Без реформи и то истински страната ни я грози тотална катастрофа, провал по всички линии, изгонване от ЕС и НАТО и лапването й от хищната руска мечка

Връщайки се от Америка Радан Кънев е написал в блога си интересен коментар: Jet lag размисли. Заслужава да се прочете. Защото поставя доста проблеми. Налага се да се проведе разговор и да се обсъди позицията му. Защото стоенето във властта влияе, предполагам, на оптиката на виждане. Някои неща, като си във властта, ти изглеждат криви, не каквито са в действителност. Там Р.Кънев пише по един важен въпрос, именно за компромиса. Аз отдавна исках да пиша по този същия въпрос, но все отлагах. Е, сега ми се удава такава възможност. Но се оказа, че Огнян Минчев вече е реагирал на написаното от видния ни реформаторски политик; двата текста са добра предпоставка за обсъждане, за дискусия; ето какво пише О.Минчев:

Споделям патоса на редовете по-долу - с две уточнения. Първо, компромисът е ежедневие в демократичната политика. Затова най-важния въпрос са границите на компромиса. Един компромис може да забави движението ти напред. Един компромис може дори да те върне назад - ако ти позволи да мобилизираш силите си за бъдещо надмощие. Неправомерен е този компромис, който унищожава дългосрочния ти потенциал да вървиш напред, който подкопава самите основи на твоята подкрепа, на идентичността ти, който размива посоката на твоето движение напред.

Второ, местните избори ще бъдат етап в решаването на нещо важно: ще успее ли ДПС да купи гласовете на подавляващо мнозинство от ромското население в България, за да осъществи разделението на позиции в българската политика по етнически признак. Ако това се случи - много малко от дневния ред на реформаторите ще бъде реалистична цел от тук нататък.

Това пише О.Минчев. Споделям тезата му. Трябва да се мисли за допустимите граници на компромиса. Има компромиси, които са вредни, непозитивни. Такива компромиси изтощават силата на съответната организация, блокират енергията на хората, които са й причастни, един вид са разрушителни. След такива компромиси дадени организации, които безразсъдно са си ги позволили, падат бездиханни и умират. Компромисът е нещо като целувка с вампир. Рисковано нещо е компромисът: може в един момент вампирът да те захапе за шията. (Я какво стана с Царо като се цуна с комунистите и ченгетата? Неговият пример е най-фрапантен. Този пример показва всичко, излишно е да се говори повече.) Компромисът по начало е сделка. Има всякакви сделки. Въпросът е: в името на какво се сговаряш с този или онзи. И ето че опираме до ценностите, в името на които се правят някакви компромиси. И за жертвата, която се прави заради тях. И за цената, която неминуемо трябва да се плати. Всеки компромис си има своята цена. Всичко на този свят си има своята цена. В това число и компромисите. И това нещо Р.Кънев трябва да го е научил като е бил в Америка. Аз го знам без да съм бил. Американците добре знаят, че всяко нещо в този живот си има своята цена. За безплатни обеди мечтаят само празноглавците у Нашенско...

Ако си пожертваш принципите, ако заради даден компромис отидат по дяволите ценностите ти, ако заради него убиеш вярата на хората, доверието им, ако поругаеш морала, тогава такъв компромис е убийствен. Ако обаче компромисът е за доброто на страната, т.е. е в името на нещо по-висше и вдъхновяващо, само тогава той е оправдан. Ще дойде време и хората ще разберат и ще оценят. Има истини и ценности, които не бива да бъдат жертвани. Аз лично смятам, че допустим е оня компромис, който може да издържи на една в основата си морална проверка. Колкото и да звучи наивно това, то е нещо като лакмус за разпознаване на това кои компромиси са убийствени, а кои са животворни. Ако си направил политическа сделка, в резултат на която си разочаровал в нравствено отношение твърде много хора, то тази сделка не си е струвала. Ако след тази сделка хората почнат да те възприемат вече като човек, който не заслужава доверие, т.е. ако личността ти бъде компрометирана, компромисът не си е струвал. Работата се свежда до това какво печелим като губим и какво губим като си мислим че печелим. Има едни уж "маловажни" нюанси, които в крайна сметка се оказват решаващи.

Властта е нещо много коварно. Тя е инструмент. Не цел, не самоцел, а само средство за нещо друго е властта. Превърнеш ли стоенето във властта в цел и самоцел, усетят ли това хората, избирателите, край, ти вече си свършен като политик. Хората оправдават стоенето във властта само ако то е за тяхното добро. Тоест ако се свърши някаква полезна работа с оглед поправянето на нещата. Тежка работа за напредъка на страната е стоенето във властта, не нещо друго. Е, само ако работиш яко и то във вярната посока, тогава всякакви жертви, всякакви компромиси ще бъдат оправдани.

Примерно, Костов направи сума ти компромиси с разните нездрави елементи в СДС и ОДС навремето (да не ги изброявам, всички знаят имената на тия политически трупове, разните му там Бисеров, Ментата, Бакърджиевци, Петър Стояновци и пр.) защото беше вдъхновен от една голяма цел: да проведе икономическата реформа, да постави икономиката на страната на непоклатимата основа на частната собственост, та да проработи най-сетне тази икономика, да не бъде повече крадена от ченгетата и от комунистическата руско-българска мафия. Трябваше да прави сума ти компромиси за да издържи цял мандат, за да излъже тия всичките продажници някак, да запази парламентарното мнозинство и България също така да реши най-важните стратегически въпроси: извеждането на страната от руската орбита, влизането й в западната орбита, в Европейския съюз и в НАТО. Ето заради тия велики и изцяло оправдани цели, които са именно за доброто на страната, историята ще оправдае всички ония компромиси, които Костов беше принуден да направи.

В абсолютно същата ситуация са и сегашните реформатори, принудени да си партнират с политически сили "от кол и въже", именно ГЕРБ, АБВ, Патриотичен съюз. Коалиция тип "шарена и кърпена циганска черга". Но имат едно оправдание да стоят в тази коалиция: реформите. Образователна, здравна, правосъдна. В една-две от тия посоки страната да дръпне напред, да настъпи пробив, нещо истинско и то във вярната посока ако бъде направено, то всички компромиси ще бъдат смислени, оправдани и извинени. По плодовете им ще ги познаете. Резултатите са важни. Ако обаче се окаже, че същинският мотив за тази коалиция са не реформите (те, видите ли, са за "балъците"!), а самото стоене във властта, перченето пред камерите и пред репортерките, упойването от наркозата на властта цели четири годинки, то тогава, разбира се, в крайна сметка ще се плати ужасно тежка цена. То стоенето във властта, ако се разбира точния й смисъл, е постоянна борба, отсяване на истинското от ефимерното, властта не е друго, а носене на огромна отговорност, произлизаща от твоя дълг пред избирателите, пред страната.

Б.Борисов стои във властта не защото има някакви идеи за смислени реформи - не, нема такова нещо, нема да се излагаме сега! - он стои във властта само за да крепи изгодното за някой (и изцяло вредно за народа) статукво. Тази, чини ми се, е неговата задача, он си беше охранител, такъв ще си остане и като политик; он друго не може, абе не може - и това е. След като във властта се изредиха продажни и вредни мижитурки-пачаври като Царо, Дмитрич, Гоце Първанов и цялата останала ченгесарска сволоч, самата историческа необходимост, логиката на живота в един момент вече изискваше да се роди отново голям реформатор от ранга на Костов (той самият Костов си беше жив и здрав, но ченгетата и медийните мерзавци, срещу пари, разбира се, и под диктовката на Кремъл, бяха направили нужното Костов, техният кошмар, повече да не може да се върне във властта).

Е, вместо да се роди такъв реформатор, се роди един... мишок, именно Борисов, който, нека да не си кривим душата, е плод и произведение на същите ония подмолни сили, чиито свидни рожби бяха именно мижитурките и олигархичните слуги, т.е. Царо, Дмитрич, Гоце и вся остальная. Боко направи каквото можа още пет-шест години страната да буксува и да пропилее златни шансове за излизане от несвършващата криза, но той, горкият, не само че нема никакви идеи и познания за това как стават тия неща, не само че нема и воля, он даже нема и характер, нищо нема; от него реформатор не става, от политическо менте реформатор не става, от стъкълце диамант не става. (От... лайно парфюм не може да се направи; това ми беше на пръстите да го напиша, ама се въздържах - заради добрия тон се въздържах...)

Това е положението. И в тежката, плачевна ситуация беше разумен и оправдан компромис реформаторите да застанат до титана Боко (който още държи част от чувствата на малоумния и наивен народец) с оглед въпреки всичко нещичко в сферата на реформите да бъде направено - щото страната я грози пълна катастрофа. Без реформи и то истински, страната ни я грози тотална катастрофа, провал по всички линии, осиране, с извинение, отвсякъде, изгонване от ЕС и НАТО и лапването й от хищната руска мечка. За да не се допусне това, към което уверено ни водеше "великият кормчия" Бойко Борисов, реформаторите бяха длъжни да се опитат да направят нещичко с оглед тази злокобна евентуалност да не се случи; те бяха длъжни да направят куп компромиси в името на една цел: реформите, гарантиращи едно по-достойно бъдеще на многострадалната ни родина.

Провалят ли се една по една всичките реформи (образователната решително се провали, за нея вече никой даже и не помни, дори реформаторският министър на образованието и науката съвсем забрави за нея!), окаже ли се, че всички приказки за реформите са били само приказки или кьорфишек, остане ли само седенето и пъченето във властта, респективно само перченето у Парламенто, даването на интервюта пред възторжените репортерки с влажни погледи (които така силно въздействат, примерно, на многострадалния министър Москов!), тогава всичките компромиси ще се стоварят връз главите на неосъществените реформатори-ментета, които ще трябва да платят същата цена, която платиха въпросните мижитурки, пачаври и политически трупове, именно Царо, Дмитрич, Гоце и прочие.

Да, същата цена ще се наложи да платят неосъществените реформатори ако допуснат да се превърнат в реформатори-ментета: грози ги евентуалността неминуемо да се превърнат в жалки политически трупове.

Толкоз. Мисля, че казах главното. Останалото са подробности.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo