Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

вторник, 29 март 2016 г.

Българското училище се е заплело в проблемите си като петел в кълчища: "кълчища" на несвободата, на нежеланието да бъдеш свободен, на страха от свободата, на малодушието пред свободата



Това на снимката са въпросните кълчища. Предполагам, че много хора не знаят какво е кълчища, ето това е... В кълчища великолепно се заплитат какви ли не петли, включително и административни, образователни, политически, абе каквито си искате петли; предполагам петел знаете какво е? А самодоволен административен петел можете ли да се досетите какво е? :-)

Продължавам разсъжденията си, подети вчера, в публикацията със заглавие Онова, в което вярваме, то за нас съществува, нещо повече, е най-реалното. Тя остана съвсем недовършена, просто нямах никакво време да седна да пиша в продължение на деня: вчера имах рожден ден, знаете какво е, няма време да се пише. Тази сутрин обаче ставам съвсем свеж и бодър и след кратка обиколка из фейсбук (разбрах какви са текущите простотии, направени или казани от нашия неудържим премиер, примерно тази: Васко Начев: От откритието до комерсиалния добив на нефт и газ минават години, където пише ето какво по повод на негово вчерашно изфърляне: "Всички твърдения на политиците, че едва ли не от 19-ти април започваме да дупчим и да си продаваме газ и нефт са далеч извън стандартите на нашата индустрия, а често са и противопоказни, защото създават сред обществеността невярна представа за процесите, трудностите, рисковете и шансовете.".); и в един момент се пресищам и сядам да пиша по истински важните според мен неща, свързани със ситуацията в образователната ни система. А ситуацията там, знаете, е направо отчайваща, като най-отчайващото е, че тия, дето съзнаваме, че е толкова отчайваща, сме съвсем малко! (Мнозинството предпочита да си живее с опасната илюзия, че въпросната ситуацията изобщо не била отчайваща и можело да се търпи колкото си щете още!)

Да, за мен най-отчайващото е безхаберието, и то масовото, липсата на подобаващото за случая естествено безпокойство или притеснение. Най-коварни са нашите самоуспокоителни илюзии, благодарение на които не съзнаваме колко отчайваща е реалността. Благодарение на такива илюзии съзнанието на мнозина обитава свят, нямащ нищо общо с реалния. Илюзионизъм от този род, при това добиващ масови мащаби, мащаби на епидемия, е чумата на нашето време. А причина за всичко е това, че повечето хора са допуснали съзнанието им да се владее от изцяло погрешни представи за нещата. От представи за нещата, които са отживели времето си. Които са анахронични. Това са представи, на които отдавна им е минало времето. Ще дам няколко примера.

Аз постоянно обсъждам с учениците ми какви ли не проблеми, забелязва се, че много от тях откликват, включват се в обсъжданията, други многозначително мълчат, ала си личи, че мислят, че са развълнувани; цялата работа е да се разбие по някакъв начин фалшивата увереност, че "всичко ни е наред", че нещата, макар и плачевни, инак не можели, видите ли, да бъдат (ние не допускаме промяна, не смеем да опитаме нещо различно, инертни сме като говеда, ала илюзията, че ако нещо променим, щяло било да стане още по-лошо, ни успокоява и дезактивира!). А че нещата не вървят по досегашните утвърдени начини и подходи, е от ясно по-ясно. Е ясно като бял и слънчев пролетен ден. Само пълни слепци не могат да възприемат тази ослепителна белота! Знаете ли колко приятна атмосфера възниква в часовете когато (въпреки оскъдното време, с което разполагаме, прословутите 40 минути на учебния час!) повече хора успеят да се настроят за дебат - когато разговорът ни по някой действителен проблем потече, повече хора се замислят и започнат съвсем откровено да изразяват мислите си! Този е начинът: за всичко трябва да се дебатира, и то с пределна откровеност! Да, обаче липсва настройката, липсва желанието, липсва съзнанието, че този е верният път, този е истинският подход. Масово липсва това съзнание. Вместо да разговаряме с пределна откритост за тежките проблеми, масово народът (ученическият, родителският, учителският, гражданството също) си мълчи. Да, кюти си. Трае си народът. Е, ние в моите часове не си траем и разговаряме за всичко. Особено в часовете с 12-ти клас, на които аз водя предмета "Свят и личност" (гражданско съзнание и личностно развитие, по моята терминология). Много често се пораждат чудесни дебати! Вярно, в тия дебати не се включват всички ученици, но се появиха и групи ученици, които са твърде активни. По всеки въпрос на живота (в сферата на образованието животът не бива да бъде прогонван!) трябва да питаме учениците: а вие какво мислите по този въпрос, каква е вашата позиция? Ти какво мислиш, ти мислил ли си по този въпрос? Ти как разбираш нещата? Ти какъв изход предлагаш от създалото се положение? Дайте заедно да мислим и да търсим истината - ето този е верният подход. А не да чакаме отгоре "да ни спуснат" премъдрите решения на всички въпроси! Не, няма да дочакаме този прекрасен ден, в който премъдрата ни образователна бюрокрация ще благоволи да ни "спусне" всички чудотворни решения на проблемите. Ние сме тези, които трябва да открием и изобретим верните решения. Ние, не някой друг.

Виждате ли колко просто е всичко това - ала е фатално, че и това не се съзнава. Ето, почвам да давам примерите си. Като по поръчка примерите ми ги сервира самият живот. Самата действителност. Вчера примерно имахме "съвет" - педагогически. Чудно е защо обаче го наричаме "съвет", при съвета, би следвало да се предположи, се "съветваме" - т.е. обсъждаме, мислим заедно, търсим решенията. Не, при обичайните "съвети" всички масово мълчат. И се решават нещата без никакво обсъждане. Нищо не се обсъжда щото, видите ли, "всичко отдавна е вече решено, нищо не зависи от нас!". Всичко било решено в "нормативните документи", в "инструкциите отгоре", в наредбите, в правилниците. А от нас просто се иска да изпълняваме. Ние, видите ли, сме били нямали прерогативата да мислим - и да обсъждаме. Немало смисъл да се мисли. И ето, вчера на нашия съвет "гласувахме" без никакво обсъждане (по съществото на проблема); да, на "съвета" се гласува - без да си губим време да се съветваме. Ще се наложи да измислим точна дума за това, което правим: вместо "съвет" очевидно това, което всъщност правим, трябва да го наречем "гласувателница", примерно.

А вчера гласувахме наказания на "провинилите се ученици". С какво са се провинили най-вече ли? Ами как с какво: бягат от часове! И като "неизвинените им отсъствия" минат определена бройка, ний им налагаме наказания. Смята се, че като накажем някои ученици, другите ще се уплашат и ще потиснат склонността си да бягат от час, т.е. ще почнат да се въздържат да бягат от часове. (Те може и да не бягат, а просто да си ходят когато напускат часовете, но това, че наричаме това явление "бягане от час", е много характерен израз: така силно не им се стои в час, че им се налага "да бягат" от него!) Крайната мярка, с която се наказва "много често бягащият" ученик, е "преместване в друго училище", до която обаче почти не се прибягва - и учениците това прекрасно го знаят: да бъде "изключен" един ученик от училище е крайно тъпа мярка, щото с нея "сами режем клона, на който седим"; знайно е, че в лицето на всеки ученик ний виждаме някакви си там "двукраки... 1500 лева", толкова ли стана държавната субсидия за всеки ученик годишно? Е, по тази причина наказваме, ала... не съвсем, щото умната система е устроена твърде тъпо: да режем сами клона, на който седим, ний не сме, видите ли, чак пък толкова тъпи! Е, ще се преструваме, че наказваме, ала наказваме не съвсем, само ей-така, про форма, белким някой ученик се уплаши. Знаем добре, че никой ученик няма да се впечатли, камо ли да се уплаши. Наказваме с "предупреждение за изключване" и с... "обществено полезен труд"! Наказание еди-колко си часа обществено-полезен труд ще получат ония ученици, които са бягали от час, примерно, 10 часа; като наближат 15 часа бягствата им, ще ги уплашим с "предупреждение за изключване"! Леле, колко страшно стана! Всички треперим и се молим да ни се размине тази жестока участ! Разбира се, масовият нашенски ученик като бяга от час си купува, примерно, "извинителни бележки" - и пак може да си бяга от час колкото си иска. Всички това го знаем прекрасно, ала си мълчим. Да, обаче защо толкова много ученици въпреки всички рискове и мними наказания, които системата е предвидила за тях, пак си позволяват да бягат от час?! (При определено число "бягства", примерно, ще спрат на родителите "детските" пари - или ученикът ще си загуби стипендията; но и тия мерки на премъдрата система не са кой знае колко ефективни!)

Да, защо толкова ученици рискуват въпреки всичко да бягат от час? Защо толкова не им се стои в часовете?! И като ги държим в часовете по принуда, само заради риска да имат "неизвинени отсъствия" (и да си имат известни главоболия по този повод) - какво всъщност печелим от това?! Пита се: какъв е смисълът? Ако нещо няма особен смисъл, то трябва да се промени. Младите не щат да стоят много-много в часовете - или стоят в часовете по принуда: да, обаче по принуда... хубост не става, нали така? По задължение не се учи, това поне съзнавате ли го? Ако душата ти не иска да учи, ако е отвратена от ученето (такова, каквото ти го предлагат в часовете) тогава нищо не може да промени крайно неблагоприятната за ученето ситуация. Да, нищо не може да промени тази ситуация - освен решителните промени, та ситуацията да се промени из основи, коренно. А ситуацията ще се промени когато младите почнат да искат да учат, когато успеят да разберат, че има смисъл лично за тях да стоят в часовете и да учат, когато, представете си, почне да им е приятно да стоят в часовете и да се занимават с тъй вълнуващата дейност, наречена учене. Или формиране на ценни качества на собствената ти личност. Както искате наречете това, което по принцип трябва да става в часовете. Но понеже то не става, ето, младите стоят в часовете предимно с едва прикривана погнуса - а някои и със съвсем неприкривана погнуса. Младите, учениците, децата ни като бягат от часовете всъщност бягат от безсмислието, с което ги заливаме там.

Да, бягат от безсмислието. Щото човекът е устроен така: стреми се към смисъла, бяга от безсмислието. Когато ученици стоят обаче в часа, абсолютно убедени, че той е безсмислен за тях лично, стоенето им там "тялом" (не "духом") не преодолява безсмислието, напротив, засилва го. И в резултат знаем какво правят повечето ученици в часа, нали се досещате какво правят такива ученици, учениците, които така усещат нещата? Как какво правят: ами тъпеят, нали, какво друго да правят?! Стоят в часовете и тъпеят, а отвреме-навреме, за да си разнообразяват непоносимото тъпеене, си позволяват някакви простотийки, ей-така, за развлечение. А учителите трябва да правят всичко, че да ги натискат, тормозят и шантажират да "учат", да, ама така, казахме, никаква хубост не се постига. Виждате ли какъв превъзходен омагьосан кръг се е получил тука?! Как да се разбие този омагьосан кръг? - ето това е проблемът. То всъщност отдавна се знае как може да стане това, ала ние се съпротивляваме на всичко и не щем да го приложим. И се държим съвсем абсурдно и неадекватно. Ефектът от всичко това е проваленото и некачествено образование на младите у нас. Аз нарекох това, което става в нашите училища НЕобразование, то е всичко друго, но не образование. (За НЕвъзпитанието в училище пък да не говорим!) Прочее, в нашите училища-зверилници тъкмо възпитаните, било ученици, било учители, съвсем не виреят, тук виреят най-добре ония, които постоянно си позволяват върховната невъзпитаност, а именно: не уважават другата личност, не зачитат суверенитета на индивида, не признават неговата свобода! И тъй, какво да правим в тази ситуация?

Та казах, че имахме вчера "съвет", пардон, проведе се "гласувателница", не съвет. Аз се опитах да предизвикам дебат по всички тия въпроси - изказването ми там беше пределно кратко; и две минути едва ли съм говорил - но ми се отговори категорично ето какво: нещата, драги, са от ясни по-ясни, те не подлежат на обсъждане, учениците трябва да стоят в час независимо дали това им се иска или не им се иска! Това е аксиома. Да, ако трябва насилствено ще стоят, те право на избор по този въпрос нямат. По този въпрос учениците нямат свобода. Щом трябва да учат, щом трябва да са ученици, ще стоят в час ако трябва по неволя! Никой не ги пита искат ли да учат по този начин! Нема "не искам", има само "трябва"! Ще учат ако трябва по задължение, ученето не е задължително да е нещо приятно! Мъчили сме ги вместо да ги учим, айде де, ще ги мъчим - ала поне ще ги направим хора! Даже и против тяхната воля! Насила! Точка. Не рассуждать! Млък!

Кюти си бе човече, що говориш, абе мълчи си бе, главо, не ти ли стигнаха главоболията, що ти се стовариха на глава, що се обаждаш, не виждаш ли, че няма никакъв смисъл да се разсъждава и говори?! - ето нещо такова ми говореше след "съвета" мой приятел и колега, който при това е главен учител; с него често дискутираме всички въпроси, ний двамата с него сме нещо като мобилен дискусионен клуб; спорим постоянно, ама само на четири очи, не публично. Публичните дебати у нас са нежелани. Виж, на четири очи можем да си дебатираме колкото искаме, и то според безсмъртните нашенски принципи: "Кучетата си лаят, керванът си върви!"; "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?!", "Влачи куче, диря нема!" и така нататък, да не изброявам всички нашенски поговорки по този повод, те чет нямат.

Не влязох в спор, замълчах си. Щото, виждате, дебат по тия въпроси не се позволява. Смята се, че няма смисъл да се мисли по тия въпроси - и да се разговаря няма смисъл. Всичко си било ясно. От ясно по-ясно било. Само некадърници като мен поставят такива идиотски въпроси: как да направим така, че на учениците да им е приятно да учат и да идват с огромно желание в час, това е химера, пълна невъзможност, нали така излиза според горната "логика"?! Аз вчера заявих все пак в своето двуминутно изказване (може и по-кратко да е било, знам ли?!), че един ученик да стои насила в час без да е убеден, че това лично за него има смисъл, е крайно глупава образователна технология, която не води до нищо, напротив, води до ужасно насилие над личността, а насила в тази сфера нищо не се постига. Не, липсва ли желание, нищо не можем да постигнем. Въпросът е как да се породи желанието. И тогава проблемът с "бягствата" от час ще отпадне от само себе си. Примерно в демократичните училища на проф. Хехт по неговите собствени думи учениците когато се разболеят и не могат да отидат на училище страшно много страдали, видите ли, заради това, че ще няма да могат да бъдат в училище (щях да кажа, че ще изпуснат "някакви интересни часове", но там такова понятие като "учебен час" няма, там няма и звънци, там много неща няма), за сметка на това има нещо най-безценно, което го няма обаче при нас, дето има толкова много глупости и идиотщини: учениците искат да учат, учениците в тия училища обичат да учат, приятно им е да учат, щото го правят по верния начин! А ние с български идиотски инат продължаваме да натискаме учениците да учат, това, че не им е приятно, че не го правим по верния начин за нас няма никакво значение! Щом трябва да учат, ще учат, пък дори и с пълна погнуса! Ние сме способни на всекакви фокуси, а именно, отвратеният от ученето ученик да го тормозим до припадък да учи по съвсем неподходящи, неверни и сбъркани за това начини!

Насилието над човешката природа е опасно нещо. След това се чудим защо някакви млади хора, ученици, се били сбили и се били до смърт, примерно. Или че някакъв ученик извадил неочаквано ножче и боднал приятеля си малко. (Имаше преди време и такъв случай!) Преди години пък ученик-абитуриент уби приятеля си и го разфасова със специално купени хирургически инструменти, щото убиецът имал намерение да следва... медицина, вие най-вероятно сте забравили този потресаващ случай, но аз го помня, щото писах за него. За два лева млади хора бият старци, младеж на ученическа възраст помля от бой старец на преклонна възраст наскоро в автобуса само защото старецът бил дръзнал да каже на момичето на младежа да си свали краката от седалката. Няма смисъл да изброявам. Майка би наскоро учителка. Ученичка наби учителя си - и дори на другия ден отиде на училище с кухненски нож да си довърши отмъщението! Помните ли тия случаи? Не беше кухненски ножът ли? Да ви кажа честно не помня какъв точно беше ножът. Има ли значение какъв точно беше ножът?

Вилнеещи ученици в час по английски биха учителката си и заснеха подвизите си с камера на клипче, което след това сложиха в нета - можете да се порадвате на мъжествената им постъпка ако искате, намерете клипчето и се радвайте как хубаво вилнеят. Да, в образователната ни система всичко е наред. Тя при това е много хуманна и хуманизираща. Идиотщините в нея обаче избиват навън вече неудържимо. Сега министерството усилено праща инструкции на директорите как да се вземат мерки така, че нищо, което става зад училищните стени, да не достига до обществото! Щяло да се работи усърдно по "засилване на пропусквателния режим", уж заради опасността от "световния тероризъм". Да, а за това, че в нашите училища терорът над личността на учениците е толкова грозен защо никой не говори?

Знаете ли обаче, че ученици, над които е упражняван дългогодишен училищен, възпитателен и образователен терор, могат да натрупат в душите си такава злоба, че от тях след това може всичко да се очаква? Замисляли ли сте се над този въпрос примерно? Озлобеният човек, човекът, с когото са се отнасяли неподобаващо, когото години наред всеки ден са обиждали, е способен да си отмъщава по страшни и ужасни начини. Този проблем не бива да се подценява. Такива хора стават съвсем неуправляеми в един момент. Грешка сте допуснали като смятате, че слабоволните и инатливи тъпанари, които (по принцип, по начало) подготвя нашето училище, са съвсем безобидни, простовати, изпълнителни, кротки, наивни и лесно управляеми и манипулируеми хорица! Не, фатална грешка е тази! И за нея ще платим страшна цена - ако не осъзнаем какво правим! Отдавна обаче трябваше да сме осъзнали това, отдавна! Насилието ражда само насилие, нищо друго не може да породи насилието. Сега сфащате ли защо насилническата, основаната на насилието и принудата образователно-възпитателна и (без)личностно-(без)човечно-формираща система на държавното командно-административно НЕобразование и НЕвъзпитание е нещо като бомба с отдавна цъкащ часовников механизъм?!

През изминалата седмица пък имахме родителски срещи в нашето училище. Аз предложих дебат преди тях, разбира се, директорката набързо помете предложението ми под килима! Вчера също така бях уведомен съвсем официално, че друг мой доклад, публикуван в този блог и адресиран до самия педагогически съвет, нямало да бъде допуснат до съвета щото... не отговарял на някаква неведома административна процедура за пращане на такива доклади до съвета! (Ще питам каква е тази процедура, за първи път чувам за такова нещо. А аз обичам новостите, знайно е това: поздравявам директорката за иновативността й!) За родителските срещи исках да пиша, ала тази сутрин май няма да се получи това - щото проблемът е огромен. Имам интересни наблюдения от тия срещи. Ще ги споделя когато имам време и повод за това. Тук ще се задоволя само със следното.


А това е петел. Хубав петел. Без кълчища в момента... кълчищата липсват...

Не се получава смислен дебат с родителите по следната прозаична причина: ами няма време за такива дебати!!! Да, учителите се изправят пред родителите (които изобщо са благоволили да дойдат на срещата, мнозинството комай не идва изобщо!) и казват какви са "проблемите". Родителите обикновено слушат и мълчат. Рядко родител се обажда понеже от нещо е обезпокоен. Обсъждат се обикновено дреболии, примерно защо един-кой си имал двойка и пр. простотии. Но настройка за истински дебат няма. Щото няма време. Всички бързаме. Не само на родителските срещи бързаме, и на учителските "съвети" също бързаме. Все няма време. За всичко друго имаме време, само за истински важните неща никакво време нямаме. За простотии обаче имаме изключително много време. Виж, за простотиите време имаме в изобилие.

Много често учители и ученици имат крайно деформирани, недопустимо несъвременни отношения. Но учениците обикновено понасят и търпят стоически терора и произвола над тяхната личност, който си позволяват дадени преподаватели. Стигнало се е до следния абсурд, с описанието, с представянето на който ще завърша това есе. Щото се очертава да стане безкрайно: имам още за много неща да пиша. Темата е безкрайна. Много дебати и дискусии изисква тази тема. Ала сами виждате, предпочитаме да си мълчим. Няма желание за дебат. Ето, аз вчера също бях сразен с безразличие като поисках дебат. Дебат ще ми иска той, а ти какво конкретно предлагаш: ме стрелна с поглед (в който прочетох точно това!) крайно отегчената директорка, в чиито очи демократичният дебат очевидно е "излишна лигавщина". Та ето примерче за това колко изопачени са масовите представи за това какво правим изобщо в училище.

Добрият учител, според масовата представа, витаеща в главите и на учители, и на ученици (а най-много на директорите и на инспекторите!), е този: който "владее" учениците, в чиито часове има "перфектен ред", т.е. в чиито часове "и муха да бръмне ще се чуе" и затова пърхането на крилцата на мухата ще отекне оглушително; на второ място добър учител е онзи, който така добре, простичко и ясно умее да разказва "матр`ьяла" от учебника, че учениците, представяте ли си, го слушат със зяпнали от възторг уста (и с изцъклени от преклонение пред дарбата му очи!) и на тази база, ако щете ми вярвайте, ако щете не ми вярвайте, "си научават урока" още в клас!!! Ах, каква идилия, при толкова добрите и самоотвержени учители децата си научават урока още в час!!! И не им се налага да четат изобщо! А пък имаме и учителки, които не само умеят възхитително простичко, разбираемо и ясно да разказват "учебния "матр`ьял", но и направо... диктуват на учениците да си запишат в тетрадката цялата тази възхитителна премъдрост, която след това младите рецитират наизуст така прелестно, че на човек му се приисква да заплаче направо от възхита и от умиление!!!

Ех, да, така е, идилията е превъзходна, ама такива перфектни учители в днешно време почти няма, е, има де, но те са рядкост, въпреки че всички полагат кански усилия да станат перфекционисти тъкмо в тази посока! (Забелязвам, което е особено отчайващо, че голяма част и от младите учители страдат от догмите на тази покъртително несъвременна средновековна педагогика!) Та значи перфектният "учебен процес" според тази представа се свежда до това, че "добрите учители" успяват изцяло да елиминират каквото и да било участие на младите в процеса на добиването на "истините от последна инстанция", т.е. лишават учениците от възможността именно... да учат, тези учители просто "научават" учениците, инак казано, спущат им в готов и в смлян вид цялата премъдрост на "учебния матр`ьял", а пък след това омаяните и зомбирани ученици, пленени от педагогическото майсторство на подобни учителски факири, рецитират с упоение въпросната премъдрост на въпросния "учебен "матр`ьял"!

Това е. Учителите, които са направили нужното да спасят младите от тъй изморителната задача да мислят (да търсят, да изследват, да откриват, да изобретяват и да постигат със свои сили истината и пр.!), у нас се смятат за най-добри и най-велики даже. Учене, при което липсва мислене, у нас се смята за най-върховно постижение на тази извратена авторитарна посткомунистическа педагогика. У нас "добрите учители" учат учениците, нали така казваме, и не дават възможност на самите ученици да учат, т.е. да се упражняват в дейността, наречена учене: и самите ученици масово не разбират, че да те учат е унизително, щото този, който те учи, той предварително те е обявил за слабоумен, той демонстрира, че ти все едно си умствено сакат; и понеже те подценява и пренебрегва изцяло, ето, позволява си да те учи, а пък ти, понеже си именно нещо като дебил, вместо да се възмутиш от това, че ти отрича твоето суверенно човешко право да учиш, си му благодарен за това и го благославяш - и му се кланяш доземи!

Абсурдът, още по-ясно, е именно тук: у нас се смята, че учителят е оня, който учи ученика, а сме забравили масово, че ученикът е ученик не защото го учат, а защото сам учи; ученето е дейност, която следва да става предимно със силите на учещите, именно на учениците, това е дейност, която се осъществява в пределите на тяхната собствена душа. Ученикът е учещият, не учителят, учителят в най-добрия случай може само да помага на ученика, на учещия, но в никакъв случай не трябва да изземва от него тази дейност, самото учене, щото ако го допусне, тогава всичко отива по дяволите. (Учител и ученик да си партнират в ученето е израз една съвременна парадигма, но учителят да те учи, а ти да се оставяш да те учат, е напълно несъвременна и анахронична парадигма.) И понеже нашите ученици, учениците в нашите училища масово са лишени от възможността да упражняват както подобава дейността, наречена учене, те точно на това основание са се отвратили от нея масово - и затова ученето за тях е мъка, мисленето пък да не говорим, то е адска мъка даже! Ако обаче позволим на младите да почнат да упражняват тази толкова приятна иначе дейност, каквато е ученето, то едва тогава нещата ще бъдат поставени на адекватната почва, едва тогава и учениците ще станат ученици, а пък учителите - учители. Истинският учител е оня, който също постоянно учи, в това число научава много неща от учениците си, но за да стане това просто трябва да е адекватен, т.е. заедно с младите да застанат в подобаващата позиция спрямо познавателната ситуация, в която и учители, и ученици съвместно учат, но никой никого не си позволява да учи. "Много обичам да уча, но изобщо не харесвам да ме учат", това са думи на великия британски премиер Уинстън Чърчил, който е бил перфектно умен, образован и мислещ човек.

Спирам дотук. Даже ми е неудобно да казвам и пиша толкова прости неща, които обаче масово не се разбират. Да, изпитвам неудобство. Но сега ми хрумва да направя ето какво.

Аз въпреки всичко не се отказвам да предизвикам дебат по всичките тия проблеми. Вчера не ми позволиха да провокирам дебат, аз обаче продължавам да настоявам. Ето сега това мое есе решавам да го изпратя под формата на доклад пак до... "съвета", да, до педагогическия съвет, в който никой никого за нищо не съветва, а в който обичайно просто само се гласува, без да се обсъждат проблемите изобщо. Е, аз пък настоявам проблемите да започнем да ги обсъждаме, а не да ги замитаме под килима. Та това есе ще го пратя като доклад до съвета и ще настоявам по повдигнатите в него проблеми да проведем дискусия. Може този доклад (или есе, или открито писмо - както искате го наречете) да бъде сложен в една папка, в която да се съдържат материали за следващия съвет, нека всеки да има възможност да се запознае с постъпилите по доклада ми становища (ако има такива), а пък след това на самия съвет ще се съветваме, сиреч, ще обсъждаме, ще спорим, ще дебатираме.

Аз не мога да разбера защо толкова са страшни дебатите за дадени хора на ръководни позиции. Нищо страшно няма в дебатите. Жалко е, че тия хора толкова много се боят от дебати. И е глупаво даже. Щото дебатът единствен може да проясни картината и да им позволи да почнат да вземат адекватни на тежката ситуация, в която се намираме, управленски решения. За да се вземе разумно управленско решение се налага преди това много да се дебатира. Аз предлагам дебати като почва за вземане на такива решения, а тия, дето вземат въпросните решения, се дърпат и не щат дебати. Това, позволете да отбележа, е крайно неразумно. Опитваш се да помогнеш, отхвърлят помощта ти. Апропо, в условията на демокрация решенията се вземат не от някакви овластени премъдри администратори, а от тия, които дебатират, сиреч, от народа. Върховната инстанция сме ний, народът - учителски и най-вече ученически (родителски). А кога ще включим в дебатите нашите ученици, драги ми тъй демократични наши ръководители?! Игнорирането на учениците от този процес на вземане на решения е крайно недемократично, многоуважаеми наши ръководители! Точка. Спирам дотук, щото се изморих да пиша.

Хубав ден желая на всички! Това е положението. Писна ми да пиша за неща, които са толкова ясни и прости, че повече от това не може да бъде. Но които масово се пренебрегват. Поради което сме са заплели като петли в кълчища в тях. Представяте ли си колко умилителна картинка е петелът, оплел се в кълчища?! Не сте виждали такова нещо ли? Ами погледнете какво става в нашата образователно-училищна система и ще разберете. Тя е точно това: петел, който не може да мръдне наникъде щото се е оплел в тия пусти кълчища. Кълчища на собствената му инертност и обремененост от какви ли не догми. Кълчища на несвободата. На нежеланието да бъдеш свободен. На страха от свободата. На малодушието пред свободата. Чао и до скоро! Живот и здраве да е пак ще се обадя скоро!

ДОБАВКА: Този текст мигновено го изпращам като доклад до педагогическия съвет на моето училище, съпровождайки го с ето това:

До Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив
КОПИЕ: До г-жа Иванка Киркова, Началник на РИО-Пловдив

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия и гражданско образование

Уважаеми дами и господа, колеги,

Наскоро изпратих до Съвета свой доклад, за който вчера г-жа Директора заяви, че не го допуска до съвета щото, видите ли, "не бил отговарял на утвърдената процедура за това". Аз лично не зная каква е тази мистична процедура, по тази причина ще бъда много благодарен на г-жа Директора да ни даде съответстващите разяснения - и да ги формулира в писмен вид, та всеки от нас, който иска да постави някой важен въпрос на вниманието на съвета, да има възможността да го стори - без някакви процедурно-административни игрички и хитрости да възпрепятстват това.

Второ, продължавам да опитвам да предизвикам дебат в Съвета по най-горещите и не търпящи отлагане проблеми на училищния живот. За момента г-жа Директора стоически устоява и успява да парира всяка моя инициатива, всеки мой опит в тази посока. Не крия, много ми е интересно за разбера защо го прави, това за мен лично е твърде любопитен проблем. Общоизвестно е, че разумни управленски решения, разумно управленско поведение в една институция е възможно единствено когато в нея широко и свободно се дебатират всички наболели и чакащи своето решение проблеми. Очевидно ръководството на училището живее с илюзията, че ний нямаме проблеми, за които ни се налага да мислим. Или си мисли, че всичко вече е измислено от някакъв свръхумен властови център - и от нас се иска само да изпълняваме бюрократично-министерската премъдрост. Държа да отбележа, че тази представа за нещата и за ситуацията е архаична, немодерна, анахронична, ретроградна - и няма нищо общо с новите подходи, които са дефинирани даже и в новия Закон за училищното и предучилищното образование.

Воден от това свое разбиране, прилагам към този мой доклад два текста, писани по този повод в блога ми. Държа да уведомя ръководството, че блогът ми става територия за дебатиране в момента, в който вътре в нашето учреждение ми се попречи да кажа какво мисля по проблемите. Когато в училището ни започне нормален демократичен дебат, тогава именно ще отпадне необходимостта да пренасям дебата на страниците на блога ми. Просто няма начин да ми бъде запушена устата. Или да ми се попречи да пиша или да говоря. Правя го защото съм осъзнал, че в ситуацията, в която се намираме, без свободен дебат по проблемите нещата ще се влошават, а не поправят. Управлението на такава сложна духовна дейност, каквато е образованието, без задвижването на механизмите на свободния и демократичен дебат, е осъдено на неминуем провал. Моят дълг като човек, за който тия проблеми са от неговата специалност (аз преподавам точно тия неща), т.е. човек, който има самочувствието на експерт, е своевременно да предупреждавам за рисковете и опасностите. Силно съм загрижен за царящото безхаберие по истински важните проблеми. Моето възприятие е, че и училищната общност (учители, ученици, родители) също са твърде загрижени, ала не дават (за момента) израз на загрижеността си. (Или да дават, кой ли пък им обръща капчица внимание!) Наложителна е промяна на господстващия пагубен стереотип и манталитет. Е, каквото мога правя в тази посока. И то не от вчера. А от години. Проблемът е, че ръководството на училището си позволява лукса да реагира съвсем неадекватно на потребностите на времето, в което живеем.

Предлагам в тази връзка да заработи постоянно действащ семинар към Педагогическия съвет на училището, в който да участват на равна основа и ученици, и учители, и родители, и граждани. Този семинар трябва да бъде регламентиран с решение на Педагогическия съвет, той може да бъде форма на работа и изследване на проблемите, която да функционира като секция на Дискусионния клуб на училището, съществуващ от близо десетилетие. Като първа тема на този семинар предлагам да бъдат обсъдени последните ми инициативи:

- Проект за непосредствена и практическа РЕАЛНА ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ на отношенията в нашата училищна общност;

- Моето писмено предложение до класните ръководители, което директорката успя да замете под килима, за което едва ли някой от класните ръководители е разбрал изобщо (то просто беше скрито от тези, до които беше адресирано, а именно до класните ръководители, а чрез тях и до самите ученици);

- Последните ми книги за образованието, а именно книгите със следните заглавия:

а.) Изкуството да си учител
б.) За НЕздравомислието
в.) Реформа на НЕобразованието
г.) За духовните неща с българска специфика
д.) Помагало по вяра

- Текстовете, съпътстващи този мой доклад

- Предлагам да се подготви (по мой проект, който вече е публикуван в блога ми) анкета с учениците, с която да се отчете тяхната готовност да се включат в обсъждането на цяла една поредица от чакащи своето решение горещи и даже парещи проблеми на живота в нашата училищна общност

Ще се радвам този мой доклад да не остане "глас в пустиня" или пък пак да бъде заметен под тежкия килим на административното безхаберие.

29 март 2016 г. С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

3 коментара:

Анонимен каза...

Виж това, важно е: http://nauka.offnews.bg/news/Vaprosi_2/Kolko-goliama-e-Vselenata-otvad-vidimata-j-chast_42046.html

Анонимен каза...

Луд умора няма!

Ангел Грънчаров каза...

Другарко, а това знаете ли: "А у нас свестните смятат за луди..."? Думите са на Христо Ботев...