Доказа се практически, че младите хора у нас не знаят що е свобода, не разбират свободата, не я ценят, не я желаят, свободата за тях е нещо непознато и непреживяно

Имам малко свободно време и решавам да пиша по проблемите, които мен лично ме вълнуват най-много: това са свързаните с образованието и възпитанието на младите хора у нас проблеми. И с потребността да се отпочнат тъй дълго отлаганите промени в образователната сфера. А най-вече за това как тия промени могат да станат, кой трябва да ги инициира, да ги осъществи, да ги направи. Безброй пъти съм изтъквал, че чакането някой отгоре да измисли някаква пределно премъдра революционно-реформаторска доктрина, на основата на която да ни даде подробна инструкция какво именно трябва да променим, е едно изцяло неоснователно и глупаво очакване, така промените няма как да станат. Друг е начинът, реалистичният подход. Ние самите трябва да правим тия промени. От нас зависи всичко. Под "ние" разбирам най-напред заетите в тази сфера на живота, обслужващите я, именно учениците, учителите, родителите, гражданите, т.е. всички ние, които непосредствено би следвало да сме заинтересовани от същинската промяна, а тази истинска и същинска промяна неминуемо ще доведе до повдигане на качеството на образованието на младите, ще даде благотворно отражение и върху тяхното личностно израстване. Затова в наше време е непростимо да стоим пасивни и да чакаме височайши инструкции как, видите ли, да се променяме.

Мен лично напоследък, във връзка с моите сякаш съвсем обречени опити за иновации и промени (знаете в последно време работя по един проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност) най-много ме вълнува следният въпрос: кой е най-ефективният начин за "насаждане" на кълновете на свободата в съзнанията на младите, ако така мога да се изразя. Знайно е, системата (образователната) е така устроена, че изисква изпълнение на какви ли не инструкции, тя не допуска свобода, свободата в този тип система е запранена, възприема се като произвол, като своеволие; е, аз ва такава една система се мъча да направя така, че в съзнанията на младите, на моите ученици все пак да покълне известно съзнание за свобода, те да имат възможност непрекъснато да чувстват свободата си, да имат възможността да се ползват от нея, да я практикуват, с оглед на това да се привържат към нея, да почнат да държат на нея, да не се отказват от нея, да не допускат да бъдат унижавани и пр. Е, в тази връзка, примерно, си позволих "да дам" на младите една тъй естествена и саморазбираща се свобода, а именно, всеки сам да решава кога да се изяви, кога да се изкаже, кога да бъде "изпитан", да си изкара оценка и пр. (обикновено ученеците ги изпитват "не по желание", е, аз пък реших да им дам възможността сами да решават, сами да разполагат с тази толкова минимална свобода). Трябва да уточня, че става дума за "дарувана свобода", учениците не са ми я искали така свобода, по причина на което правя заключението, че те вероятно не знаят какво да правят с нея, не умеят да се ползват от нея, тя за тях е напрълно възможно да е нещо непонятно, непреживяно, неизвестно. Е, ето, вече трети месец тези ученици имат възможност да практикуват в часовете по философия тази толкова минимална свобода; и знаете ли какво се получи? Нима не се досещате? Или пък се досещате? Имате някакви предположения, така ли? Ето какво всъщност се случи.

Случи се нещо съвсем очаквано и предвидимо, но аз лично не очаквах, че се е стигнало чак дотам. Оказа се, че огромната част от учениците седмици наред нищичко не правеха, не се възползваха от свободата си, не се изказваха, общо взето си мълчаха, разбира се, съвсем не се подготвяха (не че иначе се подготвят кой знае колко де, но сега пък хептен се отпуснаха!), т.е. това, че учителят сам се отказа от това чудесно репресивно средство, каквото е изпитването "по нежелание" и писането на двойки, вместо да повлияе благотворно на учениците, породи една пълна деморализация, отпускане, бездейност, безотговорност. Измина един времеви период от около 7-8 часа (философия се учи по 1 час седмично), напълно достатъчно време, в което всички спокойно да се изявят; е, от тази възможност в клас се възползваха един, двама, трима, четирима, петима човека най-много, останалите стояха и... чакаха - неизвестно какво. Аз бях от самото начало предупредил, че ония, които си останат неизявени, които през цялото време са предпочели да мълчат, на такива ще се наложи да пиша "автоматична двойка" когато времето за изяваване изтече; просто учениците трябва да имат възможността да се изявяват спокойно, да не мислят толкова за оценките, по тази причина им обявих, че всеки час ония, които допринасят за обсъждането на проблемите по темата, ще могат да получават "точки", тази точкова система води дотам, че когато човек събере 10 точки за съответния период (за 1 час може да получиш най-много 3 точки), получава 6-ца, оня който събере 7 точки - петица и пр.; който събере 3 т. - получава тройка. Но ето, нито точковата система, нито самата свобода, нищо не доведе до очакваната благотворна промяна, която вече да е резултат на свободен избор. Общо взето се доказа практически, че младите хора у нас не знаят що е свобода, не разбират свободата, не я ценят, не я желаят, тя за тях е нещо непознато и непреживяно. С малки изключения в повечето класове огромната маса от ученици се провалиха; ето, преди малко в един клас се наложи да пиша огромно количество "автоматични двойки" на всички ония ученици, които седмици наред си стояха бездейни, неинициативни, вяли, безотговорни. Сега ми е интересна, не крия, реакцията им по повод на този резултат. Интересува ме дали ще осъзнаят своята отговорност, дали смело ще поемат отговорността или, по нашенския добре познат обичай, ще се опитат да шикалкавят, да прехвърлят вината на някой друг, примерно на... учителя и пр.

Има обаче на този фон и обнадеждаващи явления, за които ще пиша отделно и подробно тия дни. Примерно в някои класове се появи чудесна изследователска атмосфера, оказа се, че учениците масово си падат по обсъжданията, дискусиите, изследването на проблемите, търсенето на истината в час, т.е. допадат им съвременните начини на провеждане на часовете (които и на мен самия, прочее, много ми допадат и харесват, аз също съм техен горещ привърженик!). Някои класове направо всеки час ме молят: дайте господине пак да правим дискусия или игра, или състезание, или изследване, не ни е интересно да учим по тия теми и уроци, не обичаме да четем по учебника, предпочитаме сами да търсим истината! Това е обнадеждаващ знак, че се налага коренна промяна в утвърдилия се скучен и банален начин на преподаване-изпитване, който е толкова ретрограден и анахроничен, че повече от това не може да бъде. Да, обаче МОН налага едни учебни програми, които не дават голяма възможност за един такъв начин на провеждане на часовете; даже изобщо не допуска такъв един начин. Много теми няма как да бъдат обсъждани "интерактивно", както е модерно да се казва и пише, за това просто е необходимо много повече време, а учителите не смеят да нарушават строгите изисквания на програмите. Учителят е поставен в следната глупава ситуация: на учениците си ли да е полезен или да внимава да си няма проблеми с началството, с директорите и с инспекторите. Повечето се пазят да си нямат главоболия с началствата. За интереса на учениците комай рядко се мисли. Дано не съм прав. Но имам такова наблюдение, възприятие и усещане.

Спирам дотук, защото ми се налага да влизам в час след няколко минути. Пиша това от училищната библиотека, имах свободен час. Хубав ден ви желая! Ще продължа съвсем скоро по зачената тема. Живот и здраве да е само!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo