Малко са хората, които смеят да се изправят срещу съюза между властта на главния прокурор и властта на пеевската пропагандна машина, този "съюз на меча и ралото"

Из: Правителството показа, че не иска да се бори с корупцията

Министърът на правосъдието в оставка Христо Иванов пред "Капитал"

... А как се излиза от тази ситуация?

Вижте, изходът технологично съвсем не е сложен и в момента в парламента има предложения за изменение, които са внесени от Инициатива "Правосъдие за всеки". Те могат да станат база за един втори кръг от конституционни реформи.


В крайна сметка един от позитивите от това, което се случи, е, че прокуратурата беше посочена като проблем. Мислите ли, че има шанс да се отиде по-далеч?

Да, когато взех решението, нелеко впрочем, да поема функциите на министър в редовното правителство, си поставих две цели – едната беше да разделим ВСС.

Втората - да пристъпим към някаква реформа на прокуратурата или поне, колкото се може, този проблем да го изведем като централен. В този смисъл за себе си, моята програма минимум с всички уговорки и недостатъци, мисля, че съм я изпълнил.
 Парламентът прие в сряда възможност да изслушва главният прокурор и по теми, различни от годишните му доклади. Забележете обаче как беше окастрено предложението в парламента, който сам се отказа от възможността да е в активна позиция и да изисква тези доклади. При приетата формулировка изглежда, че тези изслушвания ще се случват само тогава, когато главният прокурор сам поиска това. Например своето становище за промените в климата или поредното изброяване кои медии харесва. При цялото това ходене на пръсти около темата за статута и ролята на главния прокурор аз нямам особено съмнения, че поне що се отнася до настоящия парламент, това ще остане едно спящо правомощие.

Откъде идва властта на прокуратурата и на главния прокурор? Какво ѝ дава силата да бъде основният фактор в случая в съдебната реформа?

Две обстоятелства – едното е напълно безконтролната преценка за това дали да стартира наказателно преследване или не. Това е сериозен инструмент на натиск и на поставяне под влияние.

На второ място, българският политически елит се е рекрутирал около една култура на вътрешна всепозволеност. За съжаление като субкултурен феномен критична маса от представителите на българския елит се стремят да бъдат там заради това усещане, че законите не важат за теб. Просто знаеш, че имаш възможност да водиш този лек живот на тази специфична фронтера, в която законите не важат. По аналогия с Дивия запад или границата между Руската империя и Сибир и Причерноморските степи, където всичко е позволено.
 Начин на живот, който по естеството си те поставя, ако не в конкретна, то поне в много вероятна зависимост от прокуратурата. Защото я има тази много силна фигура на главния прокурор, която може да ти създаде много неприятности, ако реши.
 Истината е, че цялото демократично устройство и еволюция винаги е изхождало от един неособено голям оптимизъм за човешката природа, който винаги е казвал, че човек, оставен насаме с безконтролна власт, много лесно се превръща в проблем. И затова винаги, не просто от епохата на съвременната демокрация, но от най-ранните демократични устройства, е имало някакви противовеси и задръжки. Дори римският император винаги е носил със себе си една торбичка пръст, която да му напомня, че най-малкото смъртта е ограничението. Мисля че поне това на главните прокурори в България не би им се отразило зле. Да въведат подобна регалия.

А влиянието във ВСС?


Докато човек не види ефекта от присъствието на главния прокурор на живо, никога не би могъл да си представи за какво става дума. Та отделни членове на ВСС се притесняват да прекъснат главния прокурор, когато той реши да вземе думата. Честно казано, на моменти става унизителна тази наистина централноазиатска липса на колегиалност, на равенство в този уж колегиален орган, на свобода да се изкаже мнението. На елементарна демократичност.

В началото на дебата около разделянето на ВСС и ролята на главния прокурор всъщност един от малкото хора, които понечиха да коментират темата, беше бившият главен прокурор Борис Велчев. Който каза нещо, което е въпрос на common sense – ама какво пречи и сега ВСС да контролира главния прокурор. Много добър въпрос.

Аз не съм присъствал на ситуация, в която на главния прокурор да се задават някакви въпроси, свързани с работата на прокуратурата като институция, на които той да отговори и от това да следва някакъв смислен процес на формиране на политики и отчетност. Напротив, единствените случаи, в които някой се е осмелявал да му постави някакви въпроси, са водили до едно настръхване и едно агресивно демонстриране, че той не може да бъде питан.

Съвсем наскоро, когато му беше поставен въпросът защо предварително определя изхода от делото "Червей", той произведе знаменитата фраза "Ще говоря каквото си искам". Явно е налице различно разбиране за това какво означава да си част от институционалния ред на една демократична, да не кажем европейска, държава.

Този страх виждаше ли се в изпълнителната власт?

Бих се въздържал от конкретни примери. Но целият начин, по който протече дебатът около конституционните промени, престараващото обслужване от пеевските пропагандни издания, които не виждам основание да наричаме медии, показа една феноменална степен на единство на интересите. А това в България значи само едно - властова общност. Това е феномен на общо разпределение на властовите порции. Това за мен е достатъчен пример.

Не са много хората в държавното управление, които искат да се изправят срещу съюза между властта на държавното обвинение и властта на пеевската пропагандна машина, този "съюз на меча и ралото". Това е доста очевидно.

До какво води този порочен модел?

Не е трудно за всеки наблюдател на съдебната система да си спомни за десетки дела с висок обществен интерес. Една твърде голяма част от тях завършиха с едни тихи неуспехи, след като започваха с гръмки предсказания за триумф. Никога не видяхме за прокурорите, които са работели по тези дела, да има някакви последици. За когото и да било. Не казвам, че някой трябва да бъде наказан. Не искаме ситуация, в която прокурорите се боят да започнат работа по някаква материя, без да имат 100% гарантирана сигурност.

Но една функционираща прокуратура и един работещ ВСС най-малкото, което могат да правят, е да направят разлика между добросъвестни усилия и в случаите, когато има очевидна халтура. И не просто халтура, а злоупотреба.

Самият главен прокурор не много назад във времето каза, че в прокуратурата работят много некадърници. Ако някой друг го беше казал, щеше да се превърне не във война, а в армагедон. Но и от това нищо не последва. За тези некадърници не виждаме последователно усилие първо тази оценка ангро да се превърне в атестация на конкретни хора, която да измерва техните дефицити, от което да следват мерки – обучение, пренасочване към друга работа и накрая разделяне с тези, които не стават. За мен това е най-сериозният индикатор за това, че три години след началото на мандата на този главен прокурор за реформа на прокуратурата не може да се говори...

... 

Проблемите са ясни, решенията са горе-долу ясни, стигаме отново до липсата на воля. Получава се порочен кръг – политиците трябва да реформират съдебната система, но са зависими по една или друга причина от нея или част от нея и съответно не могат да съберат достатъчно воля, за да направят нещо. Как излизаме от тази ситуация?



Има един-единствен лек и това е общественият натиск. И е много важно хората, които вътре, на терен в съдебната власт, се борят, да получават обществена подкрепа. Аз си тръгвам, но има хора, които остават – малцинството във ВСС и в съда.

И ако обществото си позволява мълчаливо да не забелязва как те са мачкани и унижавани от пеевската пропагандна машина и мнозинството във ВСС, това ще бъде едно чудовищно прахосничество на шанс.

С подкрепата за тези хора и техните усилия можем да обърнем тенденцията. Това е процесът. Обществото трябва да разпознае онези, които от негово име се борят за някаква промяна, и да не ги оставя в тази самота, в която те могат да бъдат отстреляни.

На цялата тази глутница сега ѝ замириса на кръв. И моят апел наистина, към българските граждани и към активните от тях – ние трябва да намерим начин да дадем подкрепа на тези хора, които се борят за нас. С всичките им ограничения, с факта, че това не са нито супермени, нито супергерои, това са едни просто почтени хора, чиято почтеност ги кара всеки ден да опитват отново при всичките си ограничения. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo