Няма как да станем нормално общество ако демократичният манталитет, култура, мислене, съзнание и поведение не се разпространят най-напред в душите на младите

Е, след като свърших някоя и друга работа (прочетох и представих на читателите на блога си някои интересни и важни по моя преценка публикации и интервюта, които открих из нета) сега вече имам време сам да напиша нещичко. Разбира се, първото, за което, така да се рече, "ме сърбят пръстите", е да започна да пиша по своята поредица от есета с примерно заглавие "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието". Тази поредица, според замисъла си, при това е време да бъде привършвана. Дойде времето да й сложа края. Тя не може да продължава безкрайно, доста "матр`ьял" се натрупа, не може да не мисля за прекратяването й - понеже смятам да я издам в хартиена книга, а по начало дебелите и големи книги не са за предпочитане, особено пък в такива случаи. Щото намерението ми беше да напиша нещо кратичко, годно за практическо използване, за душевно предразполагане и насърчаване на ония, които не щат да се примиряват с отвратителното статукво в образователната сфера, имам предвид по-революционно настроените реформатори, ако така мога да се изразя: щото една и то по-голяма част от реформаторите у нас, пишман-реформаторите де, фактически друго не правят освен да полагат усилия за заздравяване и за бетониране на статуквото; да, у нас вече имаме и феномена на "НЕреформаторското реформаторство", на "бетониращото реформаторство" или както искате го наречете там, това вече си е ваш проблем. У нас има доста чудати, странни, уродливи неща, не знам дали сте забелязали поне това.

Откривам ето сега, че аз тази поредица, както съм я подкарал, мога да я направя безкрайна - понеже темата няма как да спре да ме вълнува. От години правя само това, това за мен е централната тема: как българското образование да бъде променяно, и то не само да думи, а на дело. Много книги написах и публикувах по тази главна за мен тема, ето, вижда се, че при мен вече се оформи цяла една поредица от... книги, посветени все на тази същата тема; от какви ли не ъгли, ракурси, гледни точки, позиции и пр. не гледах на случващото се в българското образование, и, респективно, не подлагах тази тема на осмисляне, премисляне, вглъбяване и т.н. Тук няма смисъл да давам заглавията на книгите от тази поредица, това вече съм го правил, тъй че който се заинтересува може да се порови и да намери всичко на съответното място в блога. Най-вероятно оттук-нататък, като завърша, като сложа точката на настоящата поредица от есета, след това ще премина към друга поредица, нищо чудно да е свързана пак с образованието. Работата е там, че в процеса на работа на човек му щукват какви ли не идеи, които, за да не отлетят завинаги в небитието, е добре да бъдат записвани, един вид да бъдат "бетонирани" завинаги в слово (не знам защо думата "бетониране" тази сутрин толкова ми е влязла в главата, та постоянно, виждате, я употребявам). Да бъдат материализирани тия идеи в слово е потребно, щото иначе всичко отлита в небитието. Мислещите хора се познават по това, че обикновено са предимно пишещи хора. Възниква нужда от писане за да може човек да съхрани мислите си, които заслужават това. По-стойностните, по-ценните ни мисли заслужават да бъдат запаметени, запазени, съхранени.

Затова пише човек, не за друго. Щото мисълта е нещо много хвъркато, появи се, кацне ти на "рамото" като птичка, ако не е уловиш, хвръква и иди след това я гони, няма да я хванеш повече, а е възможно същата тази мисъл вече никога да не се яви в съзнанието ти. Ако се яви, вече ще бъде друга, не точно същата. Та затова се налага да пишем. Главите на повечето хора изглежда нищо особено не раждат и по тази причина тия хора не чувстват потребност да пишат. В главите им се въртят вероятно само някакви досадни, чужди, банални, тъпи, грозни, долни, злобни и прочие мисли, непристойни мисли, които при това тия хора не смеят да ги запишат, щото ще се изложат. Затова такива хора хем не пишат, хем даже и не говорят (само разговарят със себеподобните си явно), а в главите им само се кроят какви ли не козни и планове с какво да навредят на този или на онзи и т.н. Думата козни е възстара и почти не се употребява, ето какво значи за тия, които са я забравили: значение на думата козни - тайни и коварни замисли и интриги, сплетни. Предполагам има много такива хора сред непишещите, които само кроят разни козни - щото човек така е устроен, че все за нещо трябва да мисли. Но най е хубаво това човек да не се срамува от мислите си и да смее да ги обяви публично - с оглед да помогне и на други хора да се замислят за същото. Това пък е работа на пишещите хора, на философите по-специално най-вече, на философстващите, щото има сред пишещите люде и други, които, да речем, пишат друг род книги, художествени, литературни, по-занимателни, но и тям се налага да философстват, т.е. да мислят по-задълбочено, по-пълно, по-цялостно да схващат нещата.

Е, та по тази причина мой дълг е да пиша, да казвам гласно мислите си - щото между другото вече пак съм преподавател, пак съм учител по философия. Пак съм, тъй да се рече, в образователната система, от която бях прогонен по един скандален начин, който, знаем, от повече от година е вече предмет на съдебно преследване, е занимание на правосъдието. Тия, които ме изгониха, си имат тежки главоболия с правосъдието, мъчат се да се оправдават, да шикалкавят и т.н., видяхте преди два-три дена какво се случи в залата на Районен съд в Пловдив, аз вече писах за това: виж Дано повече такива човечни управници има из нашите държавни учреждения, та човещината най-сетне да вземе връх, амин!. Там разказах за чудесната аргументация на подсъдимата директорка, която собственоръчно извърши акта на моята екзекуция, тя там, в съдебната зала, в нарочна и явно старателно обмислена реч разви тезата, че ме била тормозела, клеветяла и в крайна сметка и уволнила по една-единствена причина, а именно: за да ми направи добро, да, поради извънредно доброто си и любвеобилно сърце, от доброта, от чиста човечност ме била тормозила и уволнила, тя, видите ли, не била искала с нещо да ми навреди, а искала само да ми помогне! Тази направо разтърсваща душевните ни пластове, бих си позволил да кажа умонепостижима теза заслужава да бъде запазена, тя заслужава да бъде изписана със златни букви в бъдещата история на българското образование - пък и на българския нравствен живот на съвременността ни. Както и да е, факт е обаче, че аз отново съм в училище и съм пред учениците, отново ги занимавам с философия, ето, минаха вече няколко дена, в които се занимавам отново с любимото си занимание: да разговарям с младите за философията, т.е. за живота, за човека, за свободата, за Бога, за всичко, което е най-важно за всички нас, човеците. Снощи по този повод в блога се състоя една кратка обмяна на мнения по този повод, ето, позволявам си да приведа написаното там, в коментарите под вчерашната публикация на тема Радвайте се и вие като мен на щастието да живеете в толкова социална и справедлива държава!; там един човек, мой приятел, ми написа следното, което ме подбуди да му отвърна ето какво:

Здравей, г-н Грънчаров! Пак прочетох есето за обясненията на подсъдимата Анастасова. Чудесно е! След окончателното приключване на съдебните баталии от това есе става отлична глава от книга! Радвам се за теб, че си в блестяща форма! Желая ти успех в училището!

Ето сега и моя отговор по този повод:

Здравей, приятелю! Благодаря ти за пожеланието! Развълнува ме, искам да ти кажа накратко за впечатленията си.

Два дни откак съм на работа в училище в град Раковски, там ме назначиха, ето, казвам това за първи път тук. Има много свестни ученици, има и доста циганета, но и сред тях има всякакви, има и скромни, има и свестни.

Прекрасно чувство обаче изпитвам когато усещам как заблестяват очите на някои ученици като ме слушат; а аз имам обичай отначалото да ги омайвам с най-сладки речи; тия дни, понеже съм насъбрал много енергия (отдавна не съм преподавал, то това нещо е като крастата, докато не се начеше, не минава!) та стана така, че дори и най-големите пакостници сред учениците в един момент онемяха и ме слушаха комай с отворени уста. Нещата, които аз им казвам, те такива неща в училище не са слушали, едва ли някой друг може да им ги каже. Не се правя на важен, но това си е така, всеки човек може нещо, което другите хора точно като него съвсем не го могат. Затова сме и индивидуалности.

Та учениците ме слушаха много внимателно, казвам им някакви истини, които те до този момент гласно не са ги чували никога. На моменти забелязвах как някои лекичко побутваха приятелите или приятелките си с лакът. И се споглеждаха приятно изненадани. Тия неща се забелязват. Човек се чувства великолепно когато се случва магията на учителстването.

Ей заради това нещо съм учител, за това нещо съм готов да платя и всякаква цена. И това е нещото, което ме дърпа към училището. Туй нещо е като страст, като мания, като пиянство, не знам как точно да ти го опиша. Нещо такова, предполагам, примерно чувстват добрите адвокати когато държат мъдра реч в съда, то това нещо го има и във всичките тия професии, дето имат толкова голям човешки смисъл. Предполагам и артистите чувстват такова нещо като са на сцената. То не може да се опише с думи. Велико е. Много съм ентусиазиран тия два-три дена откак отново ходя на училище.

А и градчето е хубаво. На няколко места на кръстовища или просто на улицата забелязвам католически паметници със статуя на Дева Мария или на Христос, отдолу пише "Господи, пази нашия град!" или нещо друго. Още не съм се разхождал из градчето, но само гледам от стъклата на прозореца на автобуса.

Днес примерно се качи един католически свещеник. Имаше дървена огърлица с голям дървен кръст на шията. Имам чувството, че съм някъде в Европа, в Италия, много ми харесва, чувства се друга, западна култура. Само дето местният говор тук много ме затруднява, на моменти не мога да разбирам учениците, а те вече се отпуснаха и започнаха да участват в дебати, да се изказват, абе добре върви работата ми - да не са уроки!

Е, налага се да ги карам да говорят по-бавно. Един зевзек от учениците каза: господине, тук говорим така, че за да ни разбирате май ще ви трябва преводач - казва това и се хили! Такива работи.

Ще пиша тия дни в блога по тия въпроси, няма начин да не пиша. Спирам, засега толкова, че се разприказвах. Голямо плямпало съм, знаеш това. Хубава вечер! И на теб, и на всички читатели на блога.

Това написах снощи в блога си, мисля, че може да стои и тук. По същата тема засега повече няма да пиша, има време занапред. Имам много неща за казване, но всичко наведнъж не може да се каже. Имам и една-две съвсем свежи идеи, които заслужават по-прецизно вникване и обсъждане. Ще ги предложа на съответното място и време. И дори пред институциите смятам да ги поставя. Не знам дали да не сторя това и сега. Аз вече за тях говорих с учениците си, те се замислиха и предполагам тия дни ще откликнат. Доста силно ги провокирах да се замислят. Примерно им подхвърлих идеята за толкова скандалното "право на излизане и влизане в час без учениците да дават никакво обяснение на учителя"; да могат да излизат и да влизат от или в класната стая без да пречат на работата, тихичко, без излишни обяснения. Едно много коварна и провокационна идея. Разказах им какво се е случило като съм я прилагал експериментално. То и сега ученикът пак може да излезе когато си поиска, но ще му се наложи, примерно, да излъже: "Заболя ме нещо коремът!", "Може ли да изляза по физиологична нужда?" и пр. И пак, ако реши, може да се мотае колкото си иска из коридора или дори из двора. Е, страхът от "неизвинено отсъствие" донякъде пречи за такива "своеволия", но стоенето в час против волята на учениците, по принуда, не води до кой знае какви бляскави резултати. Има ученици, които по тази причина почват да се държат хулигански - цел да бъдат изгонени от час от учителя. Или просто да си разведрят скуката. Да предизвикат известни емоции, да си изразходват негативната енергия и пр. Всичко става в класните стаи на тази основа: принудата до добро не води. Напротив, всичко се обезсмисля - ето това поне защо не могат да го проумеят институциите? Щом правиш нещо не защото си го избрал, не защото го желаеш, а по външна принуда, то няма никакъв смисъл.

Ако ученикът стои в час понеже сам така е решил, понеже е открил смисъл за себе си в това, тогава стоенето му наистина може да роди добри плодове, иначе обаче това не може да стане. Дето казват даскалиците той тогава "тялом ще е в класната стая, а духом - някъде другаде". Лишиш ли учениците от свобода, работите отиват на поразия. Появи ли се обаче свободата нещата почват да си застават на точното място, на собственото си място. И тогава вече няма да има ученици, които пречат на останалите да учат. Вместо учителят да ги гони, вместо да ги унижава, вместо да им се кара, те сами ще решат кое е по-доброто за тях самите. И ще поемат пълната отговорност за стореното. И ще си постигнат в крайна сметка заслуженото. Много коварно нещо е свободата. Тя обаче в никакъв случай не е нещо само страшно и опасно. Освен обаче да стои в класната стая ученикът трябва да има и някои други възможности. Другата възможност на напусналите час ученици е (сега-засега) да се лутат из коридорите, из двора, да седят в кафенето, да играят карти. Ако има библиотека в училището (с компютри), тогава ето че има и друга хубава възможност да си прекарват смислено времето. Само да седне на пейка в двора или във фоайето на коридора и да се зачете по друг учебен предмет, по който смята, че се налага или пък дори иска сам да чете, пак има по-голям смисъл отколкото да стои в час по безинтересен предмет и да тъпее, да трупа "нерви" и да се ядосва.

Когато напусне часа по даден предмет защото така е решил, ученикът същевременно поема и отговорността какво ще стане с него по съответния предмет, сам той трябва да изобрети начин как да се справи с възникналия проблем. Ако сметне, че часът и общуването с учителя не са му полезни и нужни, може, примерно, да реши да наваксва след това пропуснатото сам. Каквото иска да реши, проблемът си е вече негов. Може да се върне след това и в час - ако вече е преценил, че има смисъл, ако е осъзнал, че има смисъл, т.е. ако смисълът за това се е родил вече в неговата душа. Но тогава той вече ще гледа със съвършено други очи на случващото се в класната стая, в учебния кабинет. Тези въпроси си стоят за решаване, аз не вярвам височайшите инстанции да успеят да измислят някаква магическа директива, която да ги реши. Тези въпроси са свързани и с неразрешимия иначе проблем за дисциплината. И за агресията в училище. И за тъй наречените съвременни подходи и начини на общуване с учениците. Вярно, когато учениците правят нещо интересно и приятно в часа, то на много по-малко от тях ще им се иска да не са в час. Виждате как нещата се допълват и подкрепят. Та трябва значи да се пробват нови и нови варианти. Понякога ще проработи едно, понякога - нещо друго. И ще се открие онова, което спомага за решаването на проблемите. Или поне за намаляване на напреженията. И за предотвратяване на конфликтите. То това нещо вече е изнамерено и се нарича свобода. Персонална, лично свобода и отговорност се нарича то. Просто у нас все още се инатим да признаем това. Ние сме прочути с ината си. И със склонността си да правим всичко наопаки на правилното, на разумното.

Моята идея-фикс е: на учениците в час да им е пределно приятно, да могат най-свободно, спокойно, без никакви притеснения да се изказват, да слушат, да питат, заедно с учителя да вършат една важна (и смислена) за тях самите най-вече работа. За да стане истински приятно на учениците обаче и те много трябва да помогнат. Най-напред трябва да се промени настройката, нагласа им, и то най-базисната. Училището не трябва да е място, където те мъчат да правиш неща, за които не си убеден, че са толкова важни за теб. Трябва всеки ученик да бъде поставен в благоприятни условия, в които сам да разбере, че лично за него има смисъл да стои в час, да мисли, да участва, да пита, да се изказва, да слуша, да си записва най-важното от чутото и т.н. Не учителят всичко да дирижира, да диктува и пр., а пък учениците само да изпълняват заповеди, а заедно с учителя да решават в свободен диалог всички въпроси и проблеми. Всичко трябва да бъде най-свободно обсъждано в групата и само след такива полезни дискусии ще се стигне до повлияване на базисната настройка на учениците. Щом разберат, че от тях зависи най-главното - от тях и като група, но най-вече като индивиди, като личности: от теб зависи много, ти много можеш да допринесеш! - те вече ще имат грижата да поддържат едно приемливо и човечно ниво на прословутата "дисциплина"; всъщност трябва всички в класа да се чувстват отговорни за това, което се случва в класната стая, обстановката, казахме, да е приятна, човечна, нормална и подходяща за вършене на една толкова деликатна работа каквато е ученето, каквито са умствените занимания, познавателните инициативи и пр.

Един само човек може да развали всичко и да убие желанието на останалите да се занимават с умствени занимания; един човек може да отрови атмосферата. Но главната грижа и роля за поддържането на добра обстановка в класа трябва да има не учителят, а учениците като група - с активното съдействие на учителя. Най-важното е учениците да бъдат активирани да спомагат за поддържането на приятните, да благоприятните за умствени занимания условия. Те трябва да полагат нужните за това непрекъснати усилия. А не учителят сам да води безнадеждна битка "за дисциплина" - след като е допуснал това целият клас да застане срещу него. Винаги има ученици, които искат в класа да има нормална и приятна обстановка, без глупави страхове младите да могат да показват себе си, страни от своята личност, своите способности и пр. Ето тия ученици обаче не трябва да са безмълвно малцинство, а следва да заемат толкова активна позиция, че да започнат да диктуват положението. Трябва нещо да бъде изнамерено за това щото пасивното сеирджийско мнозинство да бъде разбито в своята монолитност, щото то най-вече е виновно за това в групата или в класа да цари една грозна психологическа и нравствена атмосфера. Все пак училището е една културна, възпитателна и образователна общност. В него простаците и арогантните не могат да задават тон. Те трябва да бъдат принудени "да подвият опашка" и да се подчинят на правилата.

Що се касае до тези правила, казахме, те трябва да бъдат най-свободно обсъждани и в тяхното демократично обсъждане най-голяма роля следва да има ученическият народ. Младите много могат да помогнат в тази посока. Но идеята ми е те да поемат основната тежест по поддържането на приемлив ред и на приятна, подходяща за умствени занимания обстановка в класната стая. Не учителят, а те, учениците. Грешка е учителят (със своята илюзорна власт) да е главната движеща сила и главен фактор за поддържането на един външен, принудителен, основан на натиск и на заплахи ред. Така не стават тия работи, това трябва отдавна да е било разбрано от всички, но, уви, още не е. Разбира се, на разните институции изобщо не им пука за това в каква ситуация са поставени учителите, също така и учениците. Те си имат други грижи. Тях ги вълнува, примерно, предимно въпроса за тяхното собствено кариерно издигане и възвеличаване. Примерно като си бил години наред примерен директор на училище в един момент, да речем, да кацнеш на някое удобно кресло в инспектората. Или да седнеш дори на зам.-министерски пост (г-н Кирчо Атанасов има шанса да осъществи тая отколешна директорска мечта и ето, стана зам.-министър на просветата по времето на Дмитрич Станишев). Тъй че не бива да чакаме някой от висините на йерархията да се трогне за положението, в което се намират клетите учители и ученици в класните стаи. Те трябва да решат със свои сили проблема. Стига отгоре да не им се пречи. Щото отгоре друго освен да пречат изглежда не могат, или пък даже и не желаят (дори и да могат, а те много могат, ала не желаят). Делото по спасение на давещите се е дело на самите давещи се, драги другарки и другари училищни дейци.

Аз тия дни ще обмисля и ще представя в писмен вид една идея, която срещнах в книгата на Яков Хехт за демократичното училище. И която може според мен да се приложи в нашите тъй специфични и недемократични български условия. Става дума за т.н. "съдебни комитети", съставени предимно от ученици. Когато се случи някакъв конфликт, било между ученик и ученик или между учител и ученик (и дори между учител и учител, а защо не и между директор и учител!) в този съдебен комитет ще се разглежда случая по аналогичен начин на това как се разглеждат конфликтите в съда. С цялата възможна процедура, със защитници, обвинители, адвокати, свидетели и пр. Разбира се, във всеки клас (група) може да има оторизирани с такива функции лица, имам предвид ученици. Те ще наблюдават и ще регистрират в писмена форма конфликтите и инцидентите. Учителят, разбира се, ще помага, но не негова следва да е основната функция. Тя следва да бъде поета от учениците. Да речем, може да се помисли дали не следва да има вече специален "съдебен комитет" на ниво клас, примерно за 9-ти, 10-ти, 11-ти клас поотделно - или може да има един общ "съдебен комитет" за училището като цяло, където да се провеждат най-редовни заседания, а пък на тях да се разнищват съответните инциденти и случаи. Това може да бъде помощен орган на педагогическия съвет, който обаче да си има своята автономия, независимост. И да може да предлага наказания, а може би и да налага сам наказания под формата на "съдебни постановления".

И по този начин учениците, младите ще могат да практикуват не само демокрацията, но и да добиват смислена, ясна, работеща представа за толкова възвишено нещо, каквото е правосъдието. И каквото са правото, справедливостта, правдата, правилата и пр. (Коренът на всичките тия думи неслучайно е все един и също: думата, понятието правя; без правене нищо добро и истинско не може да се роди!) Тия неща за тях не трябва да стоят само като думи в учебниците, а трябва да станат вдъхновяващи ги идеи, чиято прелест са изпитали и усетили непосредствено в живота си. Аз друг начин за това нещо не виждам освен чрез практикуването на тия неща, и то съвсем съзнателно, с оглед разбирането на важността им. Няма как да станем някога демократично общество ако демократичният манталитет, култура, мислене, съзнание и поведение не се разпространят най-напред в душите на младите. Друг начин за това наистина няма. Явно на някой много се иска ние завинаги да си останем болно, неразбито, безчовечно, замиращо, т.е. недемократично общество. Кой ли е този умник, дето му се иска това, а, вие как мислите по този въпрос?

За момента ми се налага да спра дотук. Стана дълго, пък и се изморих от писане. Няколко часа вече пиша. Уж пиша бързо, пък ето, часове отиват да напиша едно есе. Трудно е да се пише и то по толкова заплетени теми. Изморително е. Затова се изморих и ще се оттеглям да почивам. Пак ще продължа тия дни. И то с тенденция да завърша поредицата - и книга си. Хубав ден ви желая, приятен уикенд също! Бъдете здрави! Дано въпреки всичко успях да ви предам някакво малко зрънце оптимизъм, че промяната към добро в образованието е все пак възможна, а, вие как мислите по този въпрос? Или неща ще се влошават безкрайно? Моля ви да се изкажете, защо мълчите толкова упорито? Аз не мога да разбера как толкова много сте се пристрастили към пустото мълчание - как е възможно толкова много да се мълчи? Ето, в предаването "На Агората..." четири поредни предавания говорихме със зрителите само за кризата в образованието, за училището, за директорските своеволия и пр., нито един учител или ученик не се осмели да се обади и да каже какво мисли- представяте ли си какво пък значи това?! Аз не мога да разбера защо толкова много ги е страх тия хора. Срамота е да ги е страх чак толкова, ала ето, изглежда ги е страх. Или са обезверени? Не знам точната причина, само предполагам. Може и да греша. Хайде чао и до скоро!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo