Животът, наред със свободата и достойнството на личността, е мое най-първо и фундаментално жизнено верую

Налага ми се отново да напиша нещичко в своя дневник, където описвам "съвсем личните си неща", а именно преживелиците ми около учителстването - учител по философия съм вече толкова години. Пишейки, описвайки пределно честно при това тези "съвършено лични истории" аз обаче смятам, че давам някакъв реалистичен поглед, реалистична картина на ситуацията, в която се намира родното ни образование, образователната ни система. А нейното състояние не е бляскаво. Трябва да работим и то най-упорито за промяната на сложилата се плачевна ситуация. Ние, гражданите - родители, ученици, учители - трябва да работим и то всекидневно за тази промяна към добро. В този контекст следва да се разбират моите писания. Та ето сега какво се случи в последните дни, развитието на моята история около възстановяването ми на работа в ПГЕЕ-Пловдив е изключително любопитно. Известно е, че съдът отмени като незаконна моята заповед за уволнение от длъжността учител по философия в това училище и ме възстанови на работа. Сега ще ви разкажа за перипетиите около изпълнението на това съдебно решение. По моето възприятие тази вълнуваща история си заслужава увековечаването за бъдните поколения.

На 18 декември излезе дългочаканото решение на Върховния касационен съд в моя полза: той разпореди да влезе в сила решението на Окръжен съд, с което беше отменена заповедта за моето уволнение. Ще представя известна фактология, щото е необходимо за схващането на заформящото се развитие по случая. На 22 декември аз получих чрез куриер съобщение от Районен съд, с което бях уведомен за възстановяването ми по съдебен ред на работа; от този момент започна да тече срока от 14 дни, в които аз трябваше да започна работа. В същия ден, 22 декември аз написах заявление до директорката на ПГЕЕ-Пловдив (с копие до РИО-Пловдив), с което изразих готовността си да започна работа - и помолих директорката да ми съобщи кога по-точно да се явя на работа, с оглед да поема задълженията си. Предвид наближаването на коледната ваканция аз, не крия, започнах да се безпокоя да не би да изпусна някакъв срок. Пет дни обаче от ПГЕЕ-Пловдив не получих никаква вест; пълно мълчание, сякаш не съм им писал нищо. Вече беше започнала ваканцията. Вчера, първият работен ден след Рождество Христово аз реших да се явя сам в ПГЕЕ-Пловдив и да проверя на място какво става. Ето тук, от този момент, започва моето описание на вчерашните събития.

В двора на ПГЕЕ-Пловдив беше съвсем безлюдно и тихо. Оказа се, че парадната врата на гимназията е заключена. В първия момент си помислих, че няма никой. Почуках няколко пъти (няма звънец). Чаках поне 10 минути. Никой няма. Брях да му се не види - какво да правя? Само охранителната камера внимателно ме наблюдаваше. Извадих таблета си с намерение да седна на някаква пейка и да направя клипче, в което да разкажа за вълнуващите му в този момент чувства. Все пак, не мога да скрия, бях развълнуван доста. Година и половина не бях стъпвал в двора на училището, в което съм работил 14 години. Да, обаче в този момент към входа на сградата се отправи една дама, учителка, колега; поздравихме се. Изведнъж в този момент, като от небитието, се появи отвътре и пазачът, който пусна учителката, а мен спря на вратата. Той ме познава много добре, но като ме видя, се обърна към мен съвсем официално:

- Какво искате, господине? Днес училището не работи.

- Как така да не работи училището? Днес е работен ден, цялата държавна машина работи, училището е част от нея, следователно и то работи. Искам да говоря с някой от ръководството.

В този момент пазачът сякаш нещо се обърка, вероятно дадените му инструкции не му позволяваха да вмести в тях случая. Първо каза "Няма никой от ръководството!", после, в отговор на моето недоумение отвърна, че г-жа М., помощник-директорката, "е някъде тук", но не знаел къде точно. Попитах го вътре в сградата ли е? Той каза, че щял да иде да попита нещо, затвори пак вратата и ме остави доста нелюбезно навън. Позабави се поне пет минути. Когато дойде, каза, че ще ме пусне в сградата, но трябвало да си дам личната карта за да ме запише в книгата. Сторих това и най-сетне бях допуснат в безлюдната, в пустата, в смълчаната сграда.

Горе където са канцелариите се оказа, че няма никой, абсолютно никой; почуках на вратите на абсолютно всички канцеларии, всичките те, дори и деловодството (където е секретарката на директора), бяха заключени. В учителската стая се оказа, че има двама учители (едната беше учителката, която дойде преди малко, с която се засекохме на входа). Попитах ги къде е помощник-директорката, виждали ли са я, била тук, провери в канцеларията й - ми отвърна младият учител (който, впрочем, някога ми е бил ученик, а сега преподава в същото училище). Отвърнах му, че я няма там. Той отвърна, че съвсем скоро чул, че е в канцеларията си. Както и да е. Оказа се, че помощник-директорката в един момент сякаш се... изпари! Сякаш изчезна в небитието. Аз седнах на един стол в фоайето и се захванах да звъня по телефоните на всички директорки от това училище, чиито номера имах. Установих следното при това звънене.

Телефонът на директорката Анастасова даваше дълго време заето. Тя разговаряше с някого повече от 15-20 минути, все заето ми даваше в продължение поне на толкова време. На другата помощник-директорка имах телефона, звъннах, тя не ми вдигна (това е помощник-директорката, която същевременно е и синдикална ръководителка (лидерка), тя има неоценими заслуги за моето уволнение и изгонване от училището - щото съвсем услужливо броени дни преди уволнението ми организира изключването ми от... синдиката (!!!), в който бях членувал от 1990-та година - и така със сталински замах беше преодоляна "синдикалната защита", която синдикатът е длъжен по закон да оказва на членовете си при заплаха от уволнение!). На въпросната помощник-директорка М. нямах телефона или просто не можах да го намеря (кой знае как съм го записал). По едно време се сетих, че на нея може да звънне колежката, дето е в учителската стая, пак отидох там и я помолих да стори това. Тя й звънна, в първия момент каза, че говори, после изглежда не й вдигна, а пък накрая, след като аз вече се бях отказал и пак излязох да се разходя из коридорите, тя ми съобщи, че била получила... есемес от тази помощник-директорка, в смисъл, че била заета или нещо такова! Съвсем основателно придобих впечатлението, че това длъжностно лице се крие от мен! Навън, в коридора срещах през времето, в което чаках, разни служители по поддръжката и чистачки, с тях се ръкувах най-любезно, обменяхме поздравления и някои мисли, всички ми казваха, че г-жа М. била "тука някъде", виждали я били, но не знаеха къде точно се намира. Пазачът или портиерът пък ми отвърна, че не бил сигурен, че още е в сградата, може пък да била излязла без да я види, което на мен ми прозвуча крайно неубедително! Освен да е излязла от сградата, минавайки... лазешком пред портиерната, където си седеше портиерът! Загадката с тъй неочакваното изчезване на помощник-директорката стана толкова интересна, че аз реших упорито да чакам до нейната страшно заинтригувала ме развръзка. Междувременно в един момент телефонът на директорката Анастасова вече не даваше заето, даваше свободно, но и тя не благоволи да ми вдигне слушалката, кой знае защо? Сигур нещо ми е обидена, знам ли?! :-)

Аз докато звънях и се опитвах да разговарям по телефона си направих няколко клипчета, имам ги за доказателство, така да се рече. На тях може да се чуе как звъни сложеният на високоговорител апарат, какво ми отговарят там от оператора и пр. Между другото доста пъти звънях и на началничката на РИО-Пловдив, на служебния й телефон, но тя не ми вдигна, очевидно е била извън сградата на РИО. И така в чакане и звънене мина повече от час. В коридорите беше хладно, аз съм настинал (пия даже антибиотик, имам проблеми с белия дроб), отпаднал съм много, това стоене и седене из усойните коридори хич не ми беше приятно. Установих, че на кабинетите от втория етаж са сложени нови врати, които имат... прозорци, така че да може директорката, като минава по коридора, съвсем удобно да вижда какво става вътре; тази иновация, не крия, много ми хареса! До този момент в живота си не бях виждал такъв тип врати в българско училище, аз съм човек, който обича иновациите, радостно е, че пак се завърнах при тъй иновативно мислещата ни директорка! Преди време писах, че някакъв ректор на нашенски ВУЗ бил инсталирал удобни за следене на учебния процес прозорчета към аудиториите, ето, тази ценна иновация е била възприета и от авангардно мислещата администрация и в ПГЕЕ-Пловдив. Е, в един момент най-сетне тъй дълго чаканата директорка се появи, била стояла в някаква... лаборатория, това ми каза самата тя. И най-сетне получих аудиенция в кабинета й. Малко преди това бях звънял, съвсем отчаян от чакането, на адвоката си, разказах му историята по телефона, обменихме мисли около така и така създалата се ситуация; по тази причина сега ще продължа разказа си, като ще препубликувам тук откъс от моето писмо до адвоката ми, което му писах след като завърши одисеята с чакането на въпросната помощник-директорка и аз вече се бях прибрал да се лекувам в къщи (впрочем, имам три дни отпуск по болест, те важат за вчера, за днес и за утре); та ето какво пиша в това писмо:

Здравей! Да ти разкажа сега какво стана след обаждането ми и разговора ми с теб. Поразходих се из училището, срещнах се с разни хора (предимно от поддържащия персонал, аз с тях имам чудесни отношения), поговорихме си (всички са крайно уплашени като разговарят с мен, но иначе се държат нормално, внимават обаче да не засегнем някаква неугодна за началството тема, това за мен като психолог е напълно разбираемо и обяснимо). В един момент забелязах, че пом.-директорката Милева най-сетне се появи, била в някаква лаборатория и имала била много важна работа, та затова се била забавила - така тя обясни криенето си от мен близо час. В този час чакане аз и опитно, и дедуктивно установих, че нейният телефон и телефона на директорката даваха много често заето, което означаваше, че те оживено явно са обсъждали важния проблем какво да правят. Като са го обсъдили и са решили как да постъпят, г-жа М. излезе от укритието си. Каза ми ето какво. Предавам ти по възможност точно думите й в отговор на моя въпрос какво ще правим оттук-нататък:

- Ами аз доколкото знам, че още като си пратил онова заявление (от 22 декември, което ти го пратих вчера, бел. моя, А.Г.) директорката веднага е издала заповед за твоето възстановяване на работа - и дори я е изпратила в НОИ. И ето, доста дни вече те чакаме да дойдеш да си поемеш работата. Това знам, това ти казвам.

Аз я попитах защо нищичко не са ми съобщили, аз нищичко не знам ето, можеше изобщо да не се явя до 4 януари. Тя ми отвърна, че не знае защо нищо не са ми съобщили. Каза ми, че на 4 януари имам часове с учениците, каза ми в колко часа да се явя (трябвало да поема часовете на заместника ми Хармилин Господинов) и пр. Това в основни линии ни беше разговорът. Аз след това си тръгнах. Сега те питам следното:

Дали по КТ (или по друг закон) няма някакъв срок, в който вече възстановеният на работа трябва да се яви и да поеме работата си? Щото на мен ми се върти в акъла някакъв спомен за 7-дневен срок, в който като имаш вече договор, трябва най-късно да се явиш и да поемеш работата. Не съм сигурен, но имам такова впечатление. Дали в този смисъл госпожи директорките не са ми устроили малък капан: възстановяват ме без да ме уведомят за това, чакат да мине този срок, аз, понеже не зная още нищо за възстановяването си, не се явявам, да допуснем, в 7-дневния срок, те пишат "констативен протокол" че лицето не се е явило на работа, ерго, не ще да я заеме (!!!), поради което това лице съвсем законно бива освободено на това основание от работа! Мисля, че най-вероятно тази им е била идеята. Сега дали няма, въпреки станалото днес, пак да се опитат да изпълнят този план, примерно, като се явя в понеделник, на 4 януари на работа, да ме посрещнат весело и да ми кажат: "Късно, либе, за китка!", да ме тогава освободят съвсем законно от работа, с което именно и да се сбъднат най-сърдечните, най-съкровените им желания и копнежи! Ти как мислиш, дали няма опасност да сработи въпреки всичко този техен толкова умен план?

Това е засега. Дали при това положение утре да ида пак? Нямам никакъв документ, че днес съм бил, с изключение на това, че портиерът ме записа в някаква книга, иска ми лична карта, сякаш не ме познава, записа ме, пусна ме да вляза и пр. Само това е някакъв знак, че днес съм бил, освен свидетелите, те са обаче повече от 7-8 човека. И камерите са ми свидетели, че съм бил там. Но свидетелите, както се убедихме, които са на работа в ПГЕЕ, могат да говорят само това, което директорката иска, те друго няма да посмеят да кажат. Като едното нищо ще отрекат в един глас, че са ме виждали днес.

Дотук цитирам писмото си, какво сме си писали по-нататък няма нужда го публикувам. Може разказът ми за преживяваното вчера да ви прозвучи твърде... налудничаво, както искате нека да ви звучи, аз пиша как аз възприех нещата; може тази помощник-директорка изобщо да не се е криела, но моето впечатление беше такова, човек, особено като е длъжностно лице, много трябва да внимава и за това какво впечатление ще създаде у другите хора поведението му. Да не говорим, че е крайно обидно това да чакаш повече от час едно длъжностно лице, с което разговорът ти е бил... две минути! Обидно е, разбира се, това, пък дори и това лице да е директор, дори да е министър, дори да е какъвто си искате сановник. Ние, гражданите, трябва да правим нужното на тия длъжностни лица да им напомняме непрекъснато, че независимо от пагоните, които имат, са длъжни преди всичко все пак да бъдат човеци. Човешките, моралните закони за мен лично, в качеството ми на човек и на философ са най-важните, аз на тях особено много държа. По тази причина и пиша този текст, надеждата ми е да мога с нещичко да помогна на тия въпросните длъжностни лица да не забравят тия толкова простички истини. Такава, прочее, ми е работата, а аз, представяте ли си, вече цяла седмица съм бил на работа в ПГЕЕ-Пловдив, само дето не съм го знаел това! Просто служителките са го държали в тайна от мен, представяте ли си? Е, амче това са цели три самоотлъчки, давате ли си сметка, а за два дена самоотлъчка се полага... уволнение! Ето как аз съм си заработил вече цели три уволнения, и то "съвсем законни"! Аз, прочее, вече имах такова съдебно дяло за по аналогичен начин организирана от администрацията на ПГЕЕ-Пловдив моя "самоотлъчка" (много обичам таз руска дума, затова толкова често я повтарям, от нея ми мирише на нещо сталинско, на неподправен автентичен сталинизъм ми мирише от нея!), заради която ми наложиха наказание "предупреждение за уволнение"; е, и това съдебно дяло го спечелих и то пак на три инстанции, и с него занимавахме Върховния съд (!), но това вече е минала история.

Какво да правя сега ли? Интересна, сами виждате, ситуация. От напълно безработен и без никакви доходи, какъвто бях през лятото, в момента се водя на работа в две училища! От училището, от гимназията в гр. Раковски още не са ме освободили. Аз просто не знаех, че тук, в ПГЕЕ-Пловдив, вече са ме възстановили, а и те не са счели за нужно да ме уведомят за това. Сега болничният ми лист е адресиран до гимназията в Раковски. Бях решил на 4 януари да се явя в Раковски, да си взема часовете там, тамошният директор тогава да ме освободи, а аз да се явя в ПГЕЕ-Пловдив, но този план пропада. Ако в ПГЕЕ-Пловдив вече съм на работа, понеже тайно са ме възстановили, всеки ден мое отсъствие от там може да се тълкува като "самоотлъчка". Аз не съм получил при това никакъв документ, за да зная, че съм възстановен, ами ако помощни-директорката М., с която вчера след толкова чакане успях все пак да говоря, е лошо информирана за ситуацията? Днес пак ще ми се наложи да ида и да настоявам да получа копие от заповедта за възстановяване на работата ми в ПГЕЕ-Пловдив. Мисля да ида и до Раковски да си уреждам положението там, но първо да разбера каква наистина е ситуацията тук. Страх ме е, че като едното нищо може от два стола пак да се окажа на... земята, на пода!

Виждате какъв вълнуващ е животът в ПГЕЕ-Пловдив, няма спор, аз заради тия толкова вълнуващи емоции водих толкова съдебни дела - та да се съм все близо до живота. Щото животът за мен, наред със свободата и достойнството на личността, е мое жизнено верую. За тия неща съм готов да понеса какви ли не борби, изпитания, главоболия и прочие. Маниак съм на тема живот, свобода, личност и достойнство. Те са и основна тема в моите книги. Във всичките ми книги. И в учебниците ми, комай всичките все "незаконни" (от гледна точка на вездесъщата образователна бюрокрация). На такива "вредни неща" съм учил и учениците си цял живот - заради което си заслужих уволнението де, да мътиш главите на младите с такива "опасни мисли" у нас наистина е цяло престъпление. Срещу "врагове" като мен затова всякакви мерки са позволени, нали така, зорко бдящи другари и другарки?! Разбирам ви напълно, бъдете си бдителни, ний също сме такива. Хубав ден на всички! Бдете и вий, щото, сами виждате, "враговете" ни са крайно коварни и опасни! Под "врагове" разбирам такива като мен, дето са долни дотам, че искат да подкопаят тъй умилителната идилия на българския социалистическо-казармен живот, в който всички в хор прославят мъдростта на началството и мило му се усмихват! За такива "народни врагове" и "изедници на народа" като мен говоря, не за някакви други.

Ех, идилията, идилията, горката ни идилия... "крайно опасният субект" Грънчаров се завръща в ПГЕЕ-Пловдив - леле, що ще стане сега с тъй любимата ни идилия?!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo