И кои всъщност са истинските победители - и кои са истинските победени?!

​Ден на победната лъжа, Олег Панфилов

... Разбира се, победа. Във всяка война има победители и победени. Победените са известни, а за победител в СССР и в днешна Русия се смяташе само един – „съветският народ“. Все едно, че ги е нямало милионите американски консерви с телешко варено и пакетите с яйчен прах. Днешните руснаци се правят на три и половина, не искат да знаят за онова време, смятайки, че над 22 хиляди американски самолети и почти 13 хиляди танка, 375 883 камиона, над 131 хиляди автомата, 2 130 000 тона авиобензин и много, много още, просто са паднали от небето. На обща тогавашна стойност 1 милиард долара, по днешните мерки - огромна сума.

Неблагодарността е вечен елемент от политиката на Русия, както и да се нарича тази страна – Руска империя, СССР или Руска Федерация. Цяла Европа участва през последните 300 повече години в създаването на това, което сега се нарича руска култура и наука, архитектура и инженерство, автомобилостроене и космонавтика. Да сте чували дума на благодарност? Как ли пък не! Европа е „гейропа“, „наложница на хамериканците“, „Русия ще им покаже къде зимуват раците“. Сякаш не го е имало Великото посолство, създадено от Петър Първи, заповядал на руснаците да се учат от Европа, да подбират там специалисти и ги довеждат в Русия. Корабни майстори от Холандия, Швеция, Дания и Венеция. Изградилите Санкт-Петербург френски и италиански архитекти. Поканеният от Петър Жан-Батист Леблон, който съставя първия генерален план на бъдещата руска столица – Санкт-Петербург... Отдавна е забравена Държавната програма на САЩ Lend Lease, иначе трябваше да се признава, че СССР няма как да си присвои победата: за САЩ бе по-важно да бъде победена хитлеровска Германия, отколкото да се впускат в спорове с неблагодарния Кремъл, забравил за помощта през 20-те години, и не желаещ да си спомня спасяването на Русия през 1892 година (унищожителният глад в Русия - б.пр.).

През 1997-ма бях в чешкия Пилзен на Victory Day за 8 май, на площадите свиреха военни джазови оркестри, градът бе украсен с флаговете на страните-съюзници, в парка децата се катереха по американски танкове от времето на Втората световна война, по улиците се разхождаха френски, английски и американски ветерани, спретнати и усмихнати. Всеки най-много с по два-три ордена и медала, от военната униформа – само пилотки, понякога и фуражки. Никакви „бойни сто грама водка“, подпявания с акордеон и дрънчене на безброй наградни отличия. Нямаше пионери и песни за „тиха звездна нощ“. Това трябва да бяха „неистински ветерани“, не им личеше да са висели по 20-30 години на опашка за получаване на квартира и лекарства с намаление. Впрочем, истински ветерани в Русия вече почти няма, но празникът си съществува.

Съществува и огромно количество въпроси, които понякога журналисти или блогъри задават, но при сегашната руска държавна политика, може скоро и в затвора да се влезе за въпроса дали въобще са воювали и други освен съветските войници. Опитайте се да попитате някой съвременен представител на „руския свят“, повече известен като „ватник“, дали бива да празнуват Деня на победата и чеченците, ингушите, карачаевците, балкарците, кримските татари, калмиците и много други народи, общо над 2,5 милиона, които година преди „победата“ бяха депортирани и изтребвани? (​Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)

(ДОБАВКА: В тази връзка е добре да се прочете и ето това: Ние, руснаците, изгубихме войната. И никого не освободихме в Източна Европа, текст по изказване на Валерия Новодворская.)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo