Интересна мисъл, провокираща замисляне и дискусия. :-) Дали знанието само по себе си е ценност - или ценността му иде от употребата, от приложението му? (И за награди, за признания ли си заслужава да живее човекът - или за нещо съвсем друго живеем?) Формулирах и сложих в заглавието този проблем за обсъждане. Щото неистина си заслужава да се замислим по-сериозно върху предложеното изказване. Има известен риск да се подведем - звучи съблазнително, но дали е точно така? Ще се появят и нови въпроси. Примерно: да си знаещ ли е важно - или да си мислещ? Многознайството дали е достатъчно на човека - или не трябва да се стремим да знаем много, а друго е истински потребното ни? Как да откриваме онова, което ни е истински потребно? Въпроси колкото щеш. Живеем в прагматичен свят, но да заложим най-вече на полезността дали не е подвеждане? Какви личности са нужни най-вече на обществото ни? Как да станем каквито трябва да бъдем - според потребностите на времето, в което живеем, на живота, който живеем? И така нататък. Нещата никога не са така ясни и прости - каквито ни изглеждат преди да сме се замислили...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар