Невероятно умни са младите хора у нас, много интересни личности имат, душите им са нови, свежи, пърхат от желание за свободна изява и за личностен просперитет!

ПОЯСНЕНИЕ: Младежът на снимката е от ето този сайт: УСПЕЙ В БЪЛГАРИЯ! Впечатли ме, интересни неща казва във видеото си, затова го слагам тук. И му правя приятелски жест, повече хора да научат за инициативата му. Едно полезна, хубава инициатива. Браво! Желая на тия млади хора успех! Вярвам, че ще успеят! Те ще постигнат много повече от нас - понеже имат шансове, които ние нямахме...

Вчера сутринта се опитах да пиша от автогарата и от автобуса на таблета си - така и така ми отива много време за пътуване сутрин до работата, до училището, в което работя, поне да си го уплътня; но това не се получи, устройството, знаете, не е удобно за писане на по-дълги текстове. А иначе за пътуване до работа ми отива сутрин близо два часа и половина, след това за връщане още толкова - ако не броим времето за чакане на автобусите по спирките. Налага ми се също и да ходя пеша поне 10-15 минути спокойно ходене - поради неудобен транспорт. Абе изобщо животът ми стана твърде динамичен, тъй да се рече. При това ми се налага да давам близо 10 лева всеки ден за транспорт, и то при положение, че 5 месеца вече не съм имал абсолютно никакви доходи; това за мен е твърде неприятно, но ето, такава, дето се казва, е системата: аз трябва да субсидирам държавата докато тя благоволи да ми се отплати за работата, която ме е наела да върша. Все пак, да не забравяме, имаме щастието да живеем в социална, сиреч обичаща човека, грижеща се за човека държава. Това последното беше опит за ирония и за шега.

Както и да е, ще се справим с тия трудности някак. Униженията обаче са нещо, което е крайно неприятно - а се налага и тях да преглъщаме. Но кой ли ти мисли за личността у нас и особено пък за нейните чувства?! Нема да се размекваме, нали така, другарки и другари?! А Грънчаров си заслужава тия унижения, понеже той, нещастникът, си позволи да отправи грозни предизвикателства спрямо образователната система, е, следваше да бъде наказан. Не беше послушен, не изпълняваше, не се движеше в коловоза, опитваше се все да кривне встрани, да прави нещата по свой начин, е, този лукс не се прощава, нали така, значи си заслужи и обидите, и униженията, и всичко! Нека да се знае какво му се случи, та никой друг да не се опитва да прави като него, а всички да слушкат - ако искат да папкат, нали така? Страхът, другарки и другари, е най-мощен фактор за благоденствието на тираничната образователна система. А че е тиранична и безчовечна образователната ни система е факт, надявам сте го забелязали вече. Аз описвам своя случай и своите преживявания с тази цел: да дам конкретен пример за нейната безчовечност. Да съхраня този случай, да го консервирам в слово, така да се рече. За да не се забрави. Това е един знак за времето, в което живеем.

Днес ето по това време трябваше да пътувам до София, сега трябваше да съм в наближаващия София влак или автобус. Поканиха ме на конференция или на събрание на Асоциацията на преподавателите по философия в България, това "мероприятие" ще се състои днес, от 10 часа, във Френската гимназия, която е на бул. "Патриарх Евтимий", която е наблизо до НДК. Много мислих снощи да пътувам, дали има смисъл да ходя и да участвам в това събрание. Не крия, ходеше ми се, аз обичам да участвам в такива неща. И да чуя как мислят други хора, пък и аз да кажа нещо. Вярно, това посещение щеше да бъде крайно разоряващо ме във финансово отношение, но да допуснем, че не тази е главната причина в момента да не съм устремен в летящия към София влак; причина е, но не е главната причина. Истинската причина искате ли да ви я кажа? Ще ви я кажа дори и да не го искате: истинската причина е, че от тази Асоциация никой не си мръдна и малкото пръстче с нещичко да реагира когато се разгръщаха моите епични борби с церберите на административната система; мнозина от тях са знаели, но никой не предложи, никой не се сети да каже: хей, хора, този човек там се мъчи да прави нещо, което не е негово лично дело, ето, нападнали са го церберите все едно са бесни кучета, ръфат го, дайте да дадем някакъв знак, че по човешки начин сме съпричастни на борбата му! Не, такова нещо не се случи, ако не броим обречените призиви на един колега и приятел, на колегата и приятеля ми Райчо Радев от Перник; но никой не откликна на неговите призиви. Всички мълчаха и безучастно гледаха сеира, по тъй превъзходния български обичай. Предполагам, и съвестта им се изобщо не ги гризе за нещо.

Винаги, разбира се, има оправдания: не сме знаели, подочухме нещо, но той не ни информира по надлежния ред, не ни помоли, пък и откъде-накъде този Грънчаров да е толкова специален, че да му изказваме знак на съпричастност и на подкрепа, ами ако той, другарки и другари, е виновен за съдбата си?! Ами ако Грънчаров е все пак грешен и си заслужава съдбата - как така тогава да му помагаме?! - ето този е главният мотив за този безучастен сеир, за това безучастно гледане на сеир. От членовете и от ръководните фактори на въпросната Философска асоциация. Вярно е, аз даже и членския внос не съм си платил, може и този да е аргументът за това поведение. Не знам дали и точно този. Е, поканиха ме колеги да отида на това събрание, но аз реших да не ида. Да, обиден съм. Човешко е човек да се обиди при тия тонове безразличие, с които съм затрупан. Да, безразличието е нещо като тонове пясък, с които са ни обсипали. Тия тонове пясък, тия тонове безразличие могат да смажат човека. Безразличието към ближния според мен е една от най-долните и безчовечни черти на българския национален характер. Една от най-презрените, достойните за презрение и дори за погнуса черти е това ужасно безразличие. Ние, дами и господа, не сме никаква християнска нация, нито пък "православна", нищо християнско няма в такова едно отношение и поведение. Ние вероятно сме една нация, съставена предимно от еретици. И от безбожници. Аз така си обяснявам това поведение. Спирам дотук. Мисля казах предостатъчно. Нека да заседават колегите-философи днес. Нека да четат патетични обръщения. Нека каквото искат да правят. Блазе им, че съвестта им е толкова чиста!

Да си се върна при моите дребнички грижи и радости. Ще разкажа все пак нещичко. Имам много впечатления от работата си, от общуването си в училище. По своя си обичай ще ги споделя. Започнах да споделям оня ден, вижте го - Има ли човек мерак - всичко може да постигне! - и обърнете особено внимание на коментарите отдолу, какво ще кажете, а? Превъзходно нещо, нали така? Оплюха ме както си искат. Даже се наложи да трия няколко коментара, толкова злобни бяха. Съжалявам, че ги изтрих, но бяха така арогантни, че ми се наложи да ги изтрия, а не е трябвало. Много жалко, че се поддадох на емоцията. Нищо де, те пак могат да ме оплюят още повече. И го правят. Кои са тези оплювачи ли? Ами сами си правете изводите кои и какви са. Аз ги наричам чисто и просто нравствени уроди. Нравствен урод е равностойно понятие на понятието комуноид. Комуноид пък е оня, който изпада в бяс като види една свободна и достойна личност. При вида на такава една достойна и свободна личност на комуноида започва да му тече отровна пяна от устата и той неистово започва да плюе. Нормалните хора и личности се радват, обзема ги ентусиазъм като срещнат някаква свободна и достойна личност. Уродите-комуноиди ги обхващат пориви към плюене, комуноидната бесовщина е страшно нещо. Майната им на комуноидите, но понеже стана дума за тях, та ви дадох разяснение. Искам да представя два нови епизода от работата ми в новото училище, в което се наложи да се захвана да преподавам философия. Те са доста изразителни по моя преценка епизоди, на вас не зная как ще ви прозвучат. Тъкмо за да разбера как ще ви прозвучат ще си позволя да пиша за тия неща. Идеята ми е все същата: да опитам да предизвикам разговор, обсъждане, дискусия. Няма да го нарека дебат, понеже с тази дума толкова се злоупотребява, че вече човек изпитва неудобство да я употреби. Ето и двата много изразителни по мое мнение епизода.

Първият. Влизам в един от 9-тите класове. Те обикновено са съставени от ученици, които са дошли от други училища, отначало не се познават помежду си и в първите часове са много тихи и кротички; да, обаче тук става дума за клас, учениците от който миналата година са били заедно 8-ми клас в същата гимназия, вече са се опознали. И това си им пролича от първата минута. Повечето от учениците сякаш не ме забелязаха че съм влязъл. Страшен шум, крясъци, хилене, абе можете да си представите какво е - ако изобщо можете де. Стоя и чакам да мога да кажа някаква дума. Аз нямам обичай да надмогвам крясъците с още по-големи крясъци, това не ми е приятен метод. Все пак ще им предавам психология, трябва да опитам по по-психологически начин да реша проблема. "Злосторниците" сред учениците продължаваха да се вихрят и да си правят каквото искат, а мнозинството от класа, както си му е обичаят, стои и гледа сеир. Страхотно наслаждение, предполагам, изпитват българските души като гледат такъв един сеир. Как един учител стои безмълвен и безпомощен, а наглеците и простаците се вихрят неистово наоколо. Мила родна картинка, какво повече да говорим?! Е, ще кажете, давай нататък, какво направи, изобщо можа ли да си проведеш часа?

Постоях няколко минути и чаках спокойно да видя дали ще има все пак някакъв ефект влизането ми в класната стая. В един момент ученици започнаха да ме подканят нещо да кажа. Отвръщам им усмихнат: и да кажа нещо, то няма надежда да бъде чуто, какъв и смисълът? Ще почакам малко, да видим дали ще се изморят да крещят, а, как мислите, има ли надежда? Не, господине, няма надежда, могат така да издържат с дни - ми отвръща един ученик. Интересно, интересно, да, много е интересно това - отвръщам. И чакам още. В един момент започвам да гледам най-гласовития кресльо, който стои току пред мен. Питам го: какво става, защо се държиш така? Той ми се хили насреща като урод, като дебил. (Апропо, нарочно употребявам тия думи, та да има за какво да се фанат другарите-комуноиди, санким, обиждам учениците, това е престъпление, нали така, другарки и другари? Давайте, ето, помогнах ви да има за какво да се фанете, заради състрадание към вас го правя това; влизам ви в положението, тъй да се рече!) Аби хили ми се насреща този пубертет така, че лицето му ми прилича на добре сварена овча глава, нещо такова, то не може да се опише. Разбира се, зададох му няколко въпроса, опитах се да вляза в контакт с душата му. Малко примерно не ти ли е неудобно, известно неудобство не изпитваш ли да стоиш така насреща ми? Той още повече се хили, ама някаква сянка сякаш мина по лицето му за миг. Не че се е уплашил, не, няма такова нещо. Приятелят му до него ще се попикае от смях като гледа сценката. Той най-вероятно води някакво скрито социалистическо съревнование по дебилизъм с приятеля си: кой от двамата може да се държи като по-голям нравствен урод! Това, предполагам, го смятат за пичовщина. Да, простащината у нас, колкото е по-нагла, се възприема и оценява като "пичовщина". Най-вероятно момичетата силно се впечатляват от такива пичове-простаци, знам ли що става в нещастните им уродливи душици? Абе голяма загадка са душите на нашите деца, дами и господа, мислили ли сте в тази посока? Страшна работа, думи нямам като се замисля само!

Нашият диалог с това момче продължава в мой монолог, щото той само се хили неудържимо, до членоразделна реч до този момент не е показал наклонности или способности. Почвам да държа една от моите патетични нравоучителни речи. Почвам да говоря за простащината, за простаците, за какво ли не, за нравствената мръсотия, в която сме потопени, сякаш сме не човеци, а нещо като свине. Аз много обичам да изнасям такива речи. Отначало почвам да говоря с нормален глас, на моменти обаче по необходимост почвам да говоря с по-висок глас. Обикновено даскалите, като нямат моята философска подготовка, зафащайки се да произнасят подобни нравоучителни речи, казват няколко изтъркани баналности и млъкват, повече не се сещат какво да кажат. Абе казват няколко глупости общо взето, докато аз съм неизчерпаем извор на такива речи, в които казвам какво ли не; просто докато говоря душата ми почва да ражда идеи, за мен е важно да има публика, това ме пали отвътре, да, сякаш започва нещо да гори вътре в мен, не знам как да го опиша. (Другарки и другари оплювачи, можете спокойно да кажете, че това "горене отвътре" и признание за моята лудост, нали така, ето, подсказвам ви го, не че вие сами не можете да се сетите де, изобщо не ви подценявам, вярвам в талантите ви, давайте смело, не се плашете от нищо!) Моята реч почва да води до следния ефект: забелязвам в един момент, че все повече ученици започват внимателно да се вслушват в думите ми. Приказките, шумът видимо намалява, а колкото по-голям интерес усещам отсреща, то това нещо се вижда в очите, толкова повече се ентусиазирам. Или вдъхновявам, ще употребя тази дума. Моля да ме разберете правилно: не се правя сега на много важен, не се фаля, нема такова нещо, но това си е така, то си е факт, питайте мои бивши ученици, и те ще ви го кажат, ще го признаят даже и враговете ми: бива ме да произнасям такива патетични нравоучителни речи, ненадминат съм в тях, ще кажа и това - въпреки рисковете. Човек си има някакви свои кусури и слабости, нали така, е, аз добре си зная тази своя слабост, не изпитвам някакво неудобство заради нея. Тя е едно мое лично "оръжие", ако искате го разберете така. Абе такъв съм си, чешит съм в това отношение, мога цял час да произнасям някаква най-импровизирана нравствена реч - без никаква предварителна подготовка, то тия неща не могат да се планират, другарко Кръстанова, това пък е специално към инспекторката по философия. С която във вторник, апропо, ще се видя на "съвещанието за инструкции до учителите по философия в Пловдивско", организирано от нея. Чакайте ме на това съвещание, живот и здраве да е само, госпожо Кръстанова, даже ме предвидете за една кратка реч. И там ще се изкажа. Имайте го предвид непременно. Не се плашете, ще кажа важни неща. Макар още да не знам какво ще кажа. И аз ще разбера какво ще кажа след като вече съм го казал. Предварително изобщо не зная какво ще кажа. То човек едно иска, друго се получава, нали така?

И ето, аз вече изнасям патетична нравоучителна реч в час по психология пред разгащили се ученици, които обаче все повече се вслушват в думите ми. Шумът по естествен път са намалява, в един момент спира съвсем. Даже най-големите злосторници са сякаш фрапирани и се чудят как да реагират. Замислили са се сякаш за нещо, такъв вид имат. На други ученици пък забелязвам, че в един момент заблестяват някакви пламъчета в очите, да, нещо светва в очите им, сякаш е пробляснала искрица някаква вътре; това се забелязва много отчетливо и това е нещо като балзам за душата на учителя. Тайнството е започнало да се случва, да употребя тази дума. Учителстването е нещо като свещенодействие. Голяма работа е това нещо, удоволствието за учителя е огромно, неописуемо с думи. То трябва да се усети. Който не го е усетил, който не го е преживял това нещо, той нищо не знае. Казвам това за тия, които продължават да правят презрителна гримаса на устните като чуят думата "учител". Майната им на тия. (Другарки и другари оплювачи, давайте, не се бавете, ето, аз... псувам, представяте ли си, Грънчаров тук псува публично, а представяте ли си какви мерзости дрънка пред учениците си в тия свои импровизирани речи, когато се подпали отвътре, когато се разбеснее, да, правилно те уволни другарката А. теб, Грънчаров, целият сплотен колектив на нашето училище стои зад нейното толкова мъдро решение!) Та в един момент психологическата ситуация в този клас е вече променена, аз успявам да си кажа всичко най-важно и съкровено относно това как ще преминават часовете по психология, какви са ми желанията а намеренията, заявявам им твърдо, че без тяхното сътрудничество нищо няма да се получи, ако искат часовете им по психология да са приятни и полезни, трябва да ми помогнат, ако не, тяхна воля, тогава часовете ще станат най-отвратителни, сами да избират, аз съм на тяхно разположение, имам доброто желание всичко да протича в най-човечна обстановка, но какво ще бъде зависи само от тях. Избирайте! Сами решавайте! Ваша е изцяло отговорността! Не чакайте от мен чудеса! Можем да обсъдим тия неща, трябва да ги обсъдим непременно. Казвам им да мислят и другия път ще поговорим повече. Накрая на часа за десет минути дори успяваме да направим един малък тест. "Разходка в планината" се казва, с негова помощ да научат нещо за себе си, което досега не са знаели. Тестът ги впечатлява, макар че доста ученици въпреки подканянията ми не изваждат лист да пишат. Адски ги мързи. Навикът е страшно нещо. Като си тръгвам чувам, че учениците в класната стая продължават да споделят впечатления от теста. Смеят се радостно. Особено ги впечатлява какво са писали за "коня". Той символизира "идеалния партньор в секса и любовта".

Това беше първият час. Вчера мина втори час. Пак имаше в началото подобна ситуация. Но значително по-лесно този път "овладях" положението, другарко А., аз тия неща ги умея въпреки Вашето мнение за мен. Вие сама знаете, че не сте права, ама Ви съчувствам, налага се да се лъже. Часът мина чудесно. Почти всички ученици се опитаха да опишат своята личност, един по един, това в един момент започна да им харесва. За трима не стигна времето, те бяха видимо разочаровани по тази причина. Другият път ще се изкажете, им обещах. Толкова за този първи епизод.

А ето сега и вторият. Вече в един 10-ти клас. В един от по-добрите класове. Пак за 10-тина минути им произнесох една нравоучителна реч. Те учат етика и точно тук е мястото за такива речи, госпожо или другарко инспекторке Кръстанова. Да, нема го това нещо в държавния стандарт, аз наруших пак стандарта, нема начин, аз съм си такъв. Много си падам по нарушаването на стандартите, грешка нямам в това отношение. Убийте ме, пак ще продължавам да нарушавам стандартите. Сигурно когато ме спускат в гроба ще измисля да направя нещо, че да падна по корем в него, аз така обичам да се излежавам, тази ми е удобната поза и за сън. Всичко правя наопаки на стандартното. Значи държат на тия младежи и девойки своята реч, те от миналия път явно бяха доста впечатлени и този път речта ми беше още по-сполучлива. Питах ги за разни неща, как мислят, как ще се оценяваме, как да си изкарват оценките, как да минават часовете, бях им дал някакви варианти, да избират, личи си, че мислят, още се колебаят кое е по-доброто. Иначе категорично ми заявяват, че традиционният подход (преподаване-изпитване с оценки) не им харесва. Аз им казвам, че той според мен е крайно неподходящ за философските предмети. И за точковата система им разказах. И решихме да започнем в останалото време едно упражнение, едно състезание: проведохме занятие по т.н. "Психологически и нравствен казус по Достоевски", по романа "Престъпление и наказание", правилно или неправилно е постъпил Разколников като по еди-какви си причини убива бабичката. Получи се в един момент страхотно обсъждане; много ученици се изказаха, спореха с въодушевление, много хубав час, по моя преценка стана, браво на тия ученици!

Абе невероятно умни са младите хора у нас, и не само са умни, много интересни личности имат, душите им са нови, свежи, пърхат от желание за изява и за свобода, за личностен просперитет; аз затова само това общо взето повтарям пред тях: че всеки човек е интересен, че всеки индивид заслужава да бъде почитан, заслужава свободата да се изяви колкото се може по-пълноценно. В цялото си богатство. Оказа се, че увлечени от обсъждането, учениците не бяха обърнали внимание на звънеца. Половината от голямото междучасие комай беше минало като се сетиха, че трябва да излизат в почивка. Аз си тръгнах, а те продължиха разпалено да спорят. Като отивах след това за следващия час забелязах, че в коридора имаше двойки ученици, които още спореха за пустия Разколников и за прословутата бабичка. Голям чаровник е Достоевски, негова, не моя е заслугата. Казвам да не си помислите че се фаля нещо. Не, не си приписвам никаква заслуга в случая. Чужди лаври не ща.

Ами това е. Това исках да ви кажа. Изморих се да пиша и взе да ми писма писането, аман от това писане! Свърших комай онази книга за незабавната промяна в образователната сфера, сега взе да ми се мержелее в главата идея за нова книга, посветена на възпитанието на младите. Да, знам, така е, луд съм, тия пусти мои книги изобщо не струват, щом ги бълвам толкова лесно, те са пълни с глупости, с повторения, така е, прав си, мой безпощадни критико Бачо Колю. Не ща да споря с теб, прав си. Да, ама ще си пиша тия книги, нищо че не са толкова велики, колкото би трябвало да бъдат. Е, нека пък да има и по-скромни, не чак толкова велики книги, ний в България се заляхме само все с велики книги, нека моите поне да са малко по-посредствени, по-скромни, ей-така, за разнообразие нека да е така. Чао и до скоро! Бъдете винаги по-различни, това е разковничето! На това заложете, няма да сбъркате. Не се плашете да бъдете себе си! Този е пътят...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo