Представена публикация

Занятията в УЧИЛИЩЕТО ПО СВОБОДА

В нашето ОНЛАЙН-УЧИЛИЩЕ провеждаме следните курсове: Защо учим? Защо учим? (Продължения) Защо учим? (Заключителна част) ФИЛОСОФИЯ: М...

събота, 23 април 2016 г.

Засега единствените обнадеждаващи симптоми, които откривам, са огънчетата, заблестяващи в очите на някои ученици



Седнах да пиша тази сутрин (все пак е събота, почивен ден) върху по-сериозна тема, ала се сетих, че не съм отговарял от много време на натрупалите се в пощата ми писма и ето, времето ми за писане комай свърши. Но ми се иска да напиша все пак нещичко, и то именно по истински сериозните неща. По този въпрос ето какво си казахме с един мой приятел, състудент, с когото чат-пат си говорим във фейсбук, аз го поканих да се включи в обявена в блога ми дискусия (виж: Предложение за дискусия: Чистият капитализъм ли просперира - или "социално-отговорният"?), проблемът е поставен във връзка с една публикация за Айн Ранд, а той (нека да запазя името му в тайна - понеже не съм го питал съгласен ли е да публбикувам част от разговора ни) ми отвърна ето какво:

Той: По такива принципни въпроси наистина трябва да се дискутира. Достигаме до въпроса "Какво е човекът?", какво е доброто, как се отнасяме към самите нас и от тук за ценностните основи на социалните проекти и на политическите им импликации. Ще опитам да участвам ако мога. Страхувам се, че не съм готов, а имам респект към проблемите и не искам да се плъзгам повърхностно по тях.

Аз: И аз смятам да пиша по темата, заслужава си. Но имам доста друга работа в момента, дано намерението за дискусия по тия въпроси не си остане само намерение. Има смисъл да се обсъждат, това са важни въпроси, едни от най-важните.

Той: И при мен така стоят работите. От текущи задачи време за сериозни неща не остава.

Аз: Да, ама за сериозните неща трябва да намираме време, щото иначе ще излезе, че времето ни го изяждат несериозните неща...

Той: Прав си. А и животът е кратък, времето ни неусетно изтича и не знаем дали въобще ще имаме време за важните неща.

Аз: Срамота е обаче ако увлечени в ежедневните грижи и проблеми по ефимерни "житейски задачи и проблеми" забравим за истински важните неща и почнем да нехаем за тях; и същевременно да имаме претенцията, че сме философи.

Това му казах. Да, изглежда философите сме обречени да правим всичко, че да напомняме за истински важните въпроси, щото мнозинството от хората наистина нехае тъкмо за тях и се е увлякло по грижи за маловажните въпроси. То тази е разликата на философа с мнозинството от хората, по това можем да го разпознаем: че не нехае за истински важните и сериозните неща. Но това, което е характерно за философа, трябва да е присъщо и на човека изобщо, тъй като философът, в моето разбиране, не е нищо друго освен човек, който обаче прави нужното за да не забрави за истински важните неща. Напомня за тях, и то много настойчиво. Докато повечето хора си позволяват да се занимават предимно с дреболии, с глупости, с баналните ежедневни грижи (от рода на: какво да ям, как да прецакам колегата си и аз да получа повишението или премията, как да се подмажа на началника, как по-умно и ефективно да излъжа околните, че работя, как да навредя на ближния, как да извлека облаги от наивността на ближните и т.н.), нали предимно с подобни "страхотно важни" грижи и проблеми е заето съзнанието на нашия масов съвременник и сънародник?

Както е да е. А ето сега онова истински важно нещо, за което отдавна не съм писал - и е непростимо, че, увлечен по други неща, все отлагам и отлагам да пиша за него. Става дума за това докъде стигна работата ми по проекта за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност. Какво се случва около този проект, ето за това ми се ще да кажа нещичко. За мен тази инициатива означава да направя зависещото от мен, че да подбудя повече хора не само да се замислят по тия проблеми, ами и да се активизират, да запретнат ръкави и те да свършат нещичко, т.е. и те да се увлекат във вървенето по тъй вдъхновяващите пътища на свободата. Да, факт е, че е нас хората масово не разбират що е свобода и нехаят за собствената си свобода, т.е. държат се като презрени роби и марионетки; липсата на съзнание за свобода, което след това по естествен начин да се излее в подобаващо поведение, достойно за един свободен човек, е най-големият недъг, който е разпространен в застрашителни мащаби, който е едва ли не поголовен; аз напоследък откривам, че почти не срещам у нас хора, които да се отличават не само с искрено свободолюбие или свободомислие, нещо повече, аз не мога да срещна и хора, които не само да разбират какво е свободен живот, но и сами да живеят като свободни хора. Даже хора, които имат претенции, че били напредничави, освободени, либерални и не знам си какви, имам предвид хора, дето се подвизават в интернет, много често ме удовляват с поведение, което издава един несвободен манталитет, т.е. си позволяват поведение, което е непристойно за истински свободния човек.

Но да оставя общата тема, да се съсредоточа до описание на случващото се. Ами какво да ви кажа, то няма нищо особено за казване: ами нищо не се случва, разбира се, мъртвилото е пълно. Пълно мълчание цари, пълно безразличие, пълна индиферентност, пълна пасивност, пълно безхаберие. Разбира се, хората иначе се вълнуват за това или онова, понякога разговаряме по важни въпроси, но липсва волята тия истински важни въпроси да бъдат подложени на пределно честен и открит публичен дебат, ето за това нещо повечето хора, изглежда, даже ги е страх, аз така си обяснявам нещата, вероятно имат скрупули, че началството няма да погледне с добро око на откритото включване на този или онзи конкретен човек в "инициативите на оня там Грънчаров". С отделно взетите индивиди когато сме на четири очи разговаряме пределно открито и те ми заявяват, че тази инициатива е полезна и нужна, че биха се включили, но когато стане дума за конкретно включване, същите тия хора най-старателно заобикалят залата, където ще се състои, примерно, съответното събитие, примерно, дискусия по интересна тема в Дискусионния клуб, да речем. Последният тест, който си остроих в тази връзка, е умопомрачително красноречив, не зная как да се изразя даже: обявих тема за дискусия, която просто не може да е безразлична на никой в една общност, занимаваща се с учене, познание и образование, да, обявих темата за истински пълноценното учене в съвременни условия. И знаете ли колко човека дойдоха, и то във време, което е най-удобно за всички? Дойдоха, както можете да очаквате, 0 човека, да, нула човека дойдоха, зеро, никой изобщо не дойде!!! Това е феноменално, нали: крещящо изразително и показателно нежелание за участие в каквито и да било дебати! Това също така е и много демократично, нема що: та демокрацията не е нищо друго освен непрекъснати дебати по какви ли не въпроси, особено по най-важните въпроси! Който не желае да участва в дебати, това означава, че такъв човек не желае да участва в демокрацията, ерго, такъв човек е антидемократ. Такъв човек, следователно, мрази свободата - защото отказът от свобода не може да е просто израз на безразличие към свободата, той е именно израз на ненавист към свободата. Който мисли, той ще разбере тия мои констатации. Който не може да ги разбере, проблемът си е изцяло негов.

Сега ще ми се наложи, в така и така сложилата се безкрайно показателна ситуация, да си устроя следващ етап от експеримента: ще се наложи да тествам механизмите на самата административна система, която аз провокирам така целенасочено, а тя се държи, както забелязвате, в лицето на своите жертви, твърде абсурдно. Вие как мислите, ако поканя на един дебат по важен въпрос някакво властващо лице, примерно, поканя, да речем, шефката на РИО в Пловдив на един дебат в нашето училище, дали в залата за дебати ще бъде пак толкова пусто? Или тогава, като се разбере, че ще дойде самата висша властваща особа, зялата няма да се окаже препълнена? И на най-челно място тогава ще седят, разбера се, точно ония, които до този момент и малкото си пръстче не щат да мръднат, та тия дебати да започнат, т.е. правят нужното, за да пречат и на дебатите, а и на самата демократизация. Ще видим де. То ще се разбере. Животът, дето се казва, е интересен. И крие какви ли не изненади.

Ако самата висша властваща особа (аз и министър Кунева мога да поканя на дебат в училището ни, какво може да ни попречи да сторим и тази инициатива?!) откаже да дойде, тогава това ще означава, че тя лично дава категоричен знак, че е против демокрацията. И какво ще излезе тогава? Ами ще излезе наяве сюблимният български факт, че служителите на нашата уж демократична държава не просто имат един типичен антидемократичен манталитет, но те даже не се притесняват да демонстрират открито и своето антидемократично поведение, нали това ще излезе наяве? Ами като трябва, ще проверим как стоят нещата и по този пункт, колко му е!

Най-лошото е обаче, че и сред ученическото съсловие по обективни причини свободата, свободното съзнание, мислене, да не говорим пък за поведение, са съвсем непознати, и причината е тази, че те са забранени; е, аз правя нужното да поразклатя някои стени, провеждам, знаете, някои инициативи в тази посока, на учениците в моите часове им давам непосредствената възможност и право да практикуват свободата, белким тя почне да им харесва, ще ми се да почнат да я разбират, да я оценят, да постигнат предимствата й, да почнат да се влюбват в нея, да се пристрастяват към нея и пр. Засега единствените обнадеждаващи симптоми, които откривам, са... огънчетата, които отвреме навреме забелязвам, че заблещават в очите на някои ученици, те заблещават когато аз почна да държа някоя от своите речи за свободата, а иначе учениците общо взето масово практикуват свободата ето по какъв начин: ами просто се отказват от нея, просто те не знаят какво да правят с нея, тя им се вижда нещо непознато, излишно, възприемат я като "безполезен лукс". Но ето, примерно, по тази причина повечето от тях ще получат... двойки (щото сами са избрали да се откажат от право си сами да решат кога да бъдат изпитани!), и едва тогава ще имат възможността да се насладят първом на горчивия плод на своя собствен отказ от свободата, а пък на тази база, да се надяваме, в душите им ще почне да им просветва верния смисъл на свободата, ще се зароди лека-полека нейното разбиране, осъзнаване, да, чрез непосредственото преживяване на свободата може да се зароди съзнанието за нея, не по някакъв друг начин, а само този е пътят.

Експериментът върви, сами виждате, много добре, има смисъл да се прави, работите въпреки всичко вървят, а положението, както виждате, е обнадеждаващо, нищо че е... плачевно! Един ученик вчера в един момент простена: "Господине, мисля, че Ви разбирам, да, схващам вече за какво става дума, нещата започнаха да ми се проясняват!", и с този ученик в часа проведохме чудесна дискусия, а мнозинството от останалите ученици внимателно слушаха със странно блеснали очи. Което за мен е важен знак. Знаете, Сократ определя обучението като запалване на пламък, то в никакъв случая не е пълнене на съд. В моите часове стават какви ли не дискусии, понякога и караници, пределно честно обаче разговаряме. Друг е въпросът, че нещата не са потръгнали във истински вярната посока, но не бива да бъдем максималисти. На всяко нещо обаче ще си му дойде непременно времето. Вярвам в това. Няма как да бъде иначе.

Хубав ден ви желая, приятен уикенд! Бъдете здрави! До скоро!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

1 коментар:

Анонимен каза...

Безсрамник! ПРодължаваш да плюеш по ръката, която ти дава храна и пари, която те храни и пои! Как не те е срам да плюеш така нагло срещу колектива и срещу институцията, които те търпят все още да работиш сред тях! Като не ти харесва толкова да работиш в нашето училище, напусни, махни се, на нас ни харесва, нашият сплотен колектив обаче работи истински, всеотдайно, за доброто на учениците, а ние не сме като теб да им губим времето с тъпите ти експерименти! Пак си подготвяш уволнението нещастнико! А най-грозно е това, че се мъчиш да представяш некадърността си като "новаторство"!!! Но никой не можеш да излъжш, ето никой не ти обръщат внимание, всички вече разбират колко струваш!