Една потресаваща история за съветския човек - и за моралния кодекса на строителя на комунизма

Необятното като Русия съветско бездушие, автор: ИВО ИНДЖЕВ

Статията на водещия на предаване в радио „Ехото на Москва” Сергей Пархоменко в неговата фейсбук страница поразява не само с изнесените в нея неизвестни на широката (руска, да не говорим за международна) аудитория, но и с нещо известно: констатацията пълната атрофия на човешката чувствителност на уж широката душа на „съветския човек” спрямо масовите убийства на сънародниците му.

„Съветският човек” не само знае за масовите гробове, но и спокойно наблюдава тяхното варварско поругаване от властите без протести и опити да намеса в тяхната пъклена дейност. Разказът за тези оперирани с болшевишката брадва от съчувствие човешки души е по-страшна и от достатъчно ужасяващия ад на заровените като ненужни предмети хиляди тела на екзекутирани в епохата на Сталин (и поругани в “наши дни”, в епохата на “развития социализъм”) съветски мъже, жени и деца.

Колпашевский Яр – “една известна на всички история” (Вижте също и публикация в руски сайт с много интересни и показателни коментари там.)

Наскоро направих импровизирана анкета в моята Facebook-страница. Там имам повече от 130 000 читатели, въпреки че реални хора са не повече от половината, а дори и една трета.

Въпреки това, само за една вечер ми отговориха пет хиляди души. Попитах моите читатели говорили им нещо географското название КОЛПАШЕВО, ТОМСКА ОБЛАСТ. Или по-конкретно – КОЛПАШЕВСКИЙ ЯР.

Колегите от Мемориала (организация изследваща политическите репресии в СССР) ме уверяваха, че историята на Колпашево е широко известна, описана е многократно, разпространена из целия Интернет. През 90-те години дори е публикувана малка книжка по темата.

Но от 5000 отговорили, само 30-40 души отговориха, че са чували и знаят за какво става въпрос . По-голямата част от тези хора живеят (или са живели) в Томск и околностите му, и са чували историята от роднини или съседи… Останалите отговориха: не, не знам, не съм чувал, не съм в течение. Така че нека разкажа историята.

Градчето Колпашево (при последното преброяване – около 20 000 жители) е разположено на високия бряг на река Об. Там реката прави завой, и всяка година “изяжда” няколко метра пясъчни скали, приближавайки се все по-близо до крайниите сгради на улиците “Ленин” и “Дзержински”. Всички в града са свикнали с това явление.

През 1979 г. – точно преди Първи май, на 30 април – два метра от пясъчния склон се свличат. От получената вертикална стена остават да стърчат ръце, крака и глави на хора погребани там. Разкрива се огромен масов гроб, където хората са подредени в плътни редове, в няколко слоя. В горния слой телата са напълно разложени, а в долните – много добре запазени, мумифицирани в чистия пясък. Разказват, че лесно се различавали дрехи, а в някои случаи дори и лица, напълно разпознаваеми. Има мъже и жени на различна възраст, деца. Всички в цивилни дрехи.

Няколко черепа от най-горния слой на склона се изтъркулват, играещи наблизо момченца ги взимат, слагат ги на пръчки, след което тичат из града и плашат минувачите. Скоро целият град е наясно какво се е случило. Към склона започват да се събират хора, на някой дори му се привижда, че познава нечие палто, че вижда нечие лице… Милиция и отрядници отцепва района. След това, много бързо – в рамките на няколко часа, построяват плътна ограда около свлеклия се склон. (Прочети ДО КРАЯ)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo