вторник, 12 юли 2016 г.

Ние сме едно тотално безчовечно и озлобено, а затова и съвсем нещастно, непълноценно общество - ето това е най-голямото постижение на комунизма!



Есето, което имате възможност да прочетете по-долу, написах преди няколко седмици, но временно се въздържах да го публикувам в блога. Задържах публикуването му с оглед да свърши учебната година - и с оглед да не наливам допълнително масло в огъня на конфликта, който тлее от години в училището, в което работя. Сега обаче решавам да публикувам това есе, понеже ми се струва, че нашата общественост трябва да има пределна яснота относно плачевната ситуация, в която се намира българското образование; да, цялата неподправена истина за случващото се в нашите училища трябва да излезе наяве. Разбира се, историята, която описвам, е екстремна, такова сюблимно нещо не се случва всеки ден, тя е великолепна и много изразителна понеже успява да въплъти в едно цяло всички кусури, недъзи и дефекти на противочовешката административна образователна система, която си съществува у нас в неизменен вид повече близо 70 години. Та с това описание аз допълвам до логичната пълнота картинката, която от години рисувам в своите есета в блога, в своите книги за образованието; по тази причина си позволявам да публикувам и това многозначително есе; ето, моля, четете, порадвайте се, нещата, които разказвам, са самата истина, нищо че звучат съвсем сюреалистично и дори фантастично: животът у нас е така недостижимо сюреалистичен, че нищо, дори и най-развинтеното въображение, не може да се конкурира с него:

Тия дни доби зрими очертания една чудесна и много изразителна история в нашата държава, неслучайно наричана все по-често и то с пълно основание АБСУРДИСТАН (а някои хора все по-често наричаме свидното ни отечество МУТРОЛАНДИЯ, и това наименование е твърде подходящо, за жалост). Ще ви разкажа тази история вкратце, тепърва най-вероятно ще се наложи много да пиша по нея, живот и здраве да е само! Знаете, аз водя едно съдебно дяло за обида, за клевета (като някой те клевети, това е обидно според мен, нали така, аз така схващам нещата с моя неправен акъл, щото в нашето право се прави разлика между обида и клевета?!) срещу директорката на училището, в което работя; спечелих това дяло на първа инстанция, но тя обжалва и на втората инстанция, Окръжен съд, тя съвсем внезапно... спечели това дяло, въпреки че нещата са по фасулски начин ясни: тя в официален документ, писмено ми даде своя самодейна "психиатрична диагноза", представяйки се за психиатър самодеец, самоук психиатър и пр. Но това е само началото на превъзходната и направо кафкианска по размаха си административна епопея, чиито етапи искам тук да изведа аналитично, с оглед да изпъкне по-зримо същината на държавата, в която живеем, и в която, очевидно, няма толкова абсурдни неща, които да не могат да се случат; ето, четете:

- Аз съм инвалидизиран от години защото имам сърдечно заболяване, явявам се на ТЕЛК и директорката на училището, без това изобщо да й е работа (тя в това време трескаво търси начин да ме опраска, казано по мутренски начин, т.е. да ме уволни, щото съм й неудобен, преча й да властва, създавам й грижи, щот аз пък, както знаете, имам либерален и демократичен манталитет, а такова нещо тоталитарната образователна система у нас не търпи!), та значи в този контекст тя решава да се отърве от мен по най-лесния начин, а именно, като ме обяви за... психясал, пише ми без замисляне диагнозата "често изпада в нервно-психични разстройства", туря този документ в плик и ми го дава, та да го занеса в ТЕЛК;

- До този момент никога, слава Богу, не съм се явявал на преглед при психиатър и не съм имал оплакване от този род; при мен напрежението на професията очевидно е избило в моето сърдечно заболяване; природата така знае, като избие някъде, като намери отдушник в някаква болест, организмът мирясва, щото човек все пак съвсем лесно може да се отърве от живота като умре, примерно, по... сърдечни причини; да има също така като добавка и психично заболяване е прекалено, е излишен лукс, е липса на вкус, е нарушаване на мярката, в някакъв смисъл е и несправедливо, а както е известно природата си знае работата и такава безвкусица не търпи;

- Отивам значи на заседанието на ТЕЛК, то е веднага след новогодишните празници, на 6 януари 2014 година беше; там именно разбирам, че имам такава самодейна "диагноза" от директорката, членовете на комисията по вътрешни болести на ТЕЛК четат диагнозата й се държат било за главите, било за стола, за да не паднат от изненада, те такова чудо не са видели или срещнали; и все пак решават да ме изпратят на... психиатрична ТЕЛК, за да се провери дали тази директорка на училище няма някакви извънредни, неподозирани досега способности в областта на психиатрията, щото най-вероятно по някакъв чудодеен начин е придобила самодейна психиатрична квалификация (руснаците имат за този случай една хубава дума, думата "самоучка", това е когато някой човек сам нещичко е научил, примерно ако много е чел за психиатрични проблеми, в един момент се е самообразовал, самонаучил се е и вече разбира от психиатрия дотам, че да може да поставя "диагнози", а най-вероятно и да лекува, знае ли се, и това нищо чудно да е възможно, особено пък в страни като нашата, където изглежда всичко е възможно?!);

- Като научих за психиатричните иновации на своята административна ръководителка, аз се жалвах до министъра (не мога сега да ви кажа кой по онова време беше министър, мисля, че беше г-жа Клисарска, ама не съм сигурен, не помня вече!) и до омбудсмана също се жалвах и попитах правомерно ли е директор на гимназия да издава психиатрични диагнози на персонала; г-н К.Пенчев, омбудсманът тогава, реагира мигновено и натисна бюрократите от МОН да се намесят; беше направена спешна проверка, директорката изглежда осъзна превъзходния гаф, който е сторила, по-късно се чу, че й било наложено даже някакво наказание за инициативата й да слага психиатрични диагнози на учителите; тя ме помоли за съгласие да изтегли документа, в който е написала психиатричната си диагноза; да, обаче беше минало доста време и аз вече бях изпил чашата на унижението, бяха минали много дни, бях вече плануван за заседание на психиатричната ТЕЛК, а пък в училището гърмеше новината, че директорката ни има такива неоспорими таланти в областта на психиатричната наука и практика, че по тази причина е успяла да диагностицира тъй неприятното й поведение на учителя по философия, който, представете си, вместо да й ръкопляска и да я гледа мило в очите, си позволява, наглецът, да я критикува; такъв субект очевидно "не е наред", тъй че, безспорно, диагнозата й е правилна, няма що!

- Тук вече започва интересно движение на прогнилата административна машина в областта на здравеопазването, която, прочее, е не по-малко стара и разнебитена от административната система в сферата на образованието; по тази причина обаче двете таратайки умеят явно добре да се синхронизират; следете ми внимателно мисълта, уважаеми дами и господа съдебни заседатели: за да се явя на заседание на ТЕЛК-психиатрична аз, дето до този момент не съм имал никакво оплакване относно психиката си (слава Богу де, щот никой не е застрахован в това отношение, при това има и нещо друго, аз все пак аз съм и психолог, и автор на издаван пет пъти учебник по психология!), ми се налага за първи път да посетя кабинет на психиатър, а също така и на психолог, който ще ми направи психологично изследване; явявам се, няма как, аз имам надеждата, че българската психиатрия (все пак сме страна от Европейския съюз в XXI-я век, а не в 50-60-те години на ХХ-я в СССР, когато психиатрите наистина тикаха в лудниците и философи, и писатели, и какви ли не що-годе развити личности, които в ония условия са имали дързостта да мислят не според догмите на официалната идеология!), та аз значи имам надеждата, че наша родна психиатрия все пак не е на нивото на съветската репресивна психиатрия и ще мога да докажа своето право да бъда суверенна личност с подобаващите права; имам също така надеждата, че да си личност в нашите български условия не е нито забранено, нито е лудост, не е "психично заболяване", да се изразим така;

- На 5 март 2014 г. се явявам на преглед при психиатър, това е д-р Арабаджийска, която ръководи "Областния център за психично здраве", май така се нарича в момента диспансера в Пловдив; аз съм поставен в крайно деликатна ситуация, който не го е преживявал това нещо, не знае, няма как да знае как съм се чувствал: каквото и да каже човек и както и да го каже, може да бъде възприето и изтълкувано в смисъл, че този човек е доста странен и най-вероятно "не е наред"; аз си имам обичай да бъда пределно честен и откровен при изразяването на позициите си, на тия неща ме е научила философията, но това също може да се възприеме и оцени като "психична анормалност" в нашенските родни условия, нали така? Е, рискувам, нямам избор, разказвам вкратце пред психиатърката историята на моите борби с административната система, за нейната демократизация и либерализиране, обяснявам как администраторката на училището копнее да намери начин да се разправи с мен (тя вече ми е наложила, стараейки се да подготви опраскването, пардон, уволнението ми, наказание "предупреждение за уволнение", аз обаче съм обжалвал заповедта й пред съда и съм спечелил дялото и на трите инстанции, да, Върховният Касационен съд отмени заповедта й!), обяснявам, че понеже съм новатор в образованието, съм станал нещо като "бяла врана" и като "трън в очите" на директорката и пр.; и ето, тя, търсейки начин да ме изрита от училището, ми е дала "психиатрична диагноза"; психиатърката слуша внимателно и отвреме-навреме задава въпроси, в един момент прегледът ми се превръща в един много приятен разговор между сведущи и разбиращи се хора, повече от час си беседваме върху тежката ситуация в българското образование; за нея е много любопитно да разбере, че има и хора като мен, които отвътре се мъчим нещичко да променим в прогнилата репресивна образователна система, щото нещата иначе са плачевни; накрая аз получавам документ, в който пише "психично здрав"; след това ходя при психолог, там ми се прави психологично изследване на отделните психични функции (мислене, чувствителност, памет, въображение и пр.) и получавам документ, в който също пише "нормален";

- На 12 март, седмица по-късно, аз съм вече на заседание на ТЕЛК-психиатрична в Пловдив; там една възрастна дама на видимо пенсионна възраст разговаря с мен, друг член на тази "комисия" аз не забелязах, е, имаше една лекарка, също на пенсионна възраст, която встрани се занимаваше с нещо друго и не обръщаше никакво внимание на беседата ни; аз пак наново трябваше да обясня случая си, пак изпаднах в коварното усещане, че каквото и да кажеш и както да го кажеш, все може да бъде възприето и изтълкувано в смисъл, че "тоя човек не е наред с акъла", щото, сами знаете, свободата на словото е опасно оръжие; е, аз това нещо го преживях достатъчно добре в тия мои разговори с психиатри; възрастната дама обаче, както разбрах, изпадна в раздразнение относно това, че я занимавам с такива неща, именно с отношенията ми с директорката; тя се поинтересува как се чувствам във връзка с операцията ми, защото преди около година претърпях операция на черепа по изваждане на хематом (получен при падане, ударих си тогава главата, получил се е вътрешен кръвоизлив, доста обилен, та за това нещо ми правиха операция с трапанация на черепа, след която аз 8 месеца бях в отпуск за възстановяване, на работа се върнах през ноември 2013 и в същия ден като се върнах директорката започна безогледна кампания срещу мен, с оглед да ме опраска както й сърце иска); отвърнах значи на психиатърката, че нямам оплаквания, слава Богу, от операцията (по този проблем яз вече бях оценяван в друг състав на ТЕЛК, вътрешна ТЕЛК), само споделих, че в някои моменти имам усещане, че сякаш залитам, че губя равновесие, но то е за миг, след това се овладявам, при това тия мои усещания се случват много рядко; само това ми беше оплакването; тя със страдалческо и отегчено изражение на лицето ми зададе странния въпрос: "Искаш ли да ти дам някакъв процент инвалидност заради това ти състояние вследствие операцията?"; аз в онзи момент си помислих, че неврологичните болести нищо чудно да са към ТЕЛК-психиатрична и й отвърнах, че тя нека да решава, аз не зная как стоят по този въпрос нещата пък и какво значение има моето мнение, какъв съм аз да решавам какво искам и не искам; тя ми отвърна, че пенсията ми можело да се повиши и пр.; аз в оня момент наистина получавах малка инвалидна пенсийка; аз пак казах тя да си решава, аз не мога да се меся; изобщо в ума ми не е минала мисълта за някакво "психично заболяване", щото за това и дума не е ставало; говорихме само за операцията, а тя е нещо съвсем друго, свързано е с неврологични проблеми;

- Когато получих решението на ТЕЛК там пишеше нещо загадъчно и ново, именно "органична емоционална лабилност", но не пишеше това да е "психично заболяване"; думата "органична" ме успокои, аз възприех написаното в смисъл, че е свързано с физиологията на мозъка, а не с психиката, дълго време живеех с илюзията, че става дума за моя неврологичен статус във връзка с операцията ми на черепа; едва много по-късно, вече на заседание на заведеното от мен съдебно дяло за оклеветяване срещу директорката аз на един етап разбрах, че това било... "вид психиатрично заболяване", ще го чуя от устата на нейната адвокатка и тогава ще се изсмея - щото все пак има доста голяма разлика между неврологично (физиологично) и психично, тия неща ги знаят и първокурсниците, изучаващи психология и медицина, но не е задължително да ги знаят адвокатите; както и да е, да не изпреварвам хода на събитията в тази, повтарям, епохална история, вземаща на моменти гротесков кафкиански размах: оттук-нататък историята придобива съвсем зрим кафкиански, оруеловски и какъвто още искате абсурдистки размах;

- Та значи завеждам съдебно дяло за оклеветяване срещу директорката; тя отвръща на удара с удар, от месеци тя трупа папки с какви ли не компромати срещу мен, в училището е отворена нещо като фабрика за компромати, то не бяха доноси, то не бяха жалби на възмутени родители и ученици, абе вкратце казано, целият социалисто-комунистически арсенал за разправа с неугодните личности беше използван в пълна мяра, правиха се, примерно, открити събрания на колектива (по модела на печалния т.н. "народен съд") срещу "лошия Грънчаров", писаха се петиции на "възмутения колектив" срещу "злия народен враг Грънчаров"; този въпросният "злодей Грънчаров", както се полага, беше многократно изправян пред "народния съд" или "другарски съд", да, беше организирана поредица от народни и другарски съдилища, само дето пропуснаха да ме разпънат на кръст, каквато е историята на моя Учител Христос, или поне да ме отровят, да ме принудят да изпия чаша с отрова, както е станало с другия ми любим учител, именно Сократ; е, на мен много горчиви чаши ми се наложи да изпия в оня паметен период, в който напрежението ми беше толкова голямо, че е цяло чудо, че изобщо издържах; очевидно бях подложен на този варварски административно-партиен натиск (чисто политическия контекст на битката на директорката с неудобната личност, застрашаваща властта й, е несъмнен!) с тънката цел психиката ми да не издържи, или пък да бъда доведен до състояние да направя нещо недопустимо (примерно, афектиран, да ударя някой ученик, щото хулиганстващи ученици бяха нарочно насърчавани да се държат безобразно с мен, учителя им по философия, пък после, като аз пишех доклади до Педагогическия съвет за проявите им, директорката правеше така, че на хулиганите нищичко не беше сторено: което още повече ги насърчаваше да наглеят и да хулиганстват срещу учителя си!); целта значи тогава е била да стане някакъв инцидент, след което директорката, възседнала тържествено трона си на "справедлива съдийка", да ме накаже с тъй лелеяното опраскване, пардон, уволнение или изритване от училището; е, слава Богу, издържах кошмарите на онзи толкова тежък период в живота си, аз такова нещо никога до онзи момент не бях преживявал, дори и по времето на първосортния, на истинския комунизъм; аз тогава изглежда по Божие благоволение получих невероятна духовна сила и, често благо усмихнат, с ирония наблюдавах ексцесиите на вилнеещите срещу мен "правоверни сили"!

- Да, ама не: аз пак бях уволнен, това се случи на 19 май 2014 година, няколко дни преди празника на просветата и културата бях опраскан по недопустимо грозен, направо мутренски начин, и то със смехотворния мотив "пълна липса на каквито и да е качества да бъде учител", "изцяло негоден за системата", "абсолютно некадърен" и прочие; разбира се, незабавно заведох съдебно дяло срещу опраскването си, то се води много месеци наред и мина през всички инстанции, накрая Върховният Касационен съд постанови: отменя заповедта на директорката и ме възстановява на работа; ето, аз пак съм учител по философия и гражданско образование в това същото училище от януари месец насам, вече изтекоха 6 месеца от възстановяването ми от съда;

- Съдебното дяло за оклеветяване обаче тече още, то няма изгледи да завърши, щото вече е на етап Върховен Касационен съд; на същия етап аз спечелих предишните две дела срещу неуморната директорка, очевидно и тук ще се наложи да се допитаме до становището на върховните съдии; но ето сега как се развиват нещата, вижте докъде се стигна, изключително интересно е: оказа се, че аз, водейки това съдебно дяло, с което искам съдът да постанови оклеветяването ми с тази "психиатрична диагноза" на самозваната "психиатърка"-директорка, по един абсурдистки начин един вид сам си "заработих" едно "психиатрично заболяване", и то оформено надлежно на хартия, щото административната система в многострадалното българско здравеопазване се оказа мощна съюзница на една видна властваща представителка на административната образователна система; сега моля изчетете как съм представил този невиждан роден административен абсурд с плътен кафкиански привкус в писмо до мой приятел, на когото най-напред разказах превъзходния завършек на цялата история; прочее, завършекът на тази история нищо чудно да бъде разглеждан и в Европейския съд по правата на човека, щото аз лично няма да допусна в европейска България психиатрията да играе същата репресивна роля спрямо неудобните личности, каквато е играла в сталинско-хрущовско-брежневския Съветски съюз или в социалистическо-правешка България; ето, четете извадка от писмото ми до този мой приятел, в която разказвам за интересния завършек на тази наистина великолепна административно-правна и психологическо-нравствена сага:

... Да ти кажа нещо, интересно, направо сюблимно интересно е: оказа се, че когато ме уволниха (опраскването, уволнението ми стана на 19 май 2014 г., предпразнично, няколко дни преди празника 24 май бях опраскан!), някъде по онова време ми била изтичала... шофьорската книжка, ама кой при толкова проблеми да се сети да погледне?! Знаеш какво напрежение беше и после, по време на гледането на дялото. Та значи повече от две години аз спокойно съм си бил с шофьорска книжка с изтекъл срок! Преди три седмици ме хванаха катаджиите (бях забравил да включа светлините), поискаха ми документите и констатираха, че книжката ми е изтекла. Написаха ми акт за административно нарушение. Платих 30 лева в КАТ. И започнах да уреждам куп документи за издаване на нова книжка, щото съм с ТЕЛК и такива като мен, оказва се, за да получат продължение на шофьорската си книжка, трябвало да минават през Транспортна областна лекарска експертна комисия (ТОЛЕК се нарича тя, не знаех, че имало такава комисия, е, научих и нея!), абе страшна работа!

И понеже знаеш имам вече ТЕЛК-ово решение (обжалвано от мен в НЕЛК преди близо две години, сиреч, то е още под въпрос, не е валидно, а НЕЛК още се бави с произнасянето си, той явно е претрупан с обжалвания и не може да смогне да ги разгледа!), в което пише че съм бил имал някакво имагинерно "психично заболяване", сега ми искат, представи си, и такъв документ: "етапна епикриза от лекуващ психиатър", значи съм се сдобил вече, без да зная това, с "лекуващ психиатър" (!!!) и прочие, без да имам каквито и да било оплаквания относно психиката си, слава Богу, и също така без да съм бил някога лекуван от психиатър трябвало да имам, видиш ли, "етапна епикриза"!!!

Няма как, отидох в психодиспансера, там ми дадоха час за комисия, начело с шефката на диспансера, същата онази д-р Арабаджиева, която преди да се явя на ТЕЛК-психиатрична преди години ми направи първия преглед при психиатър и ми даде заключение "психично здрав". Като влязох при нея, вкратце й разказах, тя каза: "Г-н Грънчаров, много добре си спомням Вашия случай!" - и се зачете в компютъра. Аз я попитах: И какво излиза сега: аз вече си имам "лекуващ психиатър", без изобщо да зная, че имам психично заболяване?! Благодаря за големите грижи! Тя се смее. Питам я: Кога ще мога някога да изляза от вашата система, щото влязох в нея, опитвайки се да докажа, че... нямам психично заболяване? И тя ми каза нещо интересно и съвсем ново за мен: 10 години, според правилата, трябвало да се водя при тях на своеобразен "учет", щото, видите ли, ми била правена по съдебен ред "съдебно-психиатрична експертиза", такъв бил редът, не можело да изляза по-рано! Представяш ли си абсурда: поиска ли човек да докаже, че няма психични проблеми, но документално и това бъде удостоверено именно по документален начин, то същото това нещо става причина (!!!) този човек в един момент, след като е влязъл в лапите на системата, един момент по незабележим начин да се окаже, че вече е станал... "регистриран психично болен", а измъкването от клещите на абсурдната система става крайно сложна и най-вероятно невъзможна мисия!

Като се явих онзи ден (на 21 юни 2016 г.) на ТОЛЕК (за шофьорска книжка) там пак имаше психиатър, който почна внимателно да ме разпитва как се чувствам с... психиката си; запита ме това и ме гледаше най-внимателно; казах му, че нямам никакво психично заболяване, обясних му накратко, казах му, че и диагнозата "органична емоционална лабилност", с която системата ме удостои, е много съмнителна, обжалвал съм я пред НЕЛК, тя е висяща, и прочие, обаче нямам отговор от НЕЛК и т.н. Той ме гледаше със съчувствие, както се гледа един наистина... психично болен човек! И хоп - вместо да ми удължат срока на шофьорската книжка за 5 години, както правят на другите хора с ТЕЛК, на мен ми я удължиха само с три години!

И ето, сега се чудя какво да правя: да заведа ново съдебно дяло или да се жалвам на съответния орган на Министерството на здравеопазването, щото моята история стана подобна на романите на Кафка: опитвайки се докажеш, че не си страдал от психично заболяване, получаваш в крайна сметка изрядно оформено от бюрократите "психично заболяване" - и колкото повече мърдаш, толкова повече си усложняваш положението! Кошмар! Пълна лудница не е ли това, а, какво ще кажеш по въпроса?!

Ето и още един чудесен извод от случилото се: директорката Анастасова по съдебен ред дори успя да си потвърди "правоспособността" да поставя "психиатрични диагнози", схващаш ли докъде стига абсурда на случилото се?! Това ще й излезе на носа обаче: ще й се наложи да си плати цялата цена за недопустимата авантюра по моето съсипване като личност и като учител, която тя дръзна да предприеме! На всяко заседание на Педагогическия съвет ще й показвам в какъв свят живеем, щото имам убеждението, че някои хора си позволяват да живеят в един илюзорен, недействителен свят. Ще й показвам на дело с каква непосилна задача се е захванала: не е от нейните прерогативи да нарушава личностния суверенитет, т.е. достойнството на хората, на личностите! Ще й се наложи да понесе всички последствия - битката за нормализация, т.е. демократизация на нашата училищна общност аз няма да прекратя, напротив, ще я водя с още по-голям плам: нашата училищна общност непременно ще стане демократична един ден; каквото зависи от мен в тази посока, ще го сторя, няма да дезертирам от дълга си! А дългът ми на философ и на демократ-свободолюбец е този: да покажа, че е възможно и в нашите условия един човек да бъде свободен, да бъде личност, да бъде модерно мислещ и иновативен - щото да бъдеш личност без свобода е пълна невъзможност. Ще докажа, че човек и в наши условия може да защити достойнството си, кажи, приятелю, нима толкова много искам? А този е смисълът на всичките ми борби, само този, не някакъв друг, да прощават ония, които искат да изопачат смисъла на борбата ми. Поради неразбиране или поради зла умисъл го правят, но има и такива.

Виждаш ли какъв е абсурдът, наследен от паметния и непрежалим за някои хора социализмо-комунизъм: оказва се, че който у нас дръзне да живее като личност, държаща на свободата и на достойнството си, такъв мигновено бива възприеман като "ненаред", като "ненормален", като "луд", като "психично болен", и това дори, излиза, може да се се "докаже" от административните системи на нашето родно социалистическо образование и здравеопазване, те могат да докажат каквото си поискат - стига някой властник в тях да го поиска. Техните цербери имат пълната власт да се гаврят както си искат с оня, който е дръзнал да бъде личност, т.е. да живее достойно; те могат не само да го накарат да се побърка, не само да обезумее, но и могат направо да го смачкат, както се мачка между ноктите някаква незначителна бълха или въшка; те направо могат да му съсипят и здравето, и живота, те могат направо да го убият, да го ликвидират. Но на такива "инициативи" тия въпросните цербери на човеконаневистническите административни системи в здравеопазването и образованието нямат никакво право, те просто са объркали света, в който живеят.

Комунистите, драги ми приятелю, навремето били диви, първични и в някакъв смисъл сякаш по-честни: убивали са личностите директно, с куршум в черепа, или със секира са режели глави; днес другарите убиват значително по-жестоко, по-продължително, по-садистично! Убиват така, че жертвата сама да пожали, че просто не са й пуснали един куршум в главата - за да се отърве овреме и без толкова мъки! Ако не си преживял това, за което ти пиша, едва ли ще ме разбереш, по-скоро изобщо няма да ме разбереш.

И така, да направя заключение. Ето няколко думи, с които и ще завърша.

Две години вече нямам отговор от НЕЛК на моето обжалване на решението на ТЕЛК, с което ми удурдисаха или подариха едно... "психиатрично заболяване". Ще ходя тия дни по инстанциите да проверя какво е станало с жалбата ми до НЕЛК и защо не съм известен за реакцията му, дали има такава реакция особено силно ме интересува. Но е много възможно (поради претрупаност с жалби) НЕЛК още да не е смогнал да реагира. Ще завърша в тази връзка като ти разкажа една съвсем реална история, много показателна, красноречива, символично изразителна даже.

Имахме в блока една съседка, диабетичка, която в крайна сметка ослепя и поживя две-три годинки самотна и сляпа, в кошмарни, нечовешки условия (нищо че сме в Европейския съюз, у нас има хора, които живеят в съвсем реални нечовешки условия - и за това на никой не му пука!). Добри хора от входа й помагахме по малко, включително и аз, и жена ми също помагахме с каквото можехме и когато можехме. Тази възрастна жена, горката, Бог да я прости, много се мъчи в последните си години; нейният син пък страдаше от психично заболяване и се хвърли преди 10-тина години от покрива на един висок блок в квартала, самоуби се! Страшна трагедия! Но мисълта ми е, че тази жена в това състояние чака 4 години изплащането на паричната добавка в резултат на промяната на процента на инвалидизацията й, по 100 лева на месец й повишиха помощта когато стана абсолютно неспособна да се оправя сама и вече трябваше други хора да я обслужват (прословутите 100% инвалидност с "право на чужда помощ"). Помня, че се наложи най-накрая аз да я карам с колата до пощата да си вземе парите от записа, получи повече от 4000 лева накуп; и тази възрастна жена реши тия пари... да ги яде, даваше на съседки пари да й купуват разни неща за ядене, разни салами, понякога и манджи от ресторанта: и в резултат надебеля - и фактически се самоуби чрез ядене заради тия пари! Тя си умря в крайна сметка в ужасни условия, да пази Господ на някой от нас да се случи нещо подобно!

Тази история е страшен символ на идиотизма на "социалната държава", която, доколкото е извратено "социална", е в същата степен и противочовешка, е човеконенавистническа, щото, виждаме, като се погаври жестоко даже и с човек в крайно тежко здравословно състояние (социалната държава никому не прощава, тя прошка не знае!) - системата подтикна този човек фактически да се самоубие, а пък държавата по този начин успя да спести парите за по-нататъшната му издръжка! Разбира се, че като системата на "социалната държава" е накарала един човек с нищожна пенсия да гладува години наред, като му стовариш на главата толкова пари, той, при положение, че вече няма друг смисъл в живота си, най-вероятно ще се нахвърли да изяде тия пари (въпросната дама също така и пушеше цигари!), а това, както видяхме, уби тази възрастна жена (емигрантка от Егейска Македония, горката, тя и родината си преди това беше загубила, а пък новата й родина се оказа зла мащеха и просто я уби!).

А за това, което казваш, приятелю, че ще заминаваш да живееш в Западна Европа при дъщеря си - напълно те разбирам. Аз също си имам мечта да мога някак да мога да ида да поживея малко и дори поне само да умра в нормална страна, населена с нормални, човечни хора, но това очевидно ще си ми остане само мечта; в този смисъл ти завиждам, че ще заминаваш за Западна Европа. Не искам да ти се меся в живота, но бих си позволил да ти дам (даже и да прозвучи нагло от моя страна) ето какъв съвет: махни пустите цигари, щото наистина вредят на здравето и са опасни, пущините, та като идеш в Европа да поживееш повече, струва си за такава цел човек да преживее такова изпитание като отказването на цигарите, щото ще спечели в замяна живот, а пък животът е най-голямото благо; в страните на Западна Европа хората живеят, умеят да живеят, а ний тука взаимно се изяждаме и си вгорчаваме живота, пък и институциите ни са така уредени, че да ни убиват, да ни вредят, да досъсипват живота ни! Ние сме едно тотално безчовечно и озлобено, а затова и съвсем нещастно, непълноценно общество - ето това е най-голямото постижение на комунизма и на комунистите!

Казвам ти това с чиста съвест, аз вече като съм документално и даже по съдебен ред провъзгласен за "психично болен", вече имам абсолютното право да говоря и да пиша каквото си искам. Никой не може да ме държи отговорен за думите ми. И да ме съди дори не може, щото вече си имам "психиатрична диагноза", която ми тури моята административна ръководителка, а пък след това динозавърките на комунистическата психиатрия потвърдиха и дори я "доказаха" и "легитимираха"! Ето на това основание чакам с нетърпение учителския съвет накрая на годината. Голям майтап ще бъде: ще произнеса тържествена реч, която ще започна с поздравления и благодарности към нашата любима ръководителка за нейните неоспорими заслуги: тя зорлем, провокирайки, тормозейки и тероризирайки ме постоянно, ме направи най-активен борец срещу безчовечната система на образованието, станах завършен новатор в обучението по философия (макар такъв да съм си бил винаги де, откак се помня не съм бил типов преподавател!), направи ме направо дисидент спрямо системата, подтикна ме също така да напиша куп книги за същинската промяна, за демократизацията на съвременното образование, освен това ми гарантира по законов път пълна свобода на словото, щото ми уреди "психиатрична диагноза", тъй като се знае, че в нашето безчовечно и ненормално общество, съставено предимно от малодушници, страхливци и нагаждачи, с истинска свобода на словото се ползват само... психично болните!

Е, аз вече, поне документално, съм такъв, като капак на всичко съм и философ, знаеш ли, приятелю, каква стихия е... лудият философ, нямам думи да ти обясня; може обаче сам да се досетиш каква стихия е лудият философ като си спомниш що е правил, говорил и писал Фридрих Ницше примерно (щото иначе погледнато почти всички философи са все "ненормални!). Аз нямам таланта на Ницше, но съм нещо подобно като него, също като него пък си имам и "диагноза"! А пък да бъде държан на работа като учител по философия и гражданско образование човек като мен е нещо като поставяне на динамит в самите основи на тоталитарната система на образование: е, щом съм динамит, ще гърмя, няма да допусна динамитът ми да бъде навлажнен от сополите и сълзите на радетелките на социализма в образованието! Не, аз това няма да допусна, ще гърмя и толкоз! Ницше, милият, се съзнаваше като философ с чук, с който всичко руши и чупи, аз пък се осъзнавам в този момент като философ-с-динамит, леле, каква метафора изобретих, дали милицията няма да ме арестува, щото това е нещо като собственоръчно признание за наклонност към... тероризъм?! :-)

Спирам. Вярно, луд съм, но не дотолкова, че да не мога да спра да говоря и да пиша! Просто ми писва в един момент да пиша и тогава спирам. Почивам си и пак почвам да пиша! Луд умора не знае, както твърди нашият мъдър народ, който много си пада по лудите, много ненавижда лудите! За които Ботев, както е известно, написа ето тия памятни думи: "А пък у нас свестните смятат за луди...".

Хубав ден ти желая от превъзходното свежо утро, което посрещам тази сутрин в Долна баня!

Същото желая и вам, приятели, дето четете блога ми! Бъдете здрави! Чао и до скоро! Уф, капнах от писане! Ама историята си заслужава, нали така? Майната й на историята, зарязвам всичко и отивам да се разхождам сред природата!

Освен това се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

2 коментара:

Анонимен каза...

???!!!

Анонимен каза...

Грънчаров ходи да се лекуваш ти си изцяло рухнал психически и това си личи от всеки ред, написан от теб!!!!!!!!!!!!! Лекувай се, иди в лудница и там хора живеят. Може да ти помогнат макар че аз смятам че положението ти е толкова тежко че вече никой не може да ти помогне!!!!!!!!!!!!!!!!!!!