Представена публикация

Занятията в УЧИЛИЩЕТО ПО СВОБОДА

В нашето ОНЛАЙН-УЧИЛИЩЕ провеждаме следните курсове: Защо учим? Защо учим? (Продължения) Защо учим? (Заключителна част) ФИЛОСОФИЯ: М...

събота, 5 март 2016 г.

Промяната няма да стане с магическа пръчка, много трудна и мъчна ще бъде същинската промяна: тук-там обаче вече има искрици надежда в тъмнината!


Тия дни се оставих да си почина малко и, признавам си, изобщо не ми се пише вече трета сутрин, което за мен е чудо-невиждано; и все отлагам да седна да попиша по ония истински важни въпроси, които ме вълнуват напоследък. Изглежда съм имал нужда да си почина малко - понеже преживях в последните две години един твърде труден период. Но за мен ден-два почивка е прекалено много и ето, сега пак сядам да пиша свой текст. И то ще пиша тъкмо по най-важните и най-трудните въпроси.

Видяхте ли, гледахте ли Предаването "На Агората..." от 3-ти март, темата е: Каква е истината за нашите "освобождения"?? Поставя много въпроси, така или иначе, и то най-вече въпроси, които са на едно несъзнавано ниво. Тоест непоставени още въпроси, които според мен са най-важните. Всеки сам нека да си поставя тия въпроси, според разбирането си. Аз обаче, не крия, напоследък съм твърде много обезпокоен. И тезата ми е: днешните млади хора масово не разбират що е свобода, нехаят за свободата, преизпълнени са с нескривано безразличие към свободата. А това е страшно! Давате ли си сметка колко страшно е това? Едва ли си давате сметка. Сигурен съм, че не си давате сметка колко страшно е това. А на младите, независимо от всичко, трябва да помогнем да направят своите изстрадани първи стъпки към свободата. У нас не само младите, но и като цяло е пълно с хора, които съвсем не знаят що е свобода. Масово у нас комай за всички свободата е просто една нищо не значеща дума. Просто е само дума, нищо повече от това.

Е, аз съм се амбицирал да правя нещичко в тази посока: да се мъча да правя всичко, което ми е по силите та младите, с които общувам всекидневно, да имат шанса да почувстват що е свобода - и, не крия, изследвам най-внимателно техните реакции. И знаете ли какво констатирах? Ами констатирах нещо крайно обезпокоително: ами те масово не разбират що е свобода - и не умеят да се ползват от нея. Да се ползват от свободата си със смисъл, с полза, да я използват за нещо позитивно, градивно, не, това те съвсем не го умеят. Масово не го умеят. С най-нищожни изключения, потвърждаващи правилото. И как да го умеят, моля ви се?! Как да го умеят като свободата за тях е нещо невиждано? Тя е също така и чудо невиждано и за техните родители, за жалост! Тя, свободата, е чудо невиждано и за техните учители също така, което е същински кошмар. Да, смея да заявя това: българските учители масово не разбират що е свобода, поради което сами не я искат, изпълнени са с подозрения към нея, смятат, че тя е нещо "неподходящо", "неуместно", "ненужно", опасно и прочие. Как при това положение младите да знаят що е свобода?! Как може някой да разбира нещо, което никога не го е преживявал?!

Младите нали знаете към какво са свикнали? Те познават само едно нещо: авторитарността. Всички към тях се отнасят авторитарно, абсолютно всички! От първия им съзнаван миг (пък и преди това) се отнасяме към тях все авторитарно. Непрекъснато! Какво значи авторитарно всеки разбира - или не разбира? Ами ето какво: малките човечета са малки, ний пък сме големи. те не знаят, ний знаем. Те не разбират - ний всичко разбираме. И те трябва да бъдат учени и поучавани. Това е така, онова - онака. Никой не се сеща да ги попита: ти как мислиш? Не, такова нещо никой не се сеща да ги попита. Ние от тях изискваме да спазват някакви правила, в създаването на които те не са участвали. Натрапени им правила. Чужди им правила. Спускаме им правилата значи и изискваме да ги спазват. Не питаме, примерно, детето си: ти как се чувстваш в училище? Искаш ли да идеш на училище? Как искаш да се отнасят към теб в училището? Доволен ли си? Имаш ли някакви предложения за промяна? За такива неща нима ги питаме? Сещаме ли се да ги попитаме за такива неща? Сещали ли сме се някога да ги попитаме по този начин? Ако някой се е сетил, това е било такава рядкост. А иначе обичайното нали знаете какво е? Ами ясно какво е. Спускаме на младите някакви изисквания и им повтаряме до припадък: това са ти задълженията, трябва да ги спазваш и то е за твое добро! Те, младите пък, не се сещат да попитат, как, горките, да се сетят да попитат примерно ето това: защо точно тия да са ми задълженията, как така го решихте без да ме питате? Кой го е решил? Защо го е решил без мен, защо не е попитал да ме попита как аз мисля? Не, за такива лигавщини ние изобщо не се сещаме. Младите, видите ли, били "напълно некомпетентни" да решават въпроси, които касаят само тях. Ние сме компетентните, те обаче съвсем не били компетентни. Така мислят всички наставници на младите. Абсолютно всички. Длъжен си да бъдеш такъв, длъжен си да правиш това, това е правилно, това е добро за теб, няма нужда ти да преценяваш нищо, ний за теб сме се погрижили за всичко, ти просто трябва да се подчиняваш, да изпълняваш и точка!

И младите - това вече е кошмарно! - са приели всичко това за съвсем правилно. За неоспоримо. Те живеят с подчинеността си, те живеят с унизеността си години наред. И по тази причина те вече не усещат по никой начин унизеността, унизителността на положението, в което са поставени. Смятат го за "в реда на нещата". Така, видите ли, било правилно. Доверили са ни се. Мълчат си. Никой не ги пита за нищо, защо тогава да говорят? Изпълняват. С погнуса изпълняват, но изпълняват. Подчиняват се. Съпротивляват се, но несъзнавано. Понеже не сме ги питали за нещо, те несъзнавано всичко отхвърлят, но съпротивата им е сляпа и е насочена срещу тях самите. Те бойкотират сляпо ония условности, в които сме ги поставили. Примерно масово не щат да учат, понеже никой не се е сетил да разговаря с тях по въпроса кой е най-добрият, най-правилният според тях начин да се учи. Нали за това изобщо не сме ги питали, признайте си де? Просто сме забравили да ги попитаме, нали така? Ние сме им съобщили, че правилното е това, което ние сме решили вместо тях. Или което Министерството е решило. Ние сме им спуснали решението. Готовото решение. И ние, учителите, и те, учениците, просто трябва да изпълняваме. Е, в резултат стигнахме дотам: учениците масово нето четат, нито учат. Ако учителите ги шантажират и натискат, само тогава някои от тях, дето са по-пречупени, се подчиняват и учат, но не защото им е приятно или защото искат, а защото така трябва! Или защото просто не искат да си имат излишни главоболия с учители и с родители. Затова учат, не за друго. Но това са все по-малко ученици, все повече намаляват тия ученици, които учат по задължение или под натиск. Или от страх. Или защото са грозно шантажирани. Или щото учителите се издевателстват над тях. Масовият български ученик е обаче бойкотирал ученето. Отказва да учи. Просто не учи. Както лудитите някога чупили машините, така днешните ученици насочват своята несъзнавана съпротива срещу самите себе си. Те вредят на самите себе си. Примерно, без да учат избиват някак на изпити и тестове с преписване. Кого прецакват като преписват? Себе си ли или системата? И себе си прецакват най-напред, и системата. Но майната й на системата. Прецаканите в крайна сметка са само те. И България като цяло е прецакана, щото една страна без качествен човешки потенциал е осъдена на развала и на загиване.

Е, в тази ситуация се появява изведнъж един странен учител по философия, носещ името Ангел Грънчаров, и поставя всичко в своите часове с краката нагоре. За всичко пита учениците кое е правилното и ги оставя да решават сами. За всичко. И при това ги известява, че "им дава" нещо невиждано: дава им свобода! Грънчаров добре знае, че свободата не е нещо, което могат да ти дадат, но въпреки това им я дава. Пита ги искат ли я, те с половин уста уж казват, че я искат. Но не са единни в това отношение. Чудят се какво да правят. Попадат в крайно неизвестна им ситуация. Учителят по философия им казва, че оттук-нататък той няма да изпитва, а те сами ще решават кога да се изявят в часовете по философия. Когато имаш какво да кажеш, тогава и сам ще прецениш, че има смисъл да вземеш думата. Няма да има двойки когато не знаеш нищо, пък учителят те унижава да те изпитва и тържествуващо ти пише двойката. Е, дава ти време, в което трябва да се изявиш, да покажеш, че си напреднал в учебния материал, че имаш някакви постижения. Или открития. Ако се изказваш, ако си активен, ако се ползваш от възможностите, които имаш вече, за теб е детска играчка да си изкараш хубави оценки. Ако обаче нищо не правиш, не четеш, не се изказваш, ако си мълчиш, ще получиш в крайна сметка "автоматична двойка". И знаете ли какво се получи в резултат от този мой експеримент с "подарената свобода"? Сещате ли се? Ако не се сещате (то е близо до ума), ще ви го кажа аз.

Ами масово учениците, понеже не знаят що е свобода, седят и нещичко не правят, час след час дремят, не се изказват, идват неподготвени, не се ползват от шансовете, които са им дадени, не знаят какво да правят със свободата си. Да, тя, свободата, се оказва нещо непотребно. Нещо чуждо за тях е свободата, разбирате ли? Съвсем чуждо. И масово учениците стоят и чакат... да дойде Дядо Иван да ги освободи! :-) И те не знаят какво чакат, впрочем. Във всеки клас има примерно двама, трима, четирима ученика, които донякъде нещичко правят. Изказват се. Опитват се да мислят. Даже тук-там има някой, който сякаш е започнал да чете. Започнал е да търси, а иска нещо да постигне. Понеже е разбрал, че истинските неща не се дават даром, а са такива само защото сам си ги постигнал, открил, разбрал и т.н. На моменти имам чувството, че ледовете се пропукват. Аз добре знам, че чудеса в този живот не могат да се случат. Иска се работа. Промяната няма да стане с магическа пръчка. Много трудна и мъчна ще бъде същинската промяна. Тук-там обаче има искрици надежда в тъмнината. Сякаш в съзнанията на младите нарастват предпоставките в един момент да почнат да преживяват що е свобода. Поставени са в такава ситуация и няма начин да не разберат, че нещата вече са принципно различни. Просто се иска време душите им да узреят за промяната. Разбира се, те ще открият в един момент от собствения си горчив опит, че едва когато човек е истински свободен, едва на тази основа може да бъде и истински отговорен. Без свобода няма отговорност. Но като няма свобода няма и отговорност, невъзможна е отговорността без свобода. Е, те вече имат свобода. Ала не знаят какво да правят с нея. И чакат някакви чудеса да се случат. Или се напъват с тарикатлъци да постигнат нещо. Не стават така работите. И това съвсем скоро ще го осъзнаят.

Ще видим де. Идва момента на кризата. Тия, които нищо не правят и все пак искат да изкръшкат от свободата и от поемането на отговорността най-вече, много е вероятно да почнат да търсят оправдания и извинения. Тия, които не разбират свободата, се познават по това, че постоянно търсят на кого да прехвърлят собствената отговорност. Примерно, някои ще почнат да крещят в един момент, че за техния собствен провал е виновен не някой друг, а... учителят им по философия, разбира се! Щото той не преподава "правилно", щото не ги е научил и прочие, нали знаете тия оправдания какви са? Ще постъпят крайно недостойно и унизително. Важното е обаче да избягат от отговорност и да се успокоят. Ще видим де. Тепърва всичко ще се види и разбере.

Спирам дотук. Има още много да се пише, но ми писна да пиша тази сутрин. Желая ви хубав ден! Оставям темата незавършена за да има място за вашите собствени размисли и търсения. До скоро! Бъдете здрави!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

1 коментар:

Анонимен каза...

Здравейте,
Като бивш възпитаник на ПГЕЕ и ТУ-Пловдив не мога да остана без мнение по темата.
За часовете по философия се иска доста мислене, не само в часовете, но и извън тях. Необходими са определени условия, човек трябва да остане сам на тихо и спокойно място без да се разсейва, да прочете правилните книги без да бърза, да се замисля над определени изречения, фрази цитати, да ги асимилира без да ги назубря. В същото време обаче е затрупан от много предмети които задължително трябва да се наизустят!