното и човешкото! Срамота! Ако някой слага наистина петно върху имиджа на това някога знаменито училище, това, разбира се, са тези, които даваха глупави съвети на неговата неопитна директорка, насъскваха я да си позволи едно незаконно отношение към служителите, в това число най-вече срещу моя милост (и други такива, които имаха трезво съзнание за случващото се, примерно г-н Калин Христов, бившия директор инж. В.Паунов, доайена на гимназията г-н Жак Асса и т.н., все хора уважавани, хора от висока човешка и интелектуална проба!), да, подстрекаваха я да направи толкова много зулуми, пък като стана белята почнаха тайничко да се радват на проблемите й с правосъдието, нищо че някои от тях любовно и влюбено куцукаха на всяко заседание на всяко нейно съдебно дяло, а пък в един момент дръзнаха да я направят съвсем за резил като почнаха да пишат такива мелодраматични и пошли писма, които "сплотеният колектив" подписва само за да види с удивление докъде именно ще им стигне акъла! Да, това наистина е най-любопитното: всички се вълнуваме от това коя ще бъде следващата глупост, която авторките на това писмо ще измислят - и ще внушат на тъй любимата си директорка! Която е крайно време да се отърси от тях, щото работите стигнаха вече съвсем до поразия.

Сега ми хрумва да взема да пратя това разгромно писмо на възмутения колектив до работодателя на самата директорка, именно до г-н Министъра на образованието и науката проф. Т.Танев, който също е време да осъзнае, че щом не се намесва в случващото се с оглед да предотврати подобни ексцесии, то това означава, че поема пълната отговорност за тях. Лудешката образователна система у нас е измислена така, че в нея никой не носи никаква отговорност, щото по-висшите административни нива държат под крилото си по-нисшите, т.е. в правния смисъл фактически носят цялата отговорност за техните зулуми (щом не са взели овреме мерки за да ги предотвратят). В система, в която никой не е свободен нещо да решава, в която всеки си измива ръцете в това "така повелява системата" и ни задължават нейните разпоредби, в такава система отговорност няма и не може да има; отговорност има само когато има свобода; знайно е, че свободата е най-нежеланото от системата, свободата основателно се възприема от системата сякаш е подобна на отрова, сякаш е подобна на смърт. Е, аз, бидейки философ и личност, дръзнах да се държа както подобава да се държи едно суверенно човешко същество, подставено в условията на абсурдната, несвободна и анахронична система. И виждате как моята история показва и илюстрира що се случва когато един-единствен човек дръзне в тази система да се държи като човек, като човешко същество: всичко отива по дяволите, нахвърлят се да го мачкат сякаш е някаква гнида, погват го, тормозят го, уволняват го, убиват го (защото аз доста пострадах и здравословно от терора, който някой самозабравили се волунтаристично държащи се администратори си позволиха да упражнят спрямо мен). Но това вече е история, която сега нищи родното ни правосъдие, а пък умни хора напоследък ми дават акъла за здравословните си щети и поражения да си потърся съответните компенсации, ползвайки се от услугите и на другите правораздавателни органи на правовата държава. Щото на мен (това съобщавам за първи път) най-вероятно ми предстои нова операция, която едва ли този път ще преживея; дали обаче ще мирясат въпросните "писатели", дето са написали горното писъмце-бисер, когато разберат, че най-сетне са успели да убият своя най-пръв "народен враг"?!

Спирам дотук. Гнусна работа! Думи нямам. Срамота! Пълно безсрамие! Изродщина, уродство в нравствения смисъл, каквото не се среща всеки ден. Прочетете, прочее, коментара на г-жа Мария Василева, която е казала всичко. Прочее, защо да не го приведа аз този коментар и тук, та да влезе и той в книгата ми за здравомислието; да, непременно той трябва да влезе в тази най-нова моя книга, ще го публикувам по-долу. Но преди това ми се иска да кажа още нещичко. Ето какво.

Слава Богу, че по време на цялата тази история аз всеки ден писах в блога си: всичко го има документирано, написано, изведено даже и под формата на доклади, на жалби до институциите, с надлежните входящи номерца, при това написах даже няколко книги, в които вложих своята позиция, в тях вложих всичко онова, което е занимавало мисълта и духа ми. Ако аз бях мълчал, разбира се, нямаше да ме уволнят, щях още да си живуркам, но цялото това уникално богатство нямаше да го има. Цял един период от разпада на прословутата административно-командна, другояче казано тоталитарно-комунистическа образователна система го имам описан и изобразен в тия мои записки, в този мой блог (блог значи дневник), в тия всичките книги, в цялата тази "книжнина" (слагам думата в кавички, щото повечето от целия този необозрим вече и за мен самия матр`ьял съществува само в електронен вид, не в хартиен или книжен). Ето това имам насреща си, това са много изследвания, много проницателни, смея да употребя тази дума, анализи, тълкувания, коментари, писани от всякакви хора, защото цяла България и дори целият свят (благодарение на интернет) фактически знае за историите в ПГЕЕ-Пловдив - благодарение на всичко това, което публикувах в този свой блог. Зная добре, че това един ден ще бъде оценено подобаващо. Тоест, жертвата ми не е отишла напразно, а е била за доброто на тъй многострадалното българско образование. Което скоро неудържимо ще тръгне по нови пътища. А в моята дейност на попрището на родното образование аз направих всичко онова, което ми беше по силите това да се случи много по-рано. То се и случи, е, че това не е признато официално за мен е най-дребната ми грижа. Важното е, че се е случило, че го има. Това е истински важното.

Ето как стигнах до логичния край на своята книга за здравомислието - или против нездравомислието. Да ви попитам нещо: абе как да нарека книгата си, какво заглавие да й сложа? За или против, кое ви се вижда по-удачно? Някои ми казват "За здравомислието" било по-добре, щото звучало позитивно, некритикарски. Но се знае, че аз съм доста силен най-вече в критиките, пък позитивното се крие имплицитно в тях. Други казват, че това "Против нездравомислието" било звучало някак си по-внушително, знам ли? Кажете, ще ви послушам за заглавието. Аз много се чудя. Нали съм пусто демократ, свободолюбец, нали съм диалогичен, ето, сам не мога да реша какво заглавие да сложа, затова ви и питам. Ще измислим нещо де, но нека да е най-доброто, както и трябва да бъде. Тъй че - помагайте! Бъдете здрави! Чао и до скоро!

А ето сега и забележително правдивия коментар на г-жа Василева, с който завършвам и този текст, а също и тази книга. Той звучи внушително като древно-гръцка епитафия (!), да, тя се е изразила тук величаво като същинска Пифия (Пития); позволих си само стилистично да пипна тук-там нещичко в изказването й, но не смислово, разбира се, ето как звучат тия толкова необходими, съдбовни в някакъв смисъл думи:

Ако имаше във всяко едно училище поне по един Ангел Грънчаров, проблемите на образованието вероятно щяха отдавна да са вече решени.

Да попитам сплотения колектив - а какво стана с некадърността, в която го обвинявахте? Или вече стана кадърен? Изплюхте едно камъче! Не го искате заради отразяването на вашия училищен живот в блога му, което ви злепоставя. А когато той искаше да разисквате проблемите на образованието защо не го направихте? Ще ви кажа защо - защото ви е трудно да се променяте според изискванията на времето - и не желаете да се променяте!

Някъде да има закон, който да забранява на учител да има блог? Някъде да пише, че свободата на словото е вече отменена?

Ще бъдете притеснявани, даа, докато не се промените! И от ученици, и от родители, от цялата общественост! Ще работите редом с него и ще се учите от него! Ако не сте съгласни, оборете го! И вече се дръжте цивилизовано - защото КОМУНИЗМЪТ СИ ОТИДЕ! И му се извинете, че за малко да го вкарате в гроба с вашите лъжи!

Директорката да си подаде оставката! Изложилите се клакьори да напуснат щом не им харесва! Никой не е незаменим, още много като Грънчаров си търсят работа. Ето, истината не можа да бъде скрита, покрита или изопачена. Всичко ще е наред когато се придържаме към истината, без истерии. Всички сме наясно как колективи са заставали зад ръководство единствено поради страх.

Без паника, другарки и другари, кураж: по-лошо от сега няма как да стане!

Мария Василева

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo