А вие, мили ми образователни дейци и труженици, кога ще направите своята собствена "лична реформа"?

Ще започна този път есето си от поредицата "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието" с един спомен, ще ви разкажа една показателна история. Тя има личен характер, ще ви разкажа нещо лично преживяно, което обаче, простете, по тази причина не е незначително, напротив, точно по тази причина има според мен и голям "обществен", по-скоро общочовешки (бих си позволил да кажа дори) смисъл. Крайно време е да се опитаме да надмогнем предубежденията спрямо личностното и спрямо личността - ние обикновено ги свързваме с нещо "субективно", "частно", "егоистично", а по тази причина и "незначително"! - нещо повече, необходим ни е тъкмо такъв духовен поврат, който да постави личностното начало в центъра на всичко: да, личността е центъра, около който всичко в този живот и в този човешки свят се върти, крайно време е да разберем това; отделната личност съвсем не е за пренебрегване, напротив, от нея всичко следва да започва, с нея всичко следва и да свършва. Това пренебрежително отношение към личността, което е толкова разпространено у нас, всъщност се свежда до несъзнавано, а дори и до умишлено игнориране на личностното начало, което пък от своя страна е израз на неоправдано възвеличаване на комуналното, на общностното начало - една от най-коварните догми и илюзии на тъй непрежалимия от празноглавците-комуноиди комунизъм.

Нарочно пиша така предизвикателно и дори, видите ли, "обидно", току-виж някой ми се обидил за това, че искам да поставя човешката личност не само на най-висок пиедестал, но и на нещо като трон, да, на нещо като царски трон! Има хора всякакви, оня, който силно се дразни от това, че някой пише или говори така патетично за личността, обявява я за център и средоточие на всичко, такъв човек явно не почита, не отдава дължимото и на личностното у себе си, само това обяснява негова изцяло алогична, ирационална реакция. Инак казано, такива хора, които изпадат в неудържим бяс когато чуят или прочетат думата "личност", са жестоко увредени, поразени са в дълбината на душата си; такива яростни врагове на личностното начало просто ги наричам "комуноиди" (покойната Валерия Новодворская, Бог да я прости, ги наричаше "совки", те също така, по нейната терминология, са и привърженици на "ординското начало", на началото, произтичащо от азиатската орда: горката руска "желязна леди", както аз пък я наричам, имаше много дълбоки прозрения, които ето и в случая пръскат обилна светлина върху интересуващия ни проблем). Между другото в нашето болно и трудно време тече жестока борба между комуноидите и личностите, не зная дали сте забелязали поне това, време е да го забележите, това е една борба, спрямо която никое човешко същество не може да остане безразлично, индиферентно, безучастно. Или ще бъдеш личност или ще дегенирираш до нивото на комуноид (ако вече не си се свлякъл до това ниско ниво), трета възможност тук не се предвижда; не можеш да бъдеш "смесен тип", няма такова чудо на земята като "комуноидна личност", "личностен комуноид", тия две неща не могат да се свържат в едно, да се смесят; те са подобни на маслото и водата.

Сам решавай какво ще бъдеш: личност или комуноид, инак казано - безличник. Ето и този духовен поврат (т.н. "реформа" или промяна) в образователната сфера, за който призовавам в тази своя поредица от есета, съдържа като свое средоточие борбата за възцаряване на личностното начало, на личностното отношение към младите, което пък ще позволи да разцъфти тяхната личност; излишно е да споменавам, че почвата, от която израства суверенната личност, е свободата; това би следвало да се разбира вече от всички, нещата са толкова прости че е непростимо да ги объркваме или усложняваме. Който обича свободата с това показва, че вече се е привързал към личностното начало, той в душата си е сложил личността на подобаващото място, именно на царския трон; който е враг на личността, той е враг и на свободата, няма как да е иначе. Изпитващите ненавист към свободата изпитват същата дива ненавист и към личността, това са най-елементарни неща, които вече ми е неудобно да повтарям. Или ще сложиш на царския трон в душата си комуната, или ще сложиш на този същия трон личността, трета възможност няма; личността и свободата пък са нещо като тялото и неговата сянка, те са неразделни; а може би свободата е слънцето, което излъчва въпросната светлина, озаряваща телата в света, знам ли? Ясно е, че тук говорим най-вече за духовна светлина, която е още по-бляскава и ослепителна от слънчевата.

Та да си разкажа спомена, за който започнах да пиша още в първото изречение по-горе. Този мой спомен е от самото начало на т.н. "преход" в България след 10 ноември 1989 г.; мен лично тази дата ме свари като млад асистент по философия в ПУ "П.Хилендарски" (станах асистент в 1985 г. когато бях на 26 години). През 1987 г., когато в Източна Европа течеше "перестройката" на Горбачов и гнилият и прашен костюм на комунизма пращеше по всички шевове, моя милост инициира и заедно с групичка студенти създадохме т.н. ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ в ПУ. Аз за тия събития и истории съм писал на друго място, сега тук ще бъда пределно кратък. В Клуба се събирахме и в съвсем свободна обстановка обсъждахме теми и проблеми, които най-силно ни вълнуват. Клубът бързо стана истинска алтернатива на мухлясалата идеологическо-пропагандна "академична", с извинение, образователна диктатура на официалната държавна и казионна система; на неговите сбирки идваха стотици развълнувани, мислещи и жадни за свобода младежи и девойки, в един момент в ПУ нямаше зала, която да събере желаещите да участват в сбирките на Клуба; разбира се, "Партията" и "Комсомолът" се уплашиха, предприеха репресии спрямо мен като ръководител на Клуба, отпочнаха се борби, в един момент другарите успяха да ме премахнат от Клуба (сложиха свой и послушен човек за председател на Клуба, бях постъпил много коварно като от основаването бях прикрепил Клуба към ДКМС, така се казваше младежката комунистическа организация), да ама сбирките на истинския Клуб продължиха в моя кабинет, в по-малък състав, а след няколко месеца биде организиран "контрапреврат", успяхме отново да завладеем ръководството на Клуба, другарите останаха с пръст в устата и пр., отново започнаха огромните сбирки, другарите отново почнаха да налитат, да, ама в един момент дойде 10-ти ноември и... стана тя каквато стана, дойде толкова "опасната" и "вредна" свобода! В един момент ние, от Клуба, тръгнахме вече да протестираме по улиците, да искаме демокрация, е, пак се събирахме като Клуб в стените на ПУ, пак правехме огромни и разгорещени събрания, от нашите среди се създаде "независимо студентско дружество", то се учреди в моя преподавателски кабинет, а в един момент студентите поставиха твърдо въпроса да бъдат премахнати всички идеологически предмети от програмите (дотогава студентите от всички специалности трябваше да учат и да дават изпити по "политическа подготовка и култура", приемни изпити, а по време на обучението даваха изпити по... комунизъм, именно по учебните предмети "История на БКП", "Политикономия на капитализма и социализма", "Марксистко-ленинска философия", "Научен комунизъм", да, тия неща бяха принудени да учат всички студенти, изобщо не се шегувам, по-старите хора като мен го знаят и още го помнят).

Почнаха се протести, студентска стачка с тия и някои други чисто политически искания се проведе, е, отпаднаха тия изпити в един момент; и възникна въпроса какво ще става с толкова заслужилите другари от катедрата по "Марксизъм-ленинизъм", така пък се наричаше идеологическата катедра, в която моя милост работеше. И правителството на Луканов направи един другарски жест - даде на тия всичките заслужили другари 10-месечен "творчески отпуск", в който те да се "преустройват", да си променят мисленето, от комунисти, от "бетонни глави" да станат вече "истински учени", т.е. да преживеят една велика мимикрия и мутация, регенерация или трансформация, както искате го наречете. Другарите си отдъхнаха че политическата буря не ги отвя дето им е мястото, именно на боклука и се юрнаха да се преустройват, да пишат нови "лекционни курсове", в които вече да говорят точно обратното на това, което са лъгали през цели си живот, абе един вид те вече щяха да стават съвсем академични, демократични, каквито иска да ги има под ръка толкова мъдрата "Партия", на която те винаги са били покорни служители. Моя милост в тази "творческа перестройка" видя крайно грозен, направо отвратителен нравствен момент и тогава аз сторих своята най-голяма и непростима грешка: заявих, че аз лично нямам нужда да се преустройвам, няма какво да променям в мисленето си, заявих, че никога не съм вярвал в комунистическите глупотевини, винаги със студентите съм обсъждал същинските философски въпроси, никога не съм им преподавал скапаната "марксическа философия", напротив, винаги съм се възприемал като философ, който уважава великите философии, но слуга на марксизма-комунизма не съм бил, не съм им бил член и на "Партията", абе изобщо имах дързостта да призная, че съм бил нещо като "шпионин" или "диверсант" в техните маркс-ленински-сталински сплотени редици, един вид признах, че съм бил поклонник на западната "капиталистическо-империалистическа" и дори "гнила" плуралистична философия и пр. Ще каже някой: голяма работа като си казал тия неща, та тогава нали вече всеки можеше да говори каквото си иска? Да, обаче ако се вземе предвид онова паметно време на първите месеци на епохалния "мирен преход", ще се разбере, че другарите нямаше как да ми простят "предателството", да, те ме възприеха, разбира се, като "враг", като "предател", като "дегенерат", който заслужава незабавно убиване; е, понеже вече бяха дошли "нови времена", душата ми трябваше да я извадят по един по-фин начин, не непременно с куршум или със секира. Другарите вече бяха започнали неудържимо да се разделят със старите си навици да убиват, те почнаха да се шлифоват в други "способи" за още по-мъчително убиване, за още по-жестоко вадене и мачкане на души.

Докато другарите усърдно се преустройваха цели 10 месеца по време на подарения от партийния им другар Луканов "творчески отпуск" и си седяха в домовете докато отмине политическата буря (те най-вероятно са се надявали бурята да бъда краткотрайна, "Партията" пак да вземе завинаги властта, да смаже "демократичните лигавщини", да стовари железния си юмрук, да избие и изчисти другоячемислещите, сиреч враговете, най-вероятно на такива чисти мисли са се били отдали другарите от катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" в ПУ по време на въпросните 10 месеца отпуск). Разбира се, те нямаха никаква скрупул че ще получават в тия 10 месеца заплати без да работят нищичко, пардон, те, "преустройвайки" се, вероятно са си мислили, че работят и то много сложна работа, така предполагам; аз пък отправих жестоко морално предизвикателство и заявих, че ще продължа да си ходя на работа в Университета, обявих си свои свободни лекционни курсове, обявих записване на студенти, който иска да посещава курсовете ми, събраха се групи от желаещи да учат истинска философия студенти и аз започнах да водя своите "алтернативни курсове"; цели 10 месеца водих тия курсове, един вид, тъй да се рече, сам си направих цялата реформа, без да чакам безценни указания отгоре! И много други неща направих в онова незабравимо време, впрочем, заради тия мои алтернативни курсове по истинска, свободолюбива философия ФИЛОСОФСКИЯТ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ по естествен начин престана да съществува, той стана, така да се каже, почвата, от която израстна една наистина академична философска общност в ПУ. Да, ама заради всичко сторено от мен в ония времена другарите от катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" (а те имаха здрави връзки по партийна линия във всички факултети) натрупаха толкова много ярост по мой адрес, че веднага щом се върнаха от "творческия" си отпуск организираха незабавно моето уволнение от ПУ!

Другарската катедра по марксизъм беше прикрепена в онова време към Филологическия факултет, е, аз бях екзекутиран от Факултетния съвет на този факултет, членовете му масово гласуваха за изгонването на "народния враг Грънчаров", сред гласувалите са били такива заслужили дейци на пловдивската нАука като Огнян Сапарев, негова милост се оказа ченге, по-късно стана ректор, депутат от БСП, какъв ли не стана, Владимир Куцаров, също другар и по линия на БСП, и по линия на ДС, също ректор по-късно, също е гласувал за моя екзекуция и т.н, да не изброявам още имена; като са гласували значи другарите да бъда изритан от ПУ, ректорът проф. Н.Балабанов, стар изпитан кадър на БКП-БСП радостно подписа заповедта за моето уволнение и изприпка да докладва "там, където трябва" за изпълнението на политическо-партийната поръчка! Аз значи имах честта да бъда първия уволнен от тази катедра, а другарите, верни на "правилната линия" останаха, някои от тях още, до ден днешен векуват в "реформирания изцяло" ПУ! Такива работи се случиха в ония паметни времена, в които, другарки и другари, по "правилен начин" беше извършена "реформата" в академичната област, именно в областта на държавното университетско образование. ПУ пък и не само той продължава да си е същинска червена и ченгесарска крепост и до ден днешен, в него ченгетата и другарите комунисти, наметнати вече с "академични" мантии, най-ефективно се преструват на "учени" и продължават да блаженстват, обилно смучейки какви ли не благинки (е, разбира се, сред преподавателите в ПУ има, предполагам, и истински учени, но те са най-вероятно рядкост, дано не съм прав, от 20-23 години аз нямам наблюдения отвътре как се развива там академичния състав, може и да греша, но не вярвам ситуацията да е променена кардинално).

За какво ви разказах всичко това ли? Малко търпение, моля, ще стане ясно съвсем скоро. Значи дотук говорихме за това как биде реформирана "академичната сфера" на нашето образование, именно "вишото образование", както обикновено се изговаря тази дума от народа, включително и от такъв виден представител на народа ни какъвто е нашият любим Премиер. Всъщност никаква реформа там не беше направена, университетите общо взето станаха, казахме, същински червено-ченгесарски крепости, другарите, които и до 1989 г. си бяха на "научната трапеза", пак си останаха на нея, като сега комай вече лапат значително повече (преди време писах, че някакъв другар от ПУ се беше похвалил в официалната си автобиография, че в момента преподава в цели 7 университета, т.е. всеки ден в седмицата той преподава в различен университет, респективно този усърден труженик най-вероятно получава цели 7 заплати; предполагаме, че тази персона най-вероятно крайно много съжалява поради това, че в седмицата няма 8, 9 или повече дни!). Та така стана "риформата" в университетското образование, да не забравя да спомена и това, че всички АОНСУ-та ("Академии за обществени науки и социално управление", така се наричаха тези структури преди 1989 г., те бяха към ЦК, това именно беше сферата на т.н. "вишо партийно образование", да, и такова чудо имаше!) та значи всички АОНСУ-та мигновено станаха най-активни "образователни бизнес-организации", самообявиха се за "свободни университети", станаха частни университети, нови университети и какво ли не още, оглавени бяха предимно от ченгета от ДС, почнаха се срамни търговии с професорски титли, с научни степени и звания и прочие, и т.н., и так далее. Това е в общи линии. Никой, естествено, не мисли за някаква същинска реформа, свързана с промяна на подхода на отношение към учещия, към студента, към избора на учебни предмети и специалности, е, разбира се, в тази сфера има значително по-голяма "академична свобода" или преподавателска автономия, която обаче в нашите условия се изроди, както виждаме, в неудържима лакомия към титли и към пари, към колкото се може повече привилегии и заплати, т.е. роди се прословутата "академична мафия" (да, ний си имаме не само академична, с извинение, мафия, но си имаме и нАучна мафия, със или без извинение, нещо повече, даже самата БАН също е една такава нАучна мафия, тия неща са обществена тайна, моля да не ми се приписва претенцията че казвам нещо ново, никому неизвестно или пък оригинално.

В сферата на средното или на училищното образование (то и университетите са вид училища де, но както и да е, у нас явно не ги смятат за училища, което пак показва нещо най-важно; може би университетите у нас са чисто и просто търговски учреждения, нещо като магазини, в които се търгува със... знания, пардон, с дипломи!), както вече казахме безброй пъти, също никаква реформа не беше направена. В сферата на средното образование, в което моя милост се подвизава след изгонването ми от ПУ в края на 1991 и началото на 1992 г. по същество още не се е сменил оня тоталитарен модел, който си съществуваше десетилетия наред - след съветизацията-комунизирането на образователната система на България, осъществено след 1944 г. Тук, в тази сфера на училищното образование, пак си има безразделен диктат и направо диктатура на държавата, т.е. на държавните министерски чиновници, които са се самообявили за абсолютен властно-мозъчен център, който има пълния монопол върху всичко, което става в цялата система. Учителите и учениците са прости изпълнители на волята и постановленията на този център, тук вилнее социалистическото планиране, директивите, инструкциите за всичко, тук свободната воля е нещо най-нежелано, опасно и вредно. Е, работейки в тази сфера вече повече от 20 години моя милост и тук биде сполетяна от абсолютно същата съдба: по досущ същия начин от години показвам, че аз лично отдавна съм провел своята лична реформа, модернизирал съм се, тъй да се рече, в достатъчна степен, направил съм всичко, което човек по принцип следва да направи, че да върши работата си истински, подобаващо, съвременно, според същинските потребности на младите, които за мен са водещият критерий - и единственият интерес. Какво ли не направих в тази посока: и нови, отговарящи на нуждите на младите учебни помагала написах и издадох, и нови програми изобретих, в чието изработване моите ученици са вземали най-непосредствено участие и то години наред, и дискусионни клубове правих, и ред иновации в начина на преподаване, на общуването с учениците, в начина на оценяване на техните постижения и пр. аз проведох и осъществих, и в крайна сметка, разбира се, за всичкото това нещо си заслужих, естествено, уволнението, изгонването! Което и беше сторено през миналата година, всички знаят вече за тази история, която изцяло повтаря представената по-горе история на изгонването ми от ПУ, а по този начин и от академичната сфера, от сферата на тресавището, наречено академично образование. След като съм изгонен и от двете сфери, от сферите на двете форми и степени на образование, то тепърва от какво ли друго ще се наложи да ме изгонят?!

Кардиналното решение за такива като мен, както учи другарят Сталин, е едно, то може да се изрази с памятните и незабравими думи на "бащата на народите": "Есть человека, есть проблема; нет человека - нет проблемы!" (нужно ли е да превеждам от руски тия думи, май не, а?) Ако все пак младите не могат да ги разберат, ще ги преведа, ето: "Има го човека - има и проблем; няма го човека - няма го и проблема!". Нали става ясно за какво иде реч? Да си човек, инак казано, личност, системата това нещо не го допуска. Да си човек означава пък да си свободен. Не можеш да бъдеш човек и личност без свобода, този фокус няма как да стане: без свобода да си човек и личност имам предвид. Българското образование, каквото е в момента, не допуска свободата нито на учителите, нито на учениците, ничия свобода тук не се допуща. Свободата е забранена. Личността - тоже. Личността и свободата й са вредни. Да живее робството! Има ли смисъл още да се приказва?

Май с тия думи си личи, че трябва да привършвам не само това есе, но и самата поредица. Разбира се, имам още за много неща да говоря. Примерно вчера си мислех, че непременно трябва да разкажа за някои други мои иновации, които изразяват значими моменти от моята лична реформаторска философия и стратегия, примерно за начина, по който учениците могат да бъдат оценявани (точкова система, ученикът сам да решава кога да бъде изпитан, инак казано, кога да изяви своята личност, своята мисъл, своето отношение и пр.), за това дали и как учениците трябва да използват задължителните министерски или казионни учебници, какво ще стане с т.н. "държавни образователни изисквания", които са онази свещена крава на образователната министерска бюрокрация, чрез която тя осъществява тотален идеологически контрол и диктат върху програмите, а оттук и върху умовете на младите, старае се да влива отрова в техните съзнания и души и т.н. Тия и още много други въпроси наистина трябва да бъдат поставяни и обсъждани, но човек няма как да каже всичко и то в една книга; ако опита, или книгата ще стане неприлично дебела, или пък ще стане не по-малко неприлично досадна. По тази причина аз зарязвам всичко това и се принуждавам да сложа точка. Е, точката я слагам. Сложих я вече. Край.

Ами това е. Бъдете здрави и... работете упорито! За да работите упорито и то всеки ден, и то не работата ви да се изразява в правене на разни глупости и абсурди, то най-напред за това следва да бъдете здрави, с оглед да имате нужните сили. Най-напред е нужно човек да има душевно здраве, инак казано сила на духа, ето това е първото, което следва да имаме - или да се постараем да култивираме у себе си ако го нямаме. Как се култивира тази сила на духа е голяма тема, надявам се по нея можете да почерпите доста силна мотивираща енергия и от страниците на тази книга. Или от други мои книги. Не бъдете презрени треперковци и страхливци, ето това е главното. Победете малодушието, оттук се тръгва. Бъдете личности, не се плашете да се изявявате като свободни личности. Личността е това: смело да казваш каквото мислиш. Да правиш само онова, за което си дълбоко убеден, че е добро, че е правилно, че е разумно и истински потребно. Не се правете на презрени слузести охлюви, които се мазнят пред началствата. Пазете достойнството си като нещо най-свято. Не се самоунижавайте, не допускайте също така и някой друг да ви унижава. Който не допуска самоунижението, той няма да допусне и да го унижават. С учениците се разглеждайте оттук-нататък като съюзници, като партньори, като братя и сестри по съдба, които при това имат отговорната задача сами да извършат най-главната работа по реформата, по промяната в многострадалното и прогнило отвсякъде българско образование и училище.

Ще каже някой - какво "прогнило училище" бе, я виж какви бляскави и светли са ни училищата, какви лъскави коридори имат, ти в какъв свят живееш бе, че ти се привиждат някакви "прогнили училища"?! Да, външно може да са много бляскави и чисти нашите училища, но вътрешно обаче са съвсем прогнили. Кое е това именно вътрешното, прогнилото или мъртвото в българското образование, ето за това се опитах да ви разкажа в тази книга. Представих ви, описах ви дори съвсем натурално доста тумори, които са толкова опасни, че ако не бъдат изрязани по хирургически път и то в най-скоро време, ще доведат до неизбежната гибел на цялото, на всичко, на всички (в недалечно бъдеще). Ако искате ме послушайте, ако искате, се постарайте да видите нещата и от този ъгъл. Ваша воля. Моят дълг беше да ви кажа аз как мисля, аз как виждам нещата. Вие решавайте нататък какво да правите. И как да постъпвате. Нека вашето съзнание, нека вашия морал бъде ваш водач. Желая ви успех! Ако вярвате в себе си, ако от себе си, от личността си не се отказвате много ще постигнете. От вас зависи всичко, не от някой друг, ето с това и завършвам. Точка. Край. Писна ми да пиша, излизам да се разхождам и да почивам. Я какъв бляскав ден се е отворил! Срамота е да не му се радва човек...

ПОСТСКРИПТУМ: Апропо, видях, че под предишното есе има само един коментар, за сметка на това той пък е написан от един чужд учен, именно от професор Константин Райда, който работи в Института по философия към Националната академия на науките на Украйна; ето какво пише проф. Райда, налага се да го цитирам, независимо че написаното е по мой адрес; аз съм скромен човек, изпитвам известно неудобство заради тия думи, но пък не мога да скрия, че ми е много приятно, че има един човек, вярно, чужденец, който дава такава висока оценка за всичко, което до този момент съм правил и работил; та значи проф. Constantine Raida пише следното (няма да го превеждам на български, нека да си остане на руски (а долу пък ще дам и превод на английски, самият проф. Райда във фейсбук го е превел сам на английски, младите в наше време, за щастие, разбират повече английски отколкото руски):

Болгарии очень повезло в том, что у нее есть такой учитель, как г. Ангел Грънчаров. Во многих странах мира такие люди - большая редкость. В США в прошлом столетии профессор Митчел Бэдфорд, развивая екзистенцыальную философию С. Кьеркегора создал специальную дисциплину - "экзистенциальная педагогика", где теоретически доказывал необходимость приоритета развития личности ученика в учебном процессе. Во всяком случае, духовная жизнь людей и их моральные приоритеты всегда являлись залогом устойчивого функционирования любой общественной системы, а с их крахом любые империи всегда приходили в упадок и исчезали с исторической карты мира. Болгарскому обществу, насколько я понимаю, следует всячески культивировать и оберегать людей, подобных господину Грънчарову, если оно стремиться ответить на все вызовы нашего непростого времени.

Constantine Raida: Bulgaria was very lucky that she has a teacher like Mr. Angel Grancharov. In many countries, such people - a rarity. In the United States in the last century, Professor Mitchell Bedford, developing ekzistentsyalnuyu philosophy of Kierkegaard created a special discipline - "existential pedagogy", which is theoretically proved the need for the priority development of the individual student in the learning process. In any case, the spiritual life of people and their moral priorities have always been the key to the sustainable functioning of any social system, and the collapse of their empire all always come declined and disappeared from the historical map of the world. Bulgarian society, as I understand it, it should be in every way to cultivate and protect people like Mr. Grancharovu if it is to strive to respond to all the challenges of our difficult time.

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo