Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

понеделник, 9 май 2016 г.

Бъди човек, бъди господар на самия себе си, на своя живот, на бъдещето си, бъди суверенна личност - ето това е истински важното!



Имам много неща за писане в моя "философски дневник" - мястото, където пиша за истински важните за мен или според мен въпроси. По много причини (главната е тази, че в последните няколко седмици почти постоянно се грижа за моята болна майка, щом не съм на работа заминавам за моя роден град Долна баня, където тя живее) от доста време нищичко не съм писал по тия най-важни за мен проблеми, но ето, сега имам малко време (пък и душевно настроение) да кажа какво мисля поне по малка част от въпросите, които ме вълнуват. Имам два свободни часа в програмата и затова ето ме в училищната библиотека, зад компютъра - да напиша нещичко.

Нещата в българското образование, дами и господа съдебни заседатели, са твърде сериозни, дори бих си позволил да кажа и плачевни. Ето един малък пример в тази посока. Взет от самия живот. Току-що имах час по философия и случилото се в този час ми дава нова, съвсем свежа "храна" да поразсъждавам за онова, за което обикновено не желаем да мислим.

Ученик взема думата и иска да говори за свободата. Загрижен е, имал е двойка, подготвил се е, иска да си оправи оценката. Изслушвам го внимателно - изказването му е вяло, но е добра основа за дискусия по истински важните въпроси - питам останалите ученици искат ли нещо да кажат, да коментират, да питат; няма желаещи. Между другото докато той говореше повечето даже и не го слушат, занимават се с разни неща, лекичко си говорят с приятелите до тях, има лек шум, характерен за ранния час: часът ни по философия започва в 7.30 в самото начало на седмицата, в понеделник сутринта. На мнозина ученици очевидно още им се спи. Аз започвам разговор с изказалия се ученик, поставям му въпроси, предлагам всички да се замислят за истински важните момент: кой избор е истински свободен, каква е тази ситуация, в която човек, въпреки разните ограничения от каквото и да е естество (природни, социални, културни, индивидуални и пр.) може все пак да се изяви като свободен, да си запази свободата, да не я пожертва и пр. Разговорът е вял, казах, повечето ученици в този ранен час не могат да се настроят за занимания с философия. Но забелязвам, че неколцина ученици започват сякаш да се събуждат и да се вслушват в думите на разговарящите. И ето че в един момент ученикът, който се изказа, подхвърли: "И сега ще ми пишете си оценка?". Да, разбира се, казвам, но оценката, нека да знаем това, все пак не е истински важното, нали така? "Как така?" - пита ученикът и започва да ме гледа озадачен. Ами така, съвсем друго е истински важното, а оценката е несъществена подробност. Не бива тя да е водещото, щото тогава има грозна подмяна. При тия мои думи повечето ученици се разбуждат - нещо изглежда ги е подразнило - и се започва дебат върху въпроса: "Как така, господине, можете да твърдите, че оценката не била истински важното, ами кое е тогава това истински важно нещо?". Да, нито оценката, нито дипломата не е истински важното, отвръщам. "Ами за какво тогава изобщо ходим на училище?" - изрича това и подигравателно ме поглежда ученикът, който явно най-силно се възмути на моите кощунствени думи. Да, за какво ходите на училище, нима ходите само затова да имате хубави оценки, да вземете хубава диплома, след това с нейна помощ да имате хубава професия и в крайна сметка за да вземате хубави пари, за това ли ходите на училище? Разбира се, че за това ходим на училище, господине, Вие и пък и това ли дори не разбирате? - повечето от учениците в един клас възкликват този възглас и ме поглеждат така, че започвам в този миг да се чувствам едва ли не кръгъл кретен.

Няма как, налата се да поспорим. Питам ги знаят ли какво разграничение прави Кант между т.н. хипотетичен императив и другия, категоричния императив; не, разбира се, не знаят. Обяснявам им за първия: ами когато човек започне да служи на един поредица от външни материални цели, "навързани една за друга", примерно учи заради хубавите оценки, а пък тия хубави оценки са му нужни за да получи хубава диплома, а пък като постигне тази цел и я отпразнува, тази диплома ще му е нужна, за да си намери евентуално хубава работа, а пък в резултат в крайна сметка ще почне да получава и хубави пари, ето така, по тази логика, разсъждават хората, които са допуснали самите себе си да превърнат в средства за постигане на тази поредица от строго свързани цели. Питам учениците: а има ли друга възможност, друг, принципно различен вариант за отношение и поведение по този въпрос? Има, господине, циганите са пример за този друг вариант: те не ходят на училище, чувстват се "съвсем свободни", нямат нито образование, нито професия, и ето, живеят си свободно - вие тяхната ли премъдра философия искате да ни проповядвате тази сутрин? Казва ми това нещо един ученик и ми се ухилва насреща: а сега де, г-не, заклещих ли Ви хубаво с този въпрос?

Питам: а има ли някой сред вас, който да ходи на училище не просто заради хубавите оценки и т.н., а за нещо друго? Не, никой от нас не ходи на училище за нещо друго - в един глас ми отговарят вече окончателно събудилите се ученици - ний не щем като циганите да пропаднем в живота, ние работим за истински важното нещо, а именно да имаме един ден хубава професия и да вземаме достатъчно пари! Тъй че, молим-молим, не ни пробутвайте на нас тия Ваши упадъчни възгледи!

Поставям им казуса: да помислят, ако трябва да прочетат кое е принципно различното отношение и разбиране по този същия въпрос, а именно, човек да ходи на училище и да учи за нещо друго, а не за прословутите хубави оценки; предлагам им да се запознаят с т.н. "категоричен императив" на Кант за да разберат нещата, погледнати вече от друг ъгъл. Да, обаче моето изказване прозвуча в умълчалата се зала като неубедителен опит от моя страна за измъкване, за бягство от понесеното поражение. А часът е към края си. Тъкмо в най-решителния момент на дискусията времето привършва. За да не разсея създалото се впечатление че се опитвам да се измъкна от поражението, им казвам ето тази Кантова мисъл:

Към човека трябва да се отнасяме винаги и само като към цел сама по себе си, никога като към средство!

Оня, който е допуснал себе си да превърне в средство за постигане на тия превъзходни цели (хубави оценки, хубава диплома, хубава професия, хубава работа, хубава заплата, все, забелязвате, от хубави по-хубави неща!), такъв се е отказал от свободата си, такъв е допуснал да принизи самия себе си до степен да се загуби; а подобна подмяна съвсем не е безобидна: все пак в крайна сметка парите са средството, нали така, откъде-накъде да допуснем парите да ни станат целта, а пък ние самите да станем средството за постигането й?! Гледат ме учениците с безкрайно удивление: какви са тия глупости, които си позволяват да проповядват шантавите философи начело с някой си там Кант?

Да, целта е човекът, ти самият си целта, а всичко друго следва да бъде средство за постигането й - и пари, и оценки, и дипломи, и професия, всичко останало е само средство, а самият ти си единственото нещо, което е достойно да бъде въпросната цел сама по себе си! И в такъв случай за какво ходиш на училище? Ами за да развиеш своята личност, за да постигнеш тъй потребните ти интелектуални, духовни, личностни качества, истински важното, за което никога не трябва да забравяме, е твоята суверенна личност. "Бъди човек!" - ето това е истински важното, да си човек обаче в истинския смисъл, т.е. бъди свободен! Бъди господар на самия себе си, на живота си, на своето бъдеще - ето това е истински важното, това е веруюто на автентично съществуващия човек. Недей да се поставяш в унизителното положение да бъдеш слуга, просто средство за постигане на някакви цели, колкото и привлекателно да ти звучат тия цели. Човекът е самоцел и самоценност!

Казвам това, ала забелязвам, че повечето ученици не са кой знае колко впечатлени от Кантовата истина. Те си знаят друго. Те в друго нещо са възпитавани. "Учи, мама, за да не работиш!". Стани началник, дето си клати краката под бюрото. Стани властник, дето мачка другите същества, за да покаже, че им е господар. Ние сме страна, в която всичко е тъкмо наопаки на истинското, на длъжното, на правилното, на нормалното. Тук други истини не виреят. Тук е царството на лъжата и на несвободата.

Исках и за други неща да пиша, ала ми изтича времето. Друг път, живот и здраве да е, може да пиша за тях, сега просто нямам време. Пък и, както казах в началото, имам големи лични проблеми напоследък, които ме отклоняват от обичайните ми занимания. Налага се да се грижа за майка ми, която е на легло и трябва някой да се крижи за нея. Оставих я снощи, повикахме една жена да спи у нас и да се грижи през нощта за нея (срещу заплащане от наша страна). Но това не решава проблема. През деня тя има назначен социален асистент (по европейска програма), но жената, която изпълнява тази длъжност, я обслужва 4 часа, два часа преди обед, два часа следобед. Но денонощието е 24 часа, в останалото време няма кой да се грижи за майка ми. Налага се днес-утре да реша проблема някак, най-вероятно ще се възползвам от правото да получа платен отпуск за гледане на болната ми майка „някой ми каза, че личният й лекар могъл да ми даде 10 дни отпуск по този параграф). Тъй че съм потънал в грижи и проблеми от подобно естество. Интересно е, че е невъзможно човек да намери някой, който срещу заплащане да се грижи за болен човек, пък и аз лично не мога да си позволя такива пари за подобно пълно обгрижване, тази услуга е скъпа. Не зная какво ще правя, но нещо трябва да измисля.

Както и да е, ще си блъскам главата над решаването на хтози проблем в нашата тъй щастлива "социална държава". Давате ли си сметка колко много болни и немощни хора се нуждаят от нашата помощ в този момент? А да се намери някой, който по чисти хуманни подбуди да помогне на някой нуждаещ се човек - това нещо у нас изобщо не е разпространено, по моето възприятие. Дано да греша. Но така ми се струва в този момент. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

4 коментара:

Анонимен каза...

Повтаряш се, Грънч, омръзна на всички с твоите баналности и глупости, спри се малко!!!!!!!!! Нищо ново няма в "творенията" ти!!!!!!!!!!! Пълна умствена бълвоч!!!!!!

Анонимен каза...

Иди да те прегледа ето този: http://portal12.bg/Timen-Timev-Za-da-se-sreshtnem-s-prizvanieto-si-tryabva-da-se-osvobodim-ot-sotsialnite-maski.p2359 За там си!!!!!!!!!!!!!

Анонимен каза...

Важно: http://clubz.bg/39005-vdovicata_na_stiv_djobs_vdyhnovi_revoliuciq_v_obrazovanieto

Анонимен каза...

https://xqsuperschool.org/