Какъв трябва да е пълноценният човек се знае, но си позволихме да забравим, допуснахме да се откъснем от истината и да заживеем в раздор с нея

Иска ми се, с оглед да "набера скорост" в писането и тази сутрин да напиша нещичко по избраната тема, която обобщих с примерното (засега) заглавие "Изкуството да си родител". По която до този момент фактически не съм написал нищичко, писах по тия проблеми, но то все още е от позицията на учител; налага ми се пренастройване, длъжен съм да се освободя от позицията на учителя, да заема позицията на психолога, а най-добре - да се опитам да застана на позицията на родителя. Знаете, самият Аристотел някога пише своята "Никомахова етика" под формата на съвети към сина, тоест стои в позицията на родителя, тази поне е водещата му настройка в тази книга.

Ако работите в сферата на възпитанието на младите са, както казваме, "изпуснати", т.е. налице е провал в тази сфера, то явно нещо и то най-фундаментално е сбъркано в начина, по който родителите се отнасят към своите деца. Родителите винаги искат доброто на децата си (понеже много ги обичат), ала нима не е възможно, стремейки се към добро, да постигаме именно зло? Ако се опитваме да правим добро, а да постигаме точно обратното, т.е. зло, сиреч вместо да помагаме - да вредим, да разваляме, да пречим, то това достатъчно основание да смятаме, че нашата възпитателна стратегия е сбъркана, е крайно неефективна, ефектът е обратен на желания, възпитателите не постигат целите си. И се налага пълна ревизия на представите и подходите. Ето за това именно ми се иска да поговорим, заедно да помислим, да обсъдим, да преценим всичмко наново, поставяйки го на чиста основа.

Казах вече на едно място, че ми се ще да не се увличам по многословни теории за най-глобалните проблеми на отношението към младите (към децата, включително и в най-ранната възраст, когато именно всичко е най-решаващо), а ми се ще да напиша кратко помагало, в което в пределно лаконична, практична и провокативна форма да кажа някои неща, които да предизвикат замисляне и разговор; да, потребна ни е пределно откровена дискусия по тези всичките токова наболели проблеми. Имам чувството, че много от родителите изпитват пълно безсилие и обърканост, не знаят защо става така, че постигат обратни на желаните резултати, искат едно, а се получава съвсем друго. Децата били станали "прекалено вироглави" и "непослушни", е, отначало, докато са съвсем малки, не са точно такива, а в един момент забелязваме, че са станали тъкмо такива. И да им въздействаме по посока на промяна се оказва все по-трудно, оказва се "мисия невъзможна", всичките ни опити нещо да променим "удрят на камък". И децата ни в един момент стават неуправляеми, родителите, въпреки че не се отказват от загубената битка, в един момент фактически вдигат ръце, предават се, принуждават се да се примирят със съзнанието, че са безсилни. Въпросът е да се разбере къде е грешката. Да, къде е съдбовната фундаментална грешка, заради която наистина се проваляме в толкова великата си и благородна мисия да сме родители?

Ще каже някой: е, не всички се провалят като радители, някои родители успяват да постигнат бляскави резултати, има чудесни, добре възпитани деца и младежи! Сигурно има такива деца и младежи, но искам да предупредя още тук за такава една възможност: ами ако ние възприемаме дадени деца и младежи като "бляскаво възпитани", като "съвсем порядъчни", а това да е нещо като оптическа измама, т.е. ако това е една илюзия, една лъжа, една заблуда? Ами ако се лъжем в преценката си? Нима ако самите ни представи за "добро възпитание" са демодирани, остарели, погрешни, то какво ли тогава означава според тези именно представи да отсъждаме, че някакви си младежи били, видите ли, "бляскаво възпитани"? Ами разбира се, че подобни преценки, правени от сгрешени основания, са крайно подозрителни! Разбира се, че не може да се приеме за меродавна оценката, правена от сгрешени базисни позиции: примерно да кажем, че еди-кой си младеж, видите ли, бил "изключително послушен", "изпълнителен", "покорен", той, примерно, "винаги слушка", какво ще кажете сами за една такава преценка и представа за "добро възпитание"? А нима не е точно такава нашата представа? Ние водим безнадеждите си битки за да визпитаме "послушни деца", ах, колко послушни бяха някога децата, а сега какви вироглави са, нали така разсъждават мнозинството у нас? Е, според крайно опростената и погрешна представа на това мнозинство ако някой накъде е постигнал "успех", сиреч, дитето му е станало "възхитително послушно", то това заслужава ли да бъде смятано за успех - или то също е провал, и то още по-страшен?!

Значи трябва много внимателно да вникнем и да осмислим разпространените представи за "добро възпитание", което е много възможно да са плод (или екстрат) на отдавна отминали времена. Живеем в преломно и крайно динамично време, в което всичко се мени, няма нищо устойчиво и неподвластно на промените, нима точно в такова време е възможно нашите представи за нещата да си останат все същите? Разбира се, не, да, ала обаче доколко се грижим за това нашите представи за нещата да са по-гъвкави, по-адекватни на времето, в което живеем, да са съвременни? Обикновено представите ни за нещата трудно се менят, те са нещо изключително консервативно. Прочее, има неща, неподвалстни на времето, има абсолютни истини, които обаче е възможно да са покрити с праха на забравата, да сме се откъснали, по някакви причини, от тях, да сме капсулирали съзнанията си за тях. Има простички вечни истини, към които е добре да се върнем, отхвърляйки неверните представи за нещата, които да са плод на "новото време", което преживя и изстрада толкова много и то най-коварни и опасни заблуди.

Примерно, такъв един нездрав "авангардизъм" и "модернизъм", скасал с вековната нравствена традиция на човечеството, беше комунизмът, който се опита да прави насилра "нов човек", "нов живот", "нов свят", който провъзгласи разсъдъчната си, чужда на живота теория за "съзнателно и всеобщо организираното щастие" в комуната, в обществото-мравуняк (изразът е на Достоевски), а на тази база изпод краката на човешките същества беше извадена най-здравата основа на всичко човешко - личностният суверенитет, иначе казано, елимирана беше човешката свобода, индивидуалният свободен избор. На базата на тия в корена си сгрешени представи за живота, които комунистите разпространяваха и натрапваха на хората десетилетия, днес, смея да твърдя, масово са разпространени в съзнанията ни илюзии и заблуди, на които, независимо че платихме ужасно жестока цена, продължаваме да плащаме не само данък, но и също така продължаваме да плащаме и лихвите. Крайно време е да направим нужното да се освободим от проказата на толкова погрешните и вредни представи за живота, които комунизмът се опита да внедри в съзнанията на "човешките маси", имали нещастието да живеят в това време. А пък въпросните сгрешени и толкова вредни представи все още си владеят съзнанията не само на нашите родители, но и нашите съзнания, съзнанията на всички нас, които също сме родители. За жалост тия сгрешени, неверни представи се възпроизвеждат и заразяват също така съзнанията и на младите, което и обяснява тяхната, така да се рече, непреходност, тяхната жилавост, тяхната вредност, тяхната неунищожимост.

Факт е обаче, че ни е съдбовно необходима промяна в тази област, най-вече промяна в областта на господстващите представи за нещата от живота, а на тази основа вече и в сферата на самите непосредствени жизнени и междуличностни отношения. И на отношенията, също така, между млади и стари, между възпитавани и възпитатели. Тия отношения следва да бъдат поставени на здрава, непоклатима основа: потребностите на самия живот, съвременните потребности на живота ни, потребностите на съвременния живот. Не може, казах вече това, но искам да наблегна на него, понеже е особено важно: не може представи, възникнали в други времена, да обслужват ефикасно потребностите, които съответстват на съвременния, из основи променен живот. Ако продължим да живеем и да се намираме под властта на несъвременни, неотговарящи на нуждите на съвременния живот представи, ние сами се осъждаме не просто на застой, но и на регрес, на деградация, на упадък, провал. Най-страшна обаче е човешката, личностната деградация, тя е корен на всички други деградации, които могат да ни сполетят.

Образователната ни система е деградирала защото деградирали са нашите представи за образование, ние робуваме на остарели, неадекватни на живота представи; вероятно деградирали са и в душевно, и в нравствено, и в личностно отношение всички ония, които така добре са се нагодили спрямо системата, че не си представят съществуването извън нея. Икономическата ни система е деградирала понеже се обслужва от хора с неверни спрямо живота, остарели, неадекватни на нуждите на самото време представи за това какви следва да е нашето икономическо поведение; а човекът, който е допуснал да го сполети такава една трагедия, го е допуснал защото, предполагаме, сам е деградирал в същата степен като личност и като реакции спрямо нещата от живота. Същото може да се каже и за политическата ни деградация, доколко сме жертва на деградирали представи за отношенията в тази област, дотолкова и ние самите сме деградирали. Щом ние сме деградирали, на това основание е деградирала и демокрацията ни, тя е милиционеро-мутренска, е, значи причината за такъв развой на нещата е нашата личностно-политическа деградация, в корена на която стои неразбирането ни за това как следва да се държим ние, дето сме опората на демокрацията ни, именно гражданите. От човека зависи всичко, от това какви сме ние, от това се определя как живеем, в какви отношения встъпваме; щом сме най-бедни и най-унизени в Европейския съюз, значи има нещо дълбоко сбъркано у нас самите, в душите ни, което, както казах, поражда деградацията във всички сфери на живота ни, цялостната деградация на битието ни, най-главна конституивна част на което сме самите ние. Виждате ли сега до какво опира в крайна сметка всичко?

Ами опира до подготовката на човешкия фактор за предизвикателствата на съвременния живот, т.е. всичко опира до възпитание, до адекватното формиране на личностния потенциал на нацията ни всичко опира. Някои смятат, че всичко било опирало до т.н. "просвещение", издавайки се, че тяхната представа за нещата е на нивото на епохата на Просвещението, т.е. е остаряла поне с три века. Не, работите няма да се оправят с просвещаване, щото само с просвещаване личностният потенциал няма как да бъде качествено преформатиран; иска се нещо повече, иска се възпитание, иска се автентично образование, а образованието, както показва думата, е именно образ-уване, формиране, създаване, раждане (тази дума ми се вижда най-подходяща!) на пълноценни, отговарящи на нуждите и на предизвикателствата на живота личности. Възпитание-образование, но автентично образование-възпитание, не менте, не фалшификат, не "про-форма", не имитация, а съвсем истинско, това ни е потребно: за да се родят ония личности, които самото време и самият живот искат. А какъв следва да е този пълноценно живеещ човек на съвременността - това се знае от векове, само дето сме си позволили да забравим какъв следва да е автентично живеещият човек, какъв следва да е животът за този именно човек, ерго, какви следва да сме ние самите ако искаме да сме що-годе истински и жизнеспособни. Да, обаче философията, хранителката на тайните и на истините, потребни на живота ни, знае тези неща, тя ги е запазила, тя единствена и може да ни ги даде отново. Да, какъв следва да е пълноценно живеещият човек се знае от векове, само дето сме си позволили да забравим, допуснахме да се откъснем от истината и да заживеем в раздор с нея, което е непростимо.

Ще продължа да пиша по темата, но не сега, понеже сега трябва да ставам. Знаете, аз пиша това нещо в родния си град Долна баня, сутрин е, майки ми, чувам, вече е будна, тя е на легло, налага се да оставям писането и да ида да и помогам. Тя, моята мила родна майка, ме е създала като човек и личност, аз на нея комай всичко й дължа, ето, сега е време да й се отблагодарявам някак, а най-малкото, което мога да направя за нея, е да се грижа за нея в тия години, в които тя вече е стара (тази година тя ще навърши 80 години, Бог да й дава живот и здраве). От седмица тя има изостряне на болките в краката и кръста, трудно й е да се обръща даже в леглото, лекарите са й предписали инжекции. Та си има личен асистент, една жена, която й помага, но ето, в събота и в неделя няма кой да се грижи за нея, наложи се аз да пристигна от Пловдив; днес си заминавам, щото пък утре имам часове (нищо че е ваканция, имам часове с 12-ти клас, за които ваканцията привършва днес).

Та значи налага се да спирам с писането, ще продължа тия дни. Бъдете здрави! Желая ви хубав ден и успешна работна седмица! Чао и до скоро!

ЗАБЕЛЕЖКА: Този текст е даже нередактиран, нямам време да го прочета и да поправя механичните грешки, да не говорим за стилово изглаждане. Моля да го имате предвид.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo