Представена публикация

Занятията в УЧИЛИЩЕТО ПО СВОБОДА

В нашето ОНЛАЙН-УЧИЛИЩЕ провеждаме следните курсове: Защо учим? Защо учим? (Продължения) Защо учим? (Заключителна част) ФИЛОСОФИЯ: М...

неделя, 5 юни 2016 г.

Страхотен шанс да се отприщи началото на непосредствената и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност!



До Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив
До Училищния съвет на учениците от ПГЕЕ-Пловдив
До г-жа И.Киркова, началник на РИО-Пловдив
До г-жа Т.Копривленска, председател на училищния синдикат към СБУ
До класния ръководител и чрез него – до целия Х Ж клас
КОПИЕ: До Националния учителски събор

ОТВОРЕНО ПИСМО

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и
гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив

Уважаеми дами и господа, колеги и ученици,
Уважаема госпожо Киркова,
Уважаема госпожо Копривленска,

С настоящия доклад искам да поставя за размишление и обсъждане един важен по моя преценка въпрос, в който като в призма се пречупват комай всички най-горещи проблеми на нашата училищна общност, а на тази основа и в българското образование изобщо и по принцип. Ще се опитам да представя този въпрос в подобаващия контекст – така че да изпъкне точния му смисъл.
            Живеем в динамично време, в което самият живот всекидневно поставя на сериозно изпитание нашите представи за нещата, да не говорим за устоялите стереотипи, които неусетно направляват поведението ни. По тази причина ни се налага да се променяме, да търсим разумен изход от тежките ситуации, за което пък ни се налага много да мислим и да разговаряме, усърдно да дебатираме, да спорим, да търсим истината, което именно е начин сами да се променяме, да ставаме все по-адекватни на потребностите на реалността.
            Изминаха цели пет месеца от момента на моето завръщане и възстановяване на работа като преподавател по философия и гражданско образование в нашето училище, което, както знаете, стана със съдебно решение на Върховния Касационен съд, съдът отмени уволнението ми, извършено година и половина преди това. В този период, в който отново работя в ПГЕЕ-Пловдив, направих много за да предизвикам пълноценен демократичен дебат по истински важните въпроси на училищния живот, инициирах много новости, писах доклади до Педагогическия съвет, съдържащи мои предложения, на които обаче, за жалост, до този момент все още не е даден ход от административното ръководство на училището, по-точно от директорката г-жа Ст. Анастасова (която, очевидно, има други виждания и е привърженичка на друг, коренно различен подход). Няма да се откажа обаче от убеждението си, че всички истински важни и чакащи решаването си въпроси (като експериментирането, практикуването на нови, съвременни модели на отношения учител-ученик, състояние на т.н. дисциплина и начините за уреждане на отношенията вътре в групите, в класовете, проблемите, свързани с редовното упражняване на нови и модерни методи на т.н. „преподаване”, т.е. на учене, на познание, на търсене на знание и постигане на истината, на възпитание на младите, на ефективното формиране на ценни личностни качества у тях и пр.) та значи всички тия и още много други важни въпроси могат да бъдат правилно решени единствено след пълноценен демократичен и свободен дебат, в който участват не само учителите, но и учениците, а също така и техните родители. Смятам, че е крайно време да поставим под съмнение утвърдите се в миналото подходи, които отдавна са доказали своята неефикасност и неразумност, примерно, не е подходяща за съвременните условия на XXI-я век управленската технология, според която „началството знае всичко” и на това основание е достатъчно само да чакаме съответстващите височайши и премъдри инструкции, които, ако ги спазваме прилежно, ще решат всички проблеми; крайно време е да направим нужното да освободим съзнанието си от тиранията на такива отречени от живота вредни представи – и от съответстващите им пагубни стереотипи. Даже и започването на многострадалната и толкова дълго чакана реформа на образователната ни система никога няма да се случи ако продължаваме да сме верни на упомената анахронична представа, според която височайшите премъдри инстанции знаят точните, при това „единствено правилните” отговори на всички вълнуващи ни въпроси, от нас се иска просто прилежно и точно да спазваме техните инструкции, което пък ни освобождавало от потребността да мислим, да се стремим сами да преценим кое е правилно и неправилно, да обсъждаме каквото и да било, да решаваме, да имаме различия и спорове; не крия, че съм открит враг на подобни отречени от живота авторитарни нагласи, догми, предразсъдъци.
По тази причина правя каквото е по силите ми в нашето училище да се получи тъй потребното раздвижване с оглед поставяне на началото на душеспасителния и тъй дълго чакан демократичен дебат, с който фактически единствено може някога да започне и не по-малко дълго чаканата образователна реформа. Аз разбирам реформата като процес, при който всички ние всекидневно и с всички сили работим за освобождаването на градивната и творческата човешка енергия, на която сами сме носители като непосредствени участници в реалния учебен, възпитателен, личностно-формиращ процес, т.е. разбирам реформата като разгръщане на демократичния процес на дебатиране и на съответстващото му поведение в сферата на делата и постиженията, в резултат на който, няма как, единствено може да се извърши и въпросната непосредствено осъществявана от нас самите практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност. В тази връзка, както е известно, многократно промотирах в рамките на Дискусионния клуб и по какви ли не други канали (в блога си, из медиите, примерно във воденото от мен предаване „На Агората с философа Ангел Грънчаров” в Пловдивската обществена телевизия) създадения от мен проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност; за жалост ръководството на училището до този момент не е допуснало върху проекта да се разговаря на ниво Педагогически съвет, за мен е много любопитно да разбера защо то проявява такава една странна позиция. И други мои предложения бяха „заметени под килима” или пък предложенията ми, в писмен вид, най-вероятно отлежават и събират прах в някое по-отдалечено чекмедже на тъй лъскавото директорско бюро.
            Както е известно в часовете по философия и гражданско образование аз от години практикувам с учениците една нова образователна и обучителна технология, която съм си позволил да нарека личностно-ориентирана, стимулираща свободното, пълноценното развитие на човешката личност образователно-възпитателна философия и стратегия. Същината на моя личностно развиващ подход съм представил в цяла поредица от свои книги за образованието (тук няма да изброявам заглавията им), хартиени екземпляри на някои от които съм подарил на ръководството на училището; интересното е, че въпросното ръководство реагира по твърде своеобразен начин на моите иновации в тази толкова важна за учителстването и училищния живот сфера: ръководството не благоволи да вникне в същината на моя подход, напротив, организира нещо като „кръстоносен” административен поход срещу тях, свеждащ се до абсолютно превратното им тълкуване в една епична поредица от административни и политически обусловени в същината си мерки, поведе същинска административна война срещу моите иновации, инициира също така една невиждана кампания по моето професионално и личностно компрометиране и дискредитиране, увенчана, като апотеоз, от сюреалистичната заповед за уволнението ми от училището през май 2014 г.
Интересното е, че след завръщането ми на работа след възстановяването ми от съда ръководството на училището, както казах, се отнесе крайно хладно и подчертано негативно към това, което правя въпреки прекалено неблагоприятната психологическа и нравствена обстановка в училището, ръководството блокираше всеки мой опит за иницииране на дебат по тия толкова важни въпроси на ниво Педагогически съвет, да не говорим за разгръщането на толкова потребния демократичен дебат на ниво училищна общност, т.е. с участието на учениците, техните родители и гражданството. Това, подчертавам, крайно странно отношение, разбира се, не ме обезсърчи, защото аз в дейността си съм импулсиран от дълбоки и по същество чисто идеалистични човешки, професионални, личностни, творчески и прочие подбуди, т.е. няма как да престана току-така да работя за реализацията на всичко онова, към което не само дългът, но и самият живот ме зове – и на което, както излиза, посветих фактически целия си живот.
            Понеже не само учениците, на които преподавам, но дори и известна част от учителите в училището имат представа за това каква е моята философия, стратегия и технология дори на обучение и общуване в моите часове, тук ще се задоволя с кратко представяне на основните й опорни пунктове, с оглед и останалите (учениците, на които не преподавам и учителите, които до този момент не са направили нищо за да се информират за възгледите ми) да могат да се ориентират в основни линии в същината на предлаганото. Прочее, най-пълно изложение на моята философия и стратегия на съвременното, отговарящо на нуждите на живота обучение, образование и личностно-развиващо възпитание съм представил в книгите със заглавията „Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България”, „Изкуството да си учител”, „Ние не сме тухли в стената!” (подзаглавие „Есета за освобождаващото образование”), „Експеримент по свобода” (подзаглавие „Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите”) и др., а също така и в последната ми книга „Реформа на НЕобразованието” (подзаглавие „Проект за незабавна промяна на гибелното статукво”), която до дни ще излезе от печат, но от доста време е публикувана онлайн и всеки, който се интересува, може да я разгледа или дори прочете. Но все пак да изброя тук, както обещах, няколко момента за освежаване на представата – освен това те са ми нужни за да доведа изложението си до следващия важен момент, заради който всъщност пиша този доклад.
            Първото, най-важното, с оглед възприемане на парадигмата на свободата, на свободното и личностно развиващо образование, на която съм горещ привърженик, е: трябва безпощадно да отхвърлим като вредна и погрешна догмата за това, че учителят е носител на „едната и единствено-правилната абсолютна истина”, т.е. учителят е нещо като ретранслатор на готовото знание (или „извор на самата премъдрост”), а пък ученикът е пасивен обект на педагогическото въздействие, комуто просто дават знанието в добре опакован, завършен, и то в сдъвкан, готов за поглъщане вид. Този канон на авторитарното усвояване на дадени веднъж завинаги готови и завършени знания е причината за това, че нашите ученици отдавна са отвратени от ученето, от училището, от четенето и от всичко останало, от което изобщо могат да бъдат отвратени (а ако не са отвратени, то това е още по-лошо, защото то означава, че съзнанията на тия ученици вече са натикани в неподлежащ на промяна кошмарен калъп!). Според адекватните съвременни представи, напротив, ученикът е именно учещият, т.е. е субектът, активната сила на ученето и познанието, а пък учителят го подпомага, насърчава, съдейства за възникването на подходящата обстановка и настройка за пълноценно учене, предизвиква и го провокира с оглед да пробуди желанието му за учене, за изследване, за търсене на истината, за сътрудничество между учениците в спора, в дискусията, с оглед избистряне на представите, уточняване на позициите, съотнасяне на мислите и пр. Точно по този модел се развиват отношенията ми с учениците: аз не им давам наготово „единствено правилните знания или мисли”, а ги оставям и ги подпомагам да вървят все по-уверено по пътя на познанието и търсенето на истината. При философията и гражданското образование ситуацията се усложнява и поради това, че тук става думи не просто за някакви точни знания, а най-вече – това е истински главното! – за ценности, за убеждения, за субективни позиции, за чувства, за идеи (идеята е нещо значително по-богато по смисъл от знанието като такова, щото съдържа не само чист познавателен, но същевременно съдържа и ценностен, и практически момент). По тази причина тук е съвсем негоден отреченият кардинално от времето, историята и живота модел на авторитарната, елиминиращата активността и личността на ученика дидактика и педагогика.
            На второ място, с оглед учениците да имат подобаващото настроение за пълноценни духовни занимания с такава по-висша и обогатяваща личността и душите им „материя” в часовете по философия и гражданско образование следва да има пределно свободна, непринудена и приятна за водене на пълноценни дискусии, т.е. човечна обстановка – нещо, за което нашите ученици тотално нямат нужните за това навици, нещо повече, налага им се да се простят с тъй дълго насажданите в съзнанията им вредни стереотипи. По-просто казано, нашите ученици в училище не знаят що е това свобода, а за обучението им по философия свободата е жизнено и съдбовно необходима, без нея просто не може. Е, моите ученици в часовете по философия и гражданско образование получиха тази толкова потребна им, ала съвсем непонятна им свобода, свобода, с която те общо взето не знаят що да правят. В моите часове на учениците се дава възможност непосредствено да практикуват свободата – с всичките рискове за това. Примерно, с оглед да не бъдат притеснявани, с оглед да се освободят от страха и да могат да се изявяват пределно спокойно и свободно учениците получиха правото сами да решават кога да се изявяват, т.е. кога да бъдат изпитвани, като за тази цел с тях обсъдихме и налагането на съответните ограничения или правила (примерно има различни варианти за изява и за изпитване, да речем, със „събиране на точки” или с текуща оценка, всеки сам избира и вариант, и всичко останало; за определен период ученикът сам трябва да направи нужното да се изяви, ако не го стори, рискува да се провали, да получи слаба оценка и т.н.).
            Редът, обстановката в моите часове подлежи на регулиране от страна на самите ученици, т.е. зависи изцяло от тях; в един момент, с оглед да се повиши съзнанието им за отговорност в това отношение те получиха правото да излизат от часовете без да дават обяснения на учителя къде отиват – и сами да решават кога да се върнат, като условието беше да излизат тихо, без да пречат на работата, на учебния процес, на дискусията. Интересно е, че в класовете изобщо не се получи злоупотреба с това право или правило – както можеше да се очаква. Когато ученикът сам е избрал възможността да стои в часа при постоянно откритата възможност да го напусне (пък и макар за кратко време!), тогава този негов избор е предпоставка за ангажирането му със случващото се в класа, известно е добре, че стоенето в час само защото ученикът е принуден да е в час (единствено заради санкцията „неизвинено отсъствие”), тогава всичко се обезсмисля. Важно е тук да подчертая изрично принципното положение: само когато индивидът разполага непрекъснато със свободата си, тогава всичко, което той прави по свой избор, вече има смисъл, сътворяван от самия индивид, а без свобода всичко не просто се обезсмисля, нещо повече, то се превръща и в израз на безотговорност; знае се, че без свобода няма отговорност, знае се това, но защо такова просто нещо не го спазваме, защо си позволяваме да изискваме от учениците отговорност без да сме им позволили да се ползват от условието за нея, от първопричината за нея, т.е. от свободата си?
            Възможно е тия простички и тъй ясни „нововъведения” в нечии очи да изглеждат като недопустимо подклаждане на… анархията – и като безотговорност от страна на преподавателя по философия, който, видите ли, дезертира от задълженията си, „нарушава правилника”, „вреди на учениците” и какво ли не още, знаем, че от настройката на възприемащо „око” (съзнание) зависи всичко, а наоколо има какви ли не хора и съзнания. Примерно тия мои принципни позиции в полза на едно човечно и свободолюбиво обучение и образование бяха възприети от директорката на ПГЕЕ-Пловдив (и от инспекторката по философия в РИО-Пловдив) като израз на… „пълната некадърност” на „лицето Ангел Грънчаров”, като доказателство за това, че на него, видите ли, „изцяло му били липсвали каквито и да е качества да бъде учител”, че бил „абсолютно негоден за системата”, просто цитирам възлови моменти в подписаната от г-жа директорката сюреалистична заповед за моето… опраскване, пардон, уволнение. Много ми е интересно дали г-жа директорката има известен прогрес в осмислянето на тия така простички принципни неща, без които съвременен процес на образование и обучение просто не може да има.
            Да, дадената на учениците свобода, при положение, че свободата в нашите училища е общо взето нещо съвсем непознато, в някакъв смисъл е рискована работа, то свободата по принцип е нещо крайно рисковано – ала за сметка на това е изцяло благодатна, без преживяването на свободата просто няма как да се роди пълноценната, сиреч суверенната човешка личност; без свобода всичко отива по дяволите, както, впрочем, отдавна е отишло по дяволите в рамките на господстващата авторитарна и командна, по същество социалистическа административна образователна система, от догмите на която е крайно време да се откажем – та да освободим съзнанията си, за да позволим на живота да нахлуе в класните стаи, в училищата ни като цяло.
Съвременното, отговарящото на нуждите на съвременността образование и личностно формиране по същество е свободолюбиво, т.е. е демократично, то трябва да става в училища, в които демокрацията е станала непосредствен начин на живот. Доколко е важно това да се случи в нашите училища може да се илюстрира като се каже и ето това, което казвам съвсем определено: никога, повтарям, никога (както обича да се изразява една учителка на пенсионна възраст в нашето училище) българското общество няма да стане наистина демократично, с една действителна и функционираща демокрация и с разпространен демократичен манталитет и съзнание сред природонаселението ако преди това българските училища не бъдат непосредствено, практически и цялостно демократизирани, т.е. ако децата ни не бъдат обучени ефективно на свобода и на демокрация! Ето как ситуацията в нашите училища се оказва, че е един чисто политически въпрос, а пък борбата за ново и модерно образование е по същество една чисто политическа борба, борба, в която участват сили с различна политическа философия и ориентация. На това основание аз продължавам да твърдя, че опраскването (пардон, уволнението!) ми преди две години беше една политически обусловена акция на ръководството на училището, което тогава си позволи да ме опраска или уволни по нескривани политически причини, резултат на изпитваната от него политическа неприязън към моята персона на открит демократ, на открит привърженик на реалната демократизация и дори като реален демократизатор, т.е. човек, който мисли и работи демократично, т.е. не си представя живота без свобода и без демокрация.
            Много ми е интересно как ще бъдат възприети всичките тия неща сега не само от ръководството, но и от учителската колегия (съзнателно няма да употребя дискредитираната и несъвместима с ценностите ми дума „колектив”!) в училището. Интересно е дали всичко случило се в тия две години от уволнението ми е спомогнало да се развие известен прогрес в съзнанията на наблюдателите и участниците в тия паметни събития. Защото така или иначе всички ние участвахме в тия събития, примерно израз на такова участие са аплодисментите на част от „колектива” когато дни след 19 май 2014 година директорката на ПГЕЕ-Пловдив се похвали на учителски съвет, че вече е успяла да екзекутира, сиреч да опраска (пардон, да уволни!) Ангел Грънчаров, тогава, както си спомняте, един поувлякъл се другар дори успя да засвидетелства възхитата си от този неин подвиг с думите „Ееее, най-после ни отървахте от тоя човек, госпожо Анастасова, ама това трябваше да го направите много отдавна!”, не зная дали това са точните му думи, не съм присъствал на този съвет, но имам сведения, че нещо такова е било казано тогава (което е не само израз на нескривана политическа, но и на една завидна нравствена позиция, много подходяща, тъй да се рече, за един възпитател на младежта!). А ето сега пристъпвам най-сетне към финалната част на този доклад, моля за извинение, че ми се наложи да напиша толкова дълга прелюдия, но с оглед да се постигне точния смисъл на случващото се, трябваше, бях длъжен да напиша всичко това. 
            След ден, на 7 юни 2016 г. в Окръжен съд ще се гледа въззивното съдебно дяло, в което директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Анастасова обжалва решение на Районен съд в Пловдив, с което тя беше призната за виновна за извършването на престъплението „клевета” спрямо моя милост, защото тя си позволи в съвсем официален документ да напише неверни, компрометиращи личността ми и позорни по смисъла си думи. Преди да се проведе по-предишното заседание по това същото съдебно дяло преди около две-три седмици г-жа Анастасова ме извика в кабинета си и ми каза, че тя „пет месеца ме е търпяла”, но сега е решила да ме информира, че срещу моя милост било имало вече цели… 11 жалби, както разбрах, от отделни ученици, родители и дори от цели класове! Поисках да се информирам от какво се жалват тия хора, отказана ми беше такава възможност. Директорката ми заяви в този контекст, че моя милост „бил на ход”, във връзка с предстоящото съдебно заседание по процеса за клевета тя била нямала излишни пари да плаща глоби на държавата и обезщетения за нанесените ми морални вреди и пр. Силно озадачен от тия нейни многозначителни думи, аз се убедих в желанието й отново да направи нужното да ме отстрани на всяка цена от училището. От когато се върнах на работа със съдебно решение през януари месец та до ден днешен очаквах с любопитство кой вариант за новото ми опраскване (пардон, отстраняване!) ще бъде приложен този път, тогава, спомням си, само помолих директорката този път да не въвлича и ученици в борбите си с мен, а ето сега какво се случи тия дни, в петък в късния следобед, в часа, който имах с Х Ж клас:
            Този клас, прочее, напоследък няколко пъти учениците или като цяло не се явяват за часа (не само за моя час, а и за други часове в петъчния ден, в късния следобед, в който имаме занятия), или пък се явяват само неколцина, между другото поради празници и почивни дни доста часове бяха загубени с класа и по „законни причини”. По тази причина единствено в този клас от всички паралелки 10-ти клас учениците до този момент по философския си предмет все още нямат оценка. През втория срок по учебен план има само 1 час седмично за предмета „Етика и право”, който им водя, което усложнява ситуацията. Та в тази именно крайно тежка ситуация специално в този клас в петък, 3 юни, учениците си позволиха една много интересна и показателна демонстрация. Ето какво се случи. Налага се да представя вкратце случилото се, важно е.
            Този път класът се яви в пълния си състав, което е рядко и похвално събитие, което мен лично обаче ме озадачи (предвид това, което казах за класа по-горе). Започнах часа като обявих, че предвид малкото оставащо време до края на срока и пропуснатите до този момент часове се налага крайно интензивна работа в часовете, за което именно и призовах – и започнах да поставям въпросите по темата за следващия път. Тия мои думи обаче сякаш предизвикаха коренно противоположната реакция на учениците: появи се ужасен шум, викове, крясъци, поради което аз вече не можех да чуя собствените си думи, което ме принуди просто да запиша на дъската темата и въпросите към нея и да чакам евентуалното утихване на шума, за да продължим часа. Да, обаче невъобразимият шум не преставаше. Ученици, записващи си плана, се опитваха да ме попитат за някаква дума, която не могли да прочетат, ала в този шум беше невъзможна никаква комуникация с когото и да било. Като записах плана и се обърнах към учениците с надежда шумът да спре, но това не стана, тогава помолих отговорничката на класа да иде ако обича да повика помощник-директорката г-жа Камелия Стоянова.
            Яви се след няколко минути (в които шумът не преставаше!) помощник-директорката г-жа Милева (оказа се, че помощник-директорката по учебната част г-жа Стоянова е в училището, но по някакви причини е отказала да дойде в учебния кабинет). Обясних ситуацията на г-жа Милева и я помолих за съдействие с оглед да може да продължи часа.
            Няколко ученика участваха в този диалог пред г-жа Милева, в който участвахме предимно аз и същите тия ученици, а г-жа Милева почти нищичко не каза, тя предимно слушаше и наблюдаваше с любопитство случващото се. Та тия ученици първо обясниха, че шумът се бил дължал на техни вълнения по повод на… дъжда (наистина навън валеше дъжд!), но след като това обяснение не ме задоволи, изведнъж тия същите двама-трима ученика, надпреварвайки се, почнаха да сипят какви ли не обвинения срещу… преподавателя, говореха общо взето каквото им дойде на акъла, примерно, че учителят не им обяснявал „матр`ьяла”, тормозел ги да мислят сами, не изпадал във възторг от техните отговори, ами отговорите им вечно не го задоволявали, преподавателят „не бил зачитал мнението на учениците”, не ги бил изслушвал, не им пишел оценки, въпросите му не били правилни и пр. В един момент учениците, сякаш насърчени от нещо (имам чувството, че и поведението на г-жа Милева някак ги насърчи, примерно в един момент с учудване забелязах, че тя слуша „обвиненията” на учениците с мило и ведро усмихнато лице, пък и, кой знае защо, сама не пожела да се намеси във възникналия спонтанен дебат, което ме принуди да я призова за това, но и тогава тя не се възползва, задоволи се с няколко общи фрази, които само сякаш наляха „бензин в огъня” на спора!), та значи сякаш насърчени от нещо тия ученици в един момент започнаха да се държат крайно непочтително в спора с мен, започнаха да ме обиждат, примерно един от тях в един момент, гадничко усмихвайки се, ми каза: „Я кажете сега защо Ви изгониха от училището?!”, понеже въпросът му ме фрапира, протестирах за такъв един начин на разговор с мен (казах, че не съм куче, за да ме гони някой отнякъде!), ала тази недопустима тоналност на „дебата” изобщо с нищо сякаш не притесни присъстващата там представителка на администрацията, която продължаваше да гледа с ведър поглед арогантно държащите се с преподавателя ученици!
Този глупав спор, който помощник-директорката не счете за нужно да спре, продължи до края на часа. Интересно е, че в нападките срещу личността на преподавателя участваха и се изявиха само трима ученика, единният от които, по моето впечатление, се появява при това комай за втори или трети път в мой час. Огромната част от учениците, по българския обичай, предпочитаха да гледат сеир на така вълнуващото шоу: ученици порядъчно се гаврят с един възрастен човек, при това техен учител по философия! Толкова. Това е събитието, което по моя преценка е знаково. То много говори и показва. Това събитие изобщо не е безобидно. Вземете предвид че се случва тъкмо в час по етика и право. Нали разбирате що е това сюреализъм и абсурдизъм – от специфичен български тип?
            Тия ученици, да речем, обявиха нещо като абсурдистки или сюреалистичен „бунт срещу свободата”. Дали някой е повлиял на тия ученици да се държат така аз тук не ща да обсъждам, въпреки че като опитен психолог добре зная, че такова едно поведение, и то в такъв един момент (края на учебната година!) е необяснимо без допускането на подобно външно влияние и насърчение на учениците. Възможно е, примерно, от този клас да е имало жалба на учениците срещу мен, на която директорката не е дала ход, или пък е дала ход, но не е счела за нужно да ме извести за стореното от нея по повод на жалбата срещу мен. Да разсъждаваме малко: да допуснем, жалбата на тия ученици срещу преподавателя по философия да е завършвала с искане за моето отстраняване от преподаване – и така отзивчивата директорка е написала, да предположим, на жалбата резолюция „Да!”, давате ли си сметка как това ще повлияе на учениците като видят въпросната категорична резолюция?! А тази директорка вече многократно ме е отстранявала от преподаване в други класове и то месец преди края на годината, правила го е без да й мигне окото, какво пречи да го направи и сега щом е привикнала да го прави?! Даже мълвата сред учениците, че директорката така недолюбва преподавателя по философия може да насърчи дадена категория ученици за още по-агресивно поведение срещу преподавателя, все пак, да не забравяме, живеем в България, където моралния момент е изцяло пренебрежим дори или най-вече от властващите, от даващите ни пример в това отношение! Но нека засега оставим настрана този въпрос, за възможните влияния върху учениците за да дръзнат да си позволят такова едно арогантно поведение спрямо учител, ако има такива влияния, нека те да тежат на съвестта на допусналите ги. Но има нещо още по-важно, на което ще акцентирам – и с това ще завърша доклада си (по повдигнатите в него проблеми обаче не само може, но и трябва да се говори още много!).
            Когато се случи подобен или родствен на този инцидент в нашите училища учителите обикновено предпочитат да си мълчат за него, предпочитат да търсят изход от създалата се ситуация дори и с цената на какви ли не (без)нравствени компромиси с учениците, само и само за случилото се да не научи администрацията, щото директорите обикновено, като се случи подобен инцидент, го възприемат като неоспорим знак за това, че този преподавател, видите ли, е „лош”, „не умее да овладява учениците” и прочие, а според господстващите у нас представи един преподавател е добър само ако той умее да владее учениците, сякаш преподавателят е нещо като… техен феодален господар, е нещо като руски помешчик, въоръжен с безпощаден камшик, а пък учениците му са нещо съвсем безправно, примерно са нещо като руските крепостни селяни. Е, аз пък винаги съм бил на противоположното гледище, и то по ето каква основателна причина: крайно време е във всяко училище да се отработи ефикасна технология за решаване на подобен род конфликти, при които администрацията, именно директорът, като лице на институцията и носител на цялата й власт, има неоспоримо голяма роля (според сега действащия закон).
Теорията, че учителят в такива ситуации, ако е добър, трябва да може да се справя сам, я отхвърлям решително; това не е въпрос на сделка, на договаряне, а тук се засягат базисни, принципно важни неща, при това имащи огромен възпитателен и нравствен смисъл. Разбира се, че е занижена възпитателната, личностно-формиращата функция на днешното българско училище, а тази функция може да бъде изпълнявана подобаващо само ако на подобни фундаментално важни проблеми им се обръща огромно внимание. Е, по тази причина винаги съм писал доклади не само за подобни примери на грозно поведение на ученици, но и за други интересни ситуации на училищния живот, поемал съм риска директорката да ме обяви за „върховно лош”, „калпав”, „некадърен” и прочие учител, знаете, тя дори има добрината да ме провъзгласи за човек, който изобщо не бил ставал за учител, въпреки че моя милост упражнява този занаят вече 34 години непрекъснато! Та с тази цел пиша този доклад и сега, смятам, че той е добра основа за отпочване в нашето училище на отдавна задържаните от администрацията демократични дебати по толкова горещите, даже парещите, както сами забелязвате, проблеми на училищния живот. В този смисъл инцидентът в Х Ж клас е много хубав повод за отприщването на въпросните демократични дебати в училището, които, както казах, администрацията задържаше и блокираше с всички сили през последните пет месеца особено, да не говорим за последните пет години (откакто тази директорка е на власт).
            А иначе за мен е чудесен комплимент това, че учениците, въпреки че преминаха някои морални граници, тъкмо в мой час дръзнаха да подемат такъв разговор – това именно показва, че в часовете ми вече има известна настройка за такива по същество демократични дебати, само дето, както е известно, демокрацията не се свежда до това да правиш каквото ти скимне, да обиждаш достойнството на опонента, да плюеш безнаказано когото си искаш, демокрацията и свободата са нещо съвсем отговорно и велико, само дето тази свобода и демокрация, както казах, трябва да се практикуват всекидневно, само тогава и ще може да възникне тъй потребната ни демократична култура, която сега, очевидно, много ни куца. Но няма как да усвоим тази култура ако не се учим на нея, ако не развиваме своето демократично съзнание именно практикувайки и свободата, и демокрацията – друг начин за научаване на тия неща няма. Тъй че ето, този случай е един чудесен, повтарям и потретвам, чудесен практически урок по демокрация, в който, очевидно, трябва да участваме всички, воглаве с нашите тъй демократични и толерантни, с извинение, ръководители.
Нека да спра дотук. Останалото ще го кажа в самите благодатни и ползотворни дебати, които, да се надяваме, този път все пак най-накрая ще започнат в нашето училище. Позволявам си да поканя и Вас, уважаема госпожо Киркова, да участвате в нашите дебати, заповядайте в училището ни, мисля, че ще имате какво да научите и Вие!
Сега решавам да изпратя този доклад и до предстоящия „Всенароден учителски събор”, който ще се проведе след две седмици; снощи открих, че има такава една възможност учители, които не са делегати на събора, да изпратят свои отзиви, е, нека този мой доклад да бъде такъв един отзив по важни проблеми, които и съборът, чини ми се, не може да загърби.
Предлагам претенциите на ония трима ученика от Х Ж клас да бъдат изслушани от Педагогическия съвет, като този път предлагам на Съвета да бъде поканен целият клас, да, мисля, че ще бъде най-разумно целият клас да бъде поканен да участва на насрочено извънредно заради инцидента заседание на Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив; такава една иновация, а именно цял един клас, оплакващ се по някакви свои подбуди от преподавателя си, да бъде поканен на Съвета по настояване на чувстващия се обиден преподавател, може да бъде много полезна и то именно в посока на засилване на демократичността в дейността на самия Педагогически съвет. Аз безброй пъти съм настоявал в работата на Педагогическия съвет да участват поне представители на учениците, за да може да се чуе и техния глас – понеже винаги решаваме въпроси, които касаят учениците ни, не е нормално в тяхното обсъждане да не участват поне упълномощени представители на учениците. А в случая имаме чудесен, повтарям, чудесен повод да поканим цял един клас и да чуем воплите на тяхната тъй потисната и онеправдана – този път от коварствата на самата свобода! – душа. Мисля, че ще е полезно да започнем дебатите си в Съвета по повод на настоящия мой доклад, целящ, както забелязвате, да се отприщи началото на непосредствената и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, та значи ще е полезно да започнем тия наши дебати с участието на цял един клас ученици, това ще е добър знак.
Моля да не си мислите, че едно такова време за подобни дебати ще бъде загубено, убеден съм, че като проведем дебатите, ще бъдете доволни и ще осъзнаете, че сме спечелили това време – отредено за предлагания сега тук от мен извънреден Педагогически съвет. Пък дори и този въпросния Педагогически съвет да бъде насрочен от администрацията, с оглед да ми отмъсти за нещо (и с оглед целият народ да ме намрази!), примерно, в… съботен ден (нищо чудно и това да се случи!), дори и да ни се наложи да пожертваме цяла една събота, моля ви, недейте да се настройвате срещу мен, защото демократизацията на българското образование – и особено бъдещият личностен просперитет на нашите ученици! – заслужават такава една велика жертва или поне жертвоготовност!

6 юни 2016 г.

Пловдив                                                    С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Освен това се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

9 коментара:

Анонимен каза...

Ангеле, ти искаш дебати, но на тях им е пределно ясно, че колкото повече се рови някой по даден казус ,какъвто и да е той, толкова повече...ще мирише на лошо. Но все пак един ден ще трябва да се разбере реалното състояние на нещата в българското училище, добре че истината не стои скрита! Така че поздравления за това, което искаш да направиш!
Мария Василева- учител

Анонимен каза...

Идеята за дебати по доклада ти и тази да го пратиш на всебългарското образователно шоу на 19-и е гениална!

Ангел Грънчаров каза...

Да, аз такива идеи не ги считам ма "мои", щото те са нещо като "озарение свише", човек не може да измисли толкова хубави идеи! :-) Божия работа е раждането на такива идеи...

Анонимен каза...

Може, може...

Щом сме Божии творения, и идеите ни са.

Ангел Грънчаров каза...

Не са по силите на човешки ум толкова велики идеи! :-)

Не, работата е там, че както си пиша и изведнъж ме осенява някакво такова хрумване, което преди това изобщо ми го е нямало в душата... Затова така казвам.. дар от Бога са такива идеи. И Платон има такова разбиране по този въпрос.

Анонимен каза...

Сигурно! :-)

Ангел Грънчаров каза...

Аз така чувствам тия неща. И е интересно и следното: като чета своя книга на моменти си викам: не, това не съм го писал аз, това не мога да съм го писал аз, толкова хубаво ми се струва, че явно Някой Друг го е писал... :-)

Дано не ти прозвучи грандомански това, което казвам, но така го усещам, честно си го пиша; не се мисля за велик, не съм превъртял по този въпрос. Такова обаче ми е чувството, че това, дето наричаме "творчество", е невъзможно без Божият дар...

Разбира се, който не е преживявал нещо подобно, няма да ме разбере и непременно ще ме обяви за "луд"...

Анонимен каза...

Грънчаров обирай си крушите от нашето училище, виждаш вече, че никой не те иска, дошъл си до гушата и на ученици, и на учители, и на родители, и на ръководството на училището! Освободи най-накрая от присъствието си нашия сплотен и жънещ непрекъснати успехи колектив - ти си спирачка на прогреса!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Анонимен каза...

Ако опитваш да освобождаваш роби, по-голяма опасност за теб самия се крие не в реакцията на поробителя, а в реакцията на самите роби. Понеже да смущаваш робската им рутина с приказки за свобода, да нарушаваш раболепната им тишина с призиви да се надигнат и да отхвърлят робството - това крие реална заплаха да бъдеш линчуван от самите роби, ужасени повече от възможността поробителят им да им отмъсти, отколкото от възможността да прекарат целия си живот в окови... Та - ако си тръгнал да говориш за свобода на робските души, пази се от оковите им, че точно с тях ще пробват да те удушат...

Gery Nikolova