Русофоилията в България е интерсчийство – видно и от кариерата на видния русофил Андрей Пантев, Автор: Иво Инджев
В един рублофилски сайт се появи дежурното интервю за 3 март с винаги дежурния да застане на страната на Русия срещу всеки българин проф. Андрей Пантев: Никъде на Балканите няма такова свирепо противопоставяне, както у нас
Характерното за неговия стил е не толкова високия му наратив, колкото надменния речетатив в покровителствения тон спрямо всички несъгласни, отговаряйки на отговорите, които обичайно му задават вместо въпроси. Поправете ме, ако греша, но при цялата им водопадност, неговите словоизлияния винаги са сервилен терен, избран без опасност да го попитат нещо неудобно.
Презрението на Пантев към „русофобите” е разбираемо. Русофили, като него, се смятат за каймака на нацията. Те имат самочувствието, че имат право да са фили, но никой няма право да е „фоб”. При това презумпцията е, че без Русия нямало да има българска свобода. По този начин Пантев и подобните му потъпкват основното табу на историята като наука, която толкова надменно обичат да ни проповядват от амвона на присвоената от тях непогрешимост: условното наклонение в минало време е отречен отдавна като инструмент за оценка на историята. Т.е. не може да се твърди, че без Русия нямаше да има българска свобода.
За краткост, понеже с радиоточка е безсмислено да се спори, ще откроя само два въпроса, които някой някога трябва да му зададе, ако случайно Пантев, по голямо изключение, попадне на журналист, с когото не са се договаряли за хвалбите.
Пантев, с присъщото му ехидство, заявява, че Стефан Стамболов е бил познат само на около 20 българи по времето на комунизма, а сега бил превърнат в щампа - не правят ли точно това русофилите около Първанов, които се изгавриха със Стамболов чрез своя партия и фондация на негово име, награждавайки самия Първанов с награда „Стамболов”?
Кой и защо криеше по времето на комунизма явлението Стамболов, за да знаят засекретената истина само най-доверените на режима негови храненици - като Пантев?
А че Пантев е бил сред най-преданите хора на онзи режим си личи тъкмо по факта, че не са го изпратили да специализира заедно с масата, с десетките хиляди други българи, подлежащи на съветизиране в рамките на образователната машина в съветската метрополия. Вместо това Пантев е бил сред най-доверените (безпартийни, разбира се, как иначе ще го легендират на Запад като свободомислещ бонвивин) слуги на Живков, подобно на самата Людмила Живкова, изпратени на специализация в Англия.
Как точно Пантев се оказва през 1969–та във Великобритания, а десет години по-късно и в още по-омразните на комунистическите диктатори Съединени щати - непостижим блян за стотици хиляди българчета (ако не и за милиони) по онова време?
Русофилите явно си се четат и цитират взаимно и в това отношение се израждат в мисленето си като роднини на остров, които се женят помежду си. Пантев повтаря подигравката на своята съмишленик Валерий Найденов от негова статия във в. „24 часа”, според която най-яростните „русофоби” не само са учили в СССР, но и били женени за рускини. Професорът, който е избегнал и двете опасности явно по тази причина си е останал русофил, за разлика от мнозина, изпитали „хубостта” на съветската действителност.
За финал - два аргумента по тази тема. Единият от антикомунист, а другият от комунистическите тайни служби. (Прочети ДО КРАЯ)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар