Представена публикация

Занятията в УЧИЛИЩЕТО ПО СВОБОДА

В нашето ОНЛАЙН-УЧИЛИЩЕ провеждаме следните курсове: Защо учим? Защо учим? (Продължения) Защо учим? (Заключителна част) ФИЛОСОФИЯ: М...

петък, 22 юли 2016 г.

Проектът на един мой документ, предназначен за Върховния Касационен съд



Днес подготвих окончателно следния документ, възнамерявам да го изпратя тия дни до Върховния Касационен съд, който ще разглежда заведеното от мен дело за клевета срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив; ето и самия документ, ще съм ви признателен като първи негови читатели да си кажете мнението, да ми изкажете и критичните си забележки, с които, ако са разумни, непременно ще се съглася:

Чрез Окръжен съд – Пловдив
До Върховен Касационен съд - София

ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА

против Присъда № 56/от 7.06.2016 година, постановена по ВНЧХД № 960/2016 г. по описа на Окръжен съд Пловдив

от Ангел Иванов Грънчаров, ЕГН 590328...,
гр. Пловдив, ж.к. Тракия, бл. ..., вх...., ап...



УВАЖАЕМИ ВЪРХОВНИ СЪДИИ,

Пиша това допълнение от мое име, в него изразявам собствената си позиция и разбиране.
Оценявам Решението на Окръжен съд Пловдив по ВНЧХД № 960/2016 г. като неправилно и необосновано, съдът е допуснал да се подведе и е приел решение, което не звучи убедително – понеже е допуснал лукса да не вникне в същинската ситуация, в контекста на която изобщо е възможно да се случи деянието, което е предмет на това съдебно дело. С настоящото писмено изложение искам да спомогна за очертаването на този действителен и цялостен контекст, без който е невъзможно да се достигне до адекватно на деянието съдебно решение, непротиворечащо на правото, правдата и на самата справедливост.
За жалост, точно това се е случило при обжалваното съдебно решение: то е плод на една невярна, неадекватна, изкривена и крайно едностранчива, а в този смисъл и пределно субективна, дори пристрастна представа, нямаща нищо общо с реалната картина. Аз лично смятам и съм дълбоко убеден, че правосъдието по идея и според смисъла на своето съществуване следва да служи единствено на установяването на истината, на тържеството на правдата и правото и като резултат – на възстановяването и поддържането на справедливостта.
Ето главните щрихи на въпросния и така потребен ни контекст, с оглед постигането на верния, на точния смисъл на деянието на подсъдимата Анастасова:

• В ПГЕЕ-Пловдив, училището, на което подсъдимата е директорка от 2010 г. и в което аз, жертвата на деянието й, съм учител по философия и гражданско образование от 2000-та година, е налице остър идеен, ценностно обусловен конфликт, породен от това, че съм привърженик и активен деец на движението за реформиране, либерализиране и демократизиране на българската образователна система, а директорката пък се самоосъзнава като не по-малко активна бранителка на статуквото, на административно-командната система в образованието; ето доказателствата (фактите) в подкрепа на това твърдение:

• Още през 1997 г. излезе написано и подготвено от мен учебно помагало по психология, в което предложих нов подход в обучението на младите в сферата на философското, т.е. на тяхното пълноценно личностно и духовно развитие (това учебно помагало е отпечатано вече в пет издания, непрекъснато усъвършенствани и редактирани през годините); в периода 1997-2005 година разработих цяла поредица от учебни помагала по всички преподавани в нашите гимназии философски учебни предмети, или предмети от т.н. „философски цикъл”, т.е. по предметите Логика (моето учебно помагало се нарича „Изкуството на мисълта” и има вече две печатни издания), по предмета ”Етика и право” (тук разработих и публикувах две учебни помагала съответно със заглавията „Изкуството да се живее” и с подзаглавие „Етика на достойнството”, а второто учебно помагало по този предмет, именно по предмета философия на правото носи заглавието „Универсумът на свободата”, неговото подзаглавие е „Източниците на достойнството, успеха и богатството”, и двете помагала имат по две печатни издания, усъвършенствани са през годините), по предмета „Философия”, изучаван в 11-ти клас, моето помагало се нарича „Лаборатория по философия”, с подзаглавие „Книга за опитващите се да разбират”, в помощ на обучението на учениците по философия също така издадох и свой курс лекции, чието заглавие е „Изворите на живота” с подзаглавие „Вечното в класическата и модерната философия”; по предмета, изучаван в 12-ти клас, именно учебния предмет „Свят и личност”, това всъщност собствено е т.н. „гражданско образование” разработих цяла една поредица от учебни помагала, които прераснаха в самостоятелни монографични изследвания, тук могат да се отнесат следните заглавия: „Българската душа и съдба” (Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността”), „Тайнството на живота”(Въведение в практическата философия”), „Преследване на времето” („Изкуството на свободата”), „Страстите и бесовете български” („Кратка психологическа история на съвременна България”), „Помагало по вяра” и други мои изследвания;

• Още в първите години след постъпването ми на работа в ПГЕЕ-Пловдив през 2000-то година създадох и дълги години (досега) ръководя Дискусионен клуб, в който най-добрите ученици имат възможността в свободна, спокойна и приятна обстановка да обсъждат със своите учители интересуващите ги най-важни и съдбовни човешки и обществени проблеми; Клубът е канил за лектори интересни личности (примерно режисьорът Малина Петрова, преводачката на книги за съвременното образование и ръководител на Националната мрежа на родителите Гаяне Минасян, там многократно лектор е бил знаменитият учител Жак Асса, философът Нели Нановска, социологът Николай Близнаков и много други);

• Повече от 10 години вече станаха откакто всекидневно списвам свой блог, постепенно създадох система от образователни и възпитателни блогове, станах един от най-активните български блогъри, работя най-активно в областта на личностното и духовното развитие на младите и тяхното гражданско самоосъзнаване и израстване; учениците ми имат възможността да ползват напълно безплатно в блоговете ми не само всички мои книги и учебни помагала, но и поредици от разработени във видеоформат лекции по най-различни теми, свързани именно с тяхното личностно и духовно развитие и също така с осъзнаването им като добри граждани на България, Европа и света;

• Вече 8 години съм главен редактор на философското списание ИДЕИ, това е печатно и също така онлайн списание, работещо за личностното и духовното развитие на младите хора, списанието редовно излиза три пъти в годината; на базата на списание ИДЕИ възникна международно многоезично научно-теоретично издание на списание ИДЕИ в сътрудничество с философи от Философския институт към Академията на науките на Украйна (а след това и от други страни), което излиза редовно два пъти в годината вече четвърта година и печели все повече престиж както сред читателите си, така и сред своите автори, учени от различни страни;

• Вече трета година излиза създаденото от мен списание HUMANUS, списание за съвременно образование, за насърчаване на духовното и личностното израстване и укрепване на младия човек; списанието излиза шест пъти в годината и в него сътрудничат като автори много талантливи и творчески настроени млади хора от цялата страна;

• В последните пет-шест години написах и публикувах цяла една поредица от книги, посветени на борбата за реформиране, за либерализиране и за демократизиране на образователната система у нас и по-специално също така в моето училище, в училището, в което работя, ето заглавията на тези мои книги:
Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование) 
Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (В контекста на общата ситуация на българския живот)

• Интересното е, че всички тия книги са написани като поредици от есета, публикувани най-напред в блоговете ми, в тях освен изложение на моите идеи за коренна промяна в образователната сфера, в отношенията учител-ученици, подходи и стилове на преподаване и обучение и пр.  съм представил и перипетиите на моите непосредствени борби за ново образование, които съм водил в последните години, бидейки учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив; интересно е и това, че предишният директор на училището инж. Венелин Паунов към всички тия мои иновации и активности се отнасяше с уважение, с разбиране, с подкрепа и с насърчение, за разлика от неговата наследничка, която пое ръководството на училището през лятото на 2010 година;

• Поразително е това, че всички тия мои изяви и активности бяха възприети от директорката Анастасова отначало с пълно безразличие, с демонстративно, с нескривано пренебрежение, нещо повече, в един момент, след като ми се наложи публично да изляза с критика на нейния анахроничен и ретрограден управленски подход, тя премина в атака и направи нужното да организира и да проведе безогледна кампания по моето професионално и личностно дискредитиране и оплюване, кампания, каквато аз лично никога не съм си представял, че е възможна в нашите условия (все пак живеем в XXI-я век и то в европейска България, а не в 30-те години на XX век и то в СССР!);

• В нашето училище под ръководството на директорката г-жа Анастасова постепенно възникна непоносима, крайно тежка психологическа и нравствена обстановка, да не говорим за това, че в него е невъзможно да се провежда някакъв смислен демократичен дебат по най-острите училищни проблеми; след като не ми се даваше възможност да се изказвам и да заявявам своята позиция в предвидения по закон начин (на педагогически съвет, на общо събрание и пр.), тогава на мен ми се наложи да изразявам своята позиция пределно публично, с публикации в блога си и също така с поредица от жалби, доклади до висшестоящите инстанции на образователното ведомство, които също така публикувах в блога си под формата на отворени писма; от октомври 2014 година водя седмичното аналитично и дискусионно предаване „На Агората с философа Ангел Грънчаров” по Пловдивската обществена телевизия, в което също поставям най-остри човешки и обществени проблеми и проблеми на образование и възпитанието на младите; тази моя открита публична и медийна активности и критика вбеси ръководството на училището в лицето на директорката и тя, както казах, предприе абсолютно непозволени от закона „мероприятия” и инициативи с оглед да се разправи с крайно неудобната й личност;

• Аз тук нямам възможността да описвам детайлно чудовищните измерения и форми на тази кампания, в нея беше използван абсолютно целият богат арсенал от средства за разправа с неудобната личност, разработен във времената на непрежалимия социализмо-комунизъм, но ще спомена само някои най-изразителни и показателни неща: подготовка, съчиняване и режисирано произвеждане на купища „компромати”, примерно „жалби на възмутени ученици и родители”, какви ли не доноси и прочие, организирани ми бяха невиждани от мен лично ексцесии на всекидневен административен тормоз и терор (внезапни проверки, покани за писане на обяснения и прочие изтънчени или направо брутални административни гаври), писани бяха „петиции на възмутения колектив”, организирани бяха поредици от заседания на т.н. „народен съд”, „другарски трибунали”, „бунтове на ученици” срещу „неправилно преподаващия учител” и какво ли не още, на които беше яростно клеймен „злият народен враг Грънчаров” и т.н.; наистина не е възможно по никой начин да опиша всичко онова, което ми се наложи да преживея през последните години в ПГЕЕ-Пловдив;

• С оглед да ме опраска (да използвам и аз този толкова популярен и добил голяма гражданственост напоследък мутренски термин), т.е. да ме уволни по възможност по най-лесния начин директорката Анастасова първом старателно ми организира „самоволна самоотлъчка”, за която ми наложи наказание „предупреждение за уволнение”; обжалвах тази заповед по съдебен ред и спечелих делото и на трите инстанции; този вариант за моето опраскване беше осуетен, но това още повече засили горещото желание на директорката за незабавно отмъщение;

• В онази обстановка на всекидневен и то най-разюздан административен терор и тормоз една сутрин, бързайки за училище, се подхлъзнах и паднах, удряйки си главата; понеже пия антикоагулантно лекарство, в черепа ми е започнал дълго неспиращ кръвоизлив; месец след това ми беше проведена тежка животоспасяваща операция с трапанация на черепа по изваждане на образувалия се тогава хематом; осем месеца бях в болнични за възстановяването ми, а още на другия ден след връщането ми в училище бясната безчовечна кампания срещу мен не само че беше продължена, но и стана още по-интензивна, по-брутална и още по-ожесточена; директорката направи нужното или аз сам да си тръгна от училището, не издържайки повече на тормоза, или пък, в крайна сметка, да бъда „опраскан”, т.е. уволнен от нея; ето какви инициативи предприе усърдната директорка в тази посока;

• Понеже имам заболяване на сърцето, заради което съм инвалидизиран, за поредното ми явяване пред ТЕЛК подсъдимата Анастасова вписа в документа, наречен производствена характеристика онзи пасаж, който е предмет на настоящото съдебно дело (а именно, че съм бил „изпадал в чести нервно-психически разстройства”); нейната цел е да ме обяви за „луд”, с оглед да загубя преподавателските си права и да бъда изведен завинаги от училището по този тъй удобен и лесен начин; заведох настоящето и неприключило още съдебно дело и тогава директорката реши да приложи друг, още по-брутален вариант за разправа: директно ме уволни по чл. 328, т. 5 от Кодекса на труда, т.е. позволи си да ме обяви за „пълен некадърник”, нейният мотив е точно този, именно „пълна липса на качества да бъде учител”, „абсолютно негоден за системата” и прочие (тя стори това без да се смущава от факта, че съм с най-високата за учителите т.н. I-ви клас-квалификация, че съм учител с повече от 30-годишен непрекъснат преподавателски стаж в гимназии и в университета и пр.); разбира се, спечелих и заведеното съдебно дело срещу нейната заповед за уволнението ми, Върховният Касационен съд отмени заповедта й и ето, аз отново (от януари 2016 г.) съм на работа в ПГЕЕ-Пловдив – след близо двегодишен съдебен процес);

Моля за извинение, че ми се наложи с толкова много думи, пък макар и схематично, но все пак да очертая големия общ контекст, без разбирането на който не може да се разбере верния, точния смисъл на анализираното от съда деяние на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, на подсъдимата Анастасова. А сега преминавам към конкретния анализ на решението на обжалваното решение на ОС-Пловдив.

• Съдът в решението си е записал:

В случая позорното обстоятелство отразява определено качество на пострадалия, а именно, че същият изпада в нервно-психически разстройства и предизвиква еднозначно негативна обществена оценка.

Излиза, че пострадалият от деянието на подсъдимата, от нейната клевета, т.е. моя милост един вид съм си заслужил „позорното обстоятелство” – защото това „позорно обстоятелство” било отразявало „определено качество на пострадалия”, а именно, че съм бил, видите ли, „изпадал в нервно-психически разстройства”, т.е. съдът един вид решава да „обоснове” илюзорната „верност” на „психиатричната диагноза” на директорката, позволила си да се изживява именно като „самоук психиатър”! Дава ли си сметка съдът в колко уязвима от най-различни гледища позиция се оказва, дава ли си сметка съдът в какво тресавище си позволява да навлезе? Нека да разгледаме по-прецизно този момент.
И защитата на подсъдимата, и съдът застават на крайно рискованата позиция, че въпросното позорно обстоятелство е… „истинско”, а най-вероятно по тази причина и не е… позорно, нали така излиза? И по тази причина тъжителят, т.е. моя милост, няма защо да се чувства оклеветен. Интересно е, че и защитата на подсъдимата, и съдът очевидно не си дават сметка какво са дръзнали да твърдят. Ще се постарая да им помогна да вникнат по-внимателно в собствената им теза.
Един човек, именно моя милост, никога до този момент не е имал нуждата да посещава психиатър, не е имал оплаквания относно своето психично здраве – слава Богу, защото в нашия толкова динамичен и стресиращ съвременен живот много хора не могат да заявят същото! Този човек при това е психолог и е автор на издадено пет пъти помагало по психология, може пък неговата собствена психологическа компетентност да му е помогнала в тази посока, знае ли се?
Този човек при това е спокоен, уравновесен, има интровертен, флегматичен темперамент. Това означава, че може да бъде предизвикан да избухне емоционално много трудно, големи усилия трябва да положи обиждащият го за да постигне такъв ефект.
При това този човек е философ и има обичай да посреща различните хорски ексцесии наоколо иронично, с блага усмивка на лице, което още повече вбесява обиждащите го. Е, в онази толкова тежка психологическа и нравствена обстановка в ПГЕЕ-Пловдив, за която говорих по-горе, на този човек, именно на моя милост, много пъти му се е налагало да влиза в най-разгорещени дебати (такава, прочее, му е и работата като философ!), той е бил предизвикван да понася в тия специфично нашенски „дебати” какви ли не обиди, плювни и гаври, разбира се, че в такива обстоятелства, когато те обиждат най-безобразно, е съвсем естествено, дори и да си флегматик като мен, да се развълнуваш емоционално, тежко да понесеш гаврата или обидата, даже (в редки случаи) е напълно възможно да се възмутиш така, че да повишиш глас, дори да избухнеш – щото ако не го направиш, ако безропотно продължиш да понасяш ужасните гаври и издевателства, това може да се оцени като симптом на съвсем неадекватна психична реакция; докато емоционалното разтоварване, всеки психолог ще ви го каже, е за предпочитане: в противен случай психичната енергия на неотреагираната емоция може да причини сериозна психична травма.
Тъй, значи на този човек, именно на учителя по философия и по етика Грънчаров му се е налагало да реагира понякога твърде емоционално когато разни наглеци са го обиждали под мило усмихнатия поглед на присъстващата там директорка Анастасова, която най-вероятно точно това е целяла, предизвиквайки тези внимателно режисирани театрални постановки! Апропо, къде пък в психологията и в психиатрията е доказано, че когато разни наглеци те обиждат ти трябва безропотно да търпиш и да понасяш гаврите им – с оглед да бъде възприет като „нормален”?! Кое, прочее, е „нормално” и кое е „ненормално” поведение в такава една тежка психологическа и нравствена ситуация е много трудно да се каже и определи. Защитата на подсъдимата и съдът обаче са си позволи да робуват на една крайно опростена представа в случая, но за съда такова нещо е недопустимо.
Аз бях клеветен и обиждан от подсъдимата Анастасова безброй пъти, ще си позволя да изброя аналитично всичко това с оглед да се осъзнае по-ясно:
- Когато под ведрия и насърчаващ поглед на сега подсъдимата директорка Анастасова хулиганстващи, крайно непристойно държащи се ученици си позволяваха по недопустим начин да ругаят и обиждат учителя по философия и етика Грънчаров; тази ученици, прочее, съвсем неслучайно си позволяваха да се държат така – защото се чувстваха насърчени от отношението и поведението на самата директорка;
- Когато директорката дръзна да впише своята самоделна „психиатрична диагноза” на учителя по философия и етика Грънчаров и това мигновено беше разпространено в нашата училищна общност до степен, че някои безскрупулно държащи ученици си позволяваха публично да подвикват на своя учител Грънчаров „Хей, смахнат смотаняк!”, а пък после директорката Анастасова успяваше „да замете под килима” доклада на същия този Грънчаров до Педагогическия съвет по въпросния случай, на хулиганстващия ученик, разбира се, не беше направено нищо, даже и една най-простичка забележка не му беше отправена, което, разбира се, го насърчи така, че този същият ученик даже до 12-ти клас продължи да се държи безобразно в часовете на учителя си Грънчаров, чувствайки мощната подкрепа на самоотвержената директорка!
- Този същият Грънчаров се чувстваше унижен, оклеветен и обиден когато трябваше пред два различни състава на ТЕЛК (вътрешни болести и психиатричен) да дава обяснения относно „психиатричната диагноза” , дадена му от неговата работодателка; той се чувстваше обиден, унижен и оклеветен когато му се налагаше за първи път в живота си да обяснява своето психично здраве пред цяла поредица от психиатри и психолози – защото стана така, че благодарение на самоделната „психиатрична диагноза” той вече имаше клеймото на „психично болен”, за което се погрижиха някои отзивчиви служителки на ТЕЛК-психиатрична, намиращи се в пенсионна възраст;
- Този същият Грънчаров се чувстваше унижен, оклеветен и обиден когато в безброй заседания по два съдебни процеса, настоящият и този срещу заповедта за моето уволнение, подсъдимата Анастасова довеждаше свидетели, които продължиха без капчица неудобство да ме представят за какъв ли не, за „некадърник”, „за психично разстроен”, за „глупак”, „човешки урод”, който, видите ли, „с никой не може да се разбере” и прочие, и так далее, и ала-бала;
- Този същият Грънчаров се чувстваше унизен, обиден и оклеветен когато никой от сега работещите в училището колеги не посмя да му стане свидетел пред съда по причина на това, че абсолютно всички ги е страх да не си навлекат гнева на отмъстителната директорка, доказала, че всеки, който дръзне да каже добра дума за Грънчаров мигновено ще бъде санкциониран най-жестоко (пример: учителят инж. Калин Христов, той след като си позволи такова поведение, беше уволнен от директорката, когато ВКС го възстанови на работа след три дни тя пак го уволни!)
- Този същият Грънчаров се чувстваше безкрайно унизен, обиден и оклеветен когато виждаше как някои съдии си позволиха да се впечатлят от клеветите на г-жа Анастасова дотам, че ми назначиха „съдебно-психиатрична експертиза”, а тази пък експертиза (заедно със заслугите на пенсионерките, работещи в ТЕЛК-психиатрична) успяха с дружни усилия да ми изобретят постфактум дори специално „психично заболяване”, което по чуден начин точно съвпадна с тъй предвидливата и проницателна „психиатрична диагноза”, дадена ми от самозваната „психиатърка”, подвизаваща се кой знае защо като директорка на ПГЕЕ-Пловдив;
- Този същият Грънчаров се чувства унизен, обиден и оклеветен и когато сега, за кой ли път, му се налага да пише, този път за уважаемите съдии от Върховния Касационен съд, за всичките тия непостижими от здрав разсъдък и звучащи тъй сюреалистично ексцесии, които му се наложи да преживее през последните години и ето, дори и сега отново и отново да преживява и обидата, и клеветата, и унижението; който не е преживял това, което аз преживях, едва ли ще може да ме разбере, но дали някой някога изобщо е преживявал това, което на мен ми се наложи да преживея?!
Много моля уважаемият съд да отчете в случая и чисто човешката страна на това съдебно дело – за което особено много апелирам. Аз дълбоко вярвам, че правната и чисто човешката страна би следвало винаги да се синхронизират, да не се намират в противоречие – защото колко струва едно право ако е аморално или пък противочовешко?! Не, това изобщо не може да се приеме, правото по идея и по същество, според своята истина или правда винаги е човечно, а неправото е именно противочовешко, аз така мисля и от това си убеждение няма да се откажа. Представяте ли си докъде ще стигнем, уважаеми върховни съдии, ако допуснем у нас тъкмо неправото да бъде възприемано като „право”, противочовешкото – като „човешко”, аморалното – като „морално”, лъжата – като „истина”, несправедливостта – като „справедливост”?!
Мисля, че казах главното. Останалото вече са подробности. Сега, вярвам, уважаемите върховни съдии вече схващат колко струват ето тия, примерно, думи, дето намираме в толкова несъстоятелното и дори направо будещо крайно недоумение куриозно решение на ОС-Пловдив:
Видно от кредитираните обяснения на подсъдимата А. вписвайки, че тъжителят изпада в нервни и психични разстройства, същата не е целяла и не е имала намерение да поставя диагноза на Г.. В употребените от нея изрази е вложено не научното, медицински утвърденото съдържание, а чисто житейския, разговорен смисъл на понятията, под което следва да се разбира, че тъжителят е изпитвал затруднения с овладяване на емоциите си по време на ръководените от него учебни занятия.
В светлината на вече казаното тия думи придобиват именно точния, верния си смисъл. Същото може да се каже и за ето тия тъй умилителни в своята невинност и лековатост „доказателства”, които съдиите от ОС-Пловдив кой знае как са кредитирали с доверие или тежест:
Истинността на вписаните обстоятелства, разбирани в техния житейски смисъл, се установява, както от приложените писмени доказателства (жалби, сигнали, молби от ученици и учители до Директора, РИО, МОН, Омбудсман на РБ), така и от кредитираните от съда свидетелски показания. Така разпитана  пред съда свид. Попова излага, че учениците са и споделяли, че „господина пак го хвана нервно-психично разстройство”. Същият се гневял, афектирал, ако учениците изкажат различно от неговото мнение; не овладявал емоциите си; за паднал химикал започвал вербална агресия срещу учениците. На педагогически съвети обиждал колегите си и не овладявал емоциите си. Свид. Начева споделя, че от учениците знае, че тъжителят ги обижда, вика, крещи. В обясненията си подсъдимата А. заявява, че убеждение за истинността на отразеното от нея е придобила, както от непосредствените си впечатления, така и от многобройните жалби и сигнали, които са достигали до нея. За наличието на емоционално-волеви дефицит у тъжителя свидетелства и приложеното по делото експертно решение на Специализирана Телк- „Психиатрична” Пловдив, в което е отбелязано, че тъжителят страда от органична емоционална лабилност., за което му е определена 20 % трайно намалена работоспособност.
И така стигаме до сюблимния момент, който нищо чудно да влезе и в аналите на нашенското удивително в някои моменти и толкова специфично „правораздаване”, способно на какви ли не героични подвизи:
Разпитани пред въззивния съд д-р А. и д-р Р., участвали при издаването на експертното решение с положителност твърдят, че симптомите на поставената от тях диагноза (според кредитираното от съда заключение на СПЕ симптомите са изявена и персистираща емоционална инконтиненция или лабилност, уморяемост, разнообразие от неприятни физически усещания) е напълно възможно да се проявявали и преди датата на освидетелстването – 12.03.2014 г., т.е и към датата на съставяне на инкриминираната производствена характеристика – декември 2013 г. Тази възможност въззивният съд намира за реално реализирана, доколкото съответства на данните от кредитираните по делото гласни и писмени доказателства. В същия смисъл е и заключението на приетата по делото съдебно психиатрична експертиза, според която тъжителят страда от психично заболяване – Органична емоционална лабилност с астено-вегетативен и психоорганичен синдром, попадащи в категорията, психични разстройства, дължащи се на мозъчна увреда и дисфункция или на телесно заболяване.
                Да подложим на малка логическа проверка това твърдение: значи било „напълно възможно” Грънчаров да е бил „психично болен” и преди премъдрата директорка, имаща най-вероятно и ясновидски таланти, да е сложила своята футуристична „психиатрична диагноза” в края на 2013 г.! Да, наистина, „напълно е възможно” и… Луната, понеже е… камък, да падне някога на Земята, какво ли пък й пречи да падне най-после тази Луна на Земята?! Да, всеки жив човек е „потенциално психично болен”, какво пречи и на Ангел Грънчаров да е такъв, моля ви се?! Е, той е „временно оздравял” когато на 5 март 2014 г. се е явил за първи път в живота си на психиатър и психиатърът му е издал документ, в който пише „психично здрав”. Но на 12 март, т.е. след седмица, пак се е „разболял” и това двете пенсионерки-членки на ТЕЛК-психиатрична мигновено са го доловили с развития си нюх. В резултат на което ОС-Пловдив провъзгласява най-тържествено:
                Тази възможност въззивният съд намира за реално реализирана, доколкото съответства на данните от кредитираните по делото гласни и писмени доказателства.
Да, това вече, няма що, е „реално реализирана възможност”! ОС-Пловдив би ли се запитал обаче как звучи тази присъда в контекста на целия казус, в който съдът, най-вероятно, не е имал реалната възможност да вникне. А пък може би не е имал и желанието да вникне в нея, и това е напълно възможно, щото историята и казусът си ги бива де, те наистина звучат съвсем сюреалистично!
Дори и да можеше да се приеме, че отразеното в производствената характеристика, че тъжителят „изпада в нервно-психически разстройства”, не отговаря на истината, то деянието на подсъдимата пак се явява несъставомерно от субективна страна… За да е налице умисъл за престъплението по 147 НК е необходимо деецът да съзнава или най-малкото да предполага, че разпространяваните от него обстоятелства са неистински. В процесния случай се установява точно обратното, че подсъдимата е действала със субективната увереност, че отразява истинни обстоятелства. Така в кредитираните от съда обяснения на подсъдимата същата изяснява, че отразявайки въпросните обстоятелства в производствената характеристика, е смятала, че изпълнява служебния и  гражданския си дълг като учител, директор на училище и работодател като отбелязва една своя оценка, до която е достигнала, както въз основа на непосредствените си наблюдения, така и въз основа на многобройните сигнали на ученици и родители. Подсъдимата изрично подчертава, че е използвала инкриминираните фрази, а не различни, защото инкриминираните са били използвани от учениците и учителите в сигналите до нея, както и фигурирали в докладите и констативните протоколи на Агенция за закрила на детето. Тези твърдения на подсъдимата напълно съответстват на приложените по делото писмени доказателства (жалби, сигнали, констативни протоколи, доклади). Това съответствие от една страна е свидетелство за добросъвестността на подсъдимата при излагането на фактите и обстоятелствата пред съда, а от друга доказва липсата на умисъл за извършване на престъплението.
Значи все пак и в крайна сметка толкова старателно подготвяните от подсъдимата Анастасова компромати намериха своето приложение, ненапразно, излиза, се е старала толкова! Абе компромати да се произвеждат, оказва се, винаги има смисъл… в нашите родни условия!
Аз лично мисля, че този текст на присъдата на ОС-Пловдив следва да бъде най-внимателно изучаван един ден от студентите по право – щото той има всички шансове да стане пословичен случай за груба съдебна грешка, която не би следвало да допуска. Защото всеки човек може да схване, че ако подсъдимата Анастасова изобщо не е съзнавала какво именно прави в тази тъй сюреалистична история, режисирана изцяло от нея самата, то тогава възниква напълно оправданият логичен въпрос: а какво в такъв случай тази персона прави на поста директор на едно училище?! Този въпрос аз безброй пъти го задавах в своите жалби до поредните министри на образованието и науката, които се изредиха на министерския пост през всичките тия няколко знаменателни години – дето протекоха в самото навечерие на тъй дълго чаканата и тъй многострадална образователна реформа. Но ето, сега реформата вече започна, даже и нов закон си имаме, той влиза в сила след няколко дни. Да видим дали сегашният министър на образованието и науката най-после ще си отговори на въпроса, основателността на който може да осъзнае дори и едно малко дете…
И така, време е за неизбежните изводи и обобщения.
Според установеното в решението на ОС-Пловдив са налице две основополагащи твърдения: подсъдимата Анастасова, първо, живее с убеждението, че тъжителят Грънчаров „наистина е психически болен” и е направила нужното да убеждава в своето убеждение много други хора, тя е дотолкова настоятелна в своето тъй натрапчиво убеждение, че успява да убеди и други хора, сиреч, разпространила е убеждението си дори и сред членовете на ТЕЛК-психиатрична в Пловдив (!!!); на второ място, субективно тя също така живее с убеждението, че с тия свои твърдения по отношение на психичното състояние на тъжителя Грънчаров тя с нищо не му вреди, нещо повече, тя най-вероятно смята, че по този начин му помага (!!!). Ами ако тия две основополагащи и определящи поведението на подсъдимата Анастасова убеждения са илюзорни, ако те представляват по същество една коварна илюзия – нима не е възможно тя да се заблуди?!
А това означава, че тези две основополагащи поведението й убеждения на подсъдимата Анастасова са израз на изцяло неадекватно на реалността разбиране, което тя е допуснала да я овладее. Човек може много да си вярва в нещо, но самият факт на тази негова силна вяра съвсем не е достатъчно основание ние пък да повярваме, че неговата вяра е израз на адекватно отношение и познание; да, вярата е толкова коварно нещо, че винаги е израз на дълбока субективна пристрастност към нещо, което съвсем не е обезателно да е реално, т.е. да съдържа адекватност, адекватна представа спрямо своя предмет. По-просто казано: ако силно вярваме в нещо това съвсем не е достатъчно основание това нещо реално да съществува. И тук е изключително важно да се постигне същинското основание на тази въпросната вяра, да се осъзнае нейната причина или дълбока вътрешна мотивация. И на това основание вече ще можем съвсем адекватно да постигнем истината, т.е. действителните основания на хипотетичната иначе тъй дълбока и прочувствена, дори сърдечна увереност или вяра. Защото ний, човеците, вярваме тъкмо със сърцето, но вероятно има на този грешен свят и дълбоко опорочени сърца – нима всички ний, хората, сме подобни на ангелчета?!
Подсъдимата Анастасова съвсем нескривано мрази тъжителя Грънчаров и желае колкото се може повече да го очерни и да му навреди. Тази нейна омраза и желание за отмъщение я е заслепило дотам, че е напълно възможно тя субективно да вярва, че той е злодей, заслужаващ да му бъде отмъстено и то по безпощаден начин. За да реализира своята страст или емоция, която е овладяла душата й, подсъдимата Анастасова най-активно предприема какви ли не действия в посока да реализира всестранно своята жажда за мъст. Тя, примерно, почти всекидневно влиза на проверка на часовете на учителя Грънчаров, има регистрирани случаи, в които тя влиза в три (!!!) негови поредни часа на проверка за половин ден! Тя проявява невиждана енергия по посока постигане на своята заветна цел: да опраска, да уволни Грънчаров от училището.
За постигането на тази изцяло владееща съзнанието й цел властващото лице (пък макар и на най-малък в йерархично отношение административен пост) Анастасова е готова да използва всякакви средства, тя, предполага се, е убедена последователка на Макиевели, за нея всички средства са допустими – за постигане на толкова силно обзелата душата й цел. Няма никакво значение адекватна на реалността и на правдата ли е нейната цел, важното е, че тази цел субективно и то най-силно я вдъхновява. Точно така, по този начин много хора успяват да си сътворят свой изцяло субективен или психичен свят, в който се чувстват пълноценни и значими, т.е. успяват да надмогнат усещането си за личностна непълноценност; да, безкрайно ценно за човеците е познанието на тайнствата на човешката душа. И тъй, в тази многозначителна ситуация имала ли е зъл умисъл в своите действия подсъдимата Анастасова? Съзнавала ли е тя какво точно си позволява да прави?
Най-вероятно с положителност не – твърди Окръжен съд – Пловдив. Щото било „реална”, видите ли, „психиатричната експертиза-диагноза”, която подсъдимата фактически е сложила на лицето Грънчаров, нищо че по този начин лепва едно трудно измиваемо петно върху реномето и достойнството му. Но все пак значи ли това, че подсъдимата Анастасова – и то тъкмо заради своята пределна вътрешна убеденост в правотата на своето дело! – действа адекватно? И още нещо, не по-малко важно: ако тя не съзнава какво точно си позволява да прави, от това произлиза ли, че тя следва да бъде освободена от пълна отговорност за стореното?
Знаем, че само сериозно увредените в психично отношение хора са невменяеми, т.е. няма как да бъдат държани отговорни за поведението си – понеже не съзнават какво правят. Нещо кара тия хора да правят недопустими глупости и дори злодеяния, но те не са свободни да мислят, да решават и да преценят правилно ли е това нещо или не е правилно, ето по тази причина, понеже липсва свободната воля, на това основание следва да бъдат освободени от всякаква отговорност. Да се надяваме, че Окръжен съд – Пловдив не смята, че такъв е случаят на подсъдимата Анастасова. Ние също смятаме, че не такъв е нейният случай. Щото ако мислехме иначе, тогава просто нямаше да има смисъл да завеждаме това съдебно дело.
Да погледнем нещата обаче от друг ъгъл, така може би ще ни се открие по-лесно тъй интригуващата ни истина. Да допуснем, както и Окръжен съд – Пловдив в своето толкова любопитно решение прави, че субективната вяра на подсъдимата Анастасова в „психичното заболяване” на тъжителя Грънчаров е „истинска” и дори „реална”, т.е. да допуснем, че той „наистина” е психично болен. Какво отношение заслужава в такъв случай този човек? Да, наистина, как следва да се отнасяме към психично болните хора, каква е адекватната, нормалната реакция и отношение спрямо такива хора? Ето по този възлов пункт ако прозрем истината, тогава положително ще ни се разкрие и истината за субективното или психичното състояние на подсъдимата Анастасова.
Към психично болните хора, които всъщност са силно страдащи и нещастни хора, нормалното, човечното, адекватното  отношение е да изпитваме състрадание, да им съчувстваме, нали така? Тия хора изпитват дълбоки душевни терзания и страдания по някакви крайно сложни и често непонятни причини, към тях в никакъв случай не бива да се отнасяме злобно, грехота е да се отнасяме толкова грозно към тях. Нужно е да бъдем човечни, да не губим способността си да бъдем човечни. Към такива хора следва да се отнасяме грижовно, да им помагаме, да се опитваме да ги разберем, към тях следва да се отнасяме, казахме, с едно проникновено човешко и човечно състрадание. Проявила ли е такова едно отношение подсъдимата Анастасова към тъжителя Грънчаров? Адекватно и човечно ли е нейното отношение към него?
Не, решително не е такова нейното отношение към него. Най-малкото това се доказва от поне един неоспорим факт: в своето предписание ТЕЛК – Пловдив пише, че работата на Грънчаров като учител отговаря на неговото здравословно състояние, а пък евентуалното му отстраняване от работа „може да доведе до неговата личностова дезадаптация” (точно така пише в последното му решение на ТЕЛК). Изпълнила, съобразила ли се е с това предписание неговата работодателка, именно подсъдимата Анастасова? Не, напротив, два месеца след като е получила това предписание, директорката и подсъдимата Анастасова го уволнява без капчица жал! За какво свидетелства това нейно нескривано, напротив, ярко и без всякакво неудобство демонстрирано истинско отношение към него?
Добре, нека Грънчаров „наистина” да е психично болен – заслужава ли той такова едно отношение? Не, напротив, според изискванията на закона и особено пък на морала той заслужава едно човечно, загрижено, сърдечно отношение, с оглед на този страдащ човек да бъде помогнато, той да бъде подкрепен в своето толкова тежко психично състояние. Нима подсъдимата Анастасова е така безсърдечна че си позволява коренно различно и направо нехуманно отношение към него? За какво свидетелства нейното действително, истинско отношение към „психично болния” Грънчаров, в крайна сметка и към тъжителя Грънчаров?
Ами свидетелства за едно нещо: тя сама не вярва на своята теория, че Грънчаров е психически болен. Защото ако вярваше, ако смяташе, че той наистина е психически болен, водена от своята човечност тя щеше да се отнася съвсем иначе към него. Тя обаче си позволява да се отнася безпощадно към него, ерго, тя знае много добре, че Грънчаров не е психически болен. И точно по тази причина тя действа направо безпощадно, не изпитва капчица жал или състрадание спрямо него. За нея Грънчаров е „народен враг” (или поне враг на нейното тъй свидно пребиваване на директорското кресло!) и по тази причина той заслужава безпощадно и направо жестоко отношение. Дотолкова безпощадно, че подсъдимата Анастасова е способна да си позволи да го оклевети по недопустим начин, да го обяви за „психически болен”, за „луд”, за „пълен некадърник”, за какъв ли не още – с оглед да му навреди колкото се може повече. Да, за нея Грънчаров не заслужава да бъде учител, той трябва да бъде лишен за вечни времена от правото да преподава, да се прехранва, да живее. Нека тоя проклет Грънчаров да си доживее живота като се влачи по психиатрични клиники – ето тази е заслужената от него съдба! Така вероятно стоят нещата в съзнанието на подсъдимата Анастасова, позволявам си да надникна там, в тази светая светих на душата й, в качеството ми на психолог: все пак такава на нас, психолозите, ни е работата.
Има ли го сега моментът на ясно съзнание и на умисъл, уважаеми върховни съдии? Ако го няма този момент, това означава, че самата подсъдима не съзнава какво прави, какво си е позволила да направи, а оттук могат да се направят някои твърде неблагоприятни изводи за нейното собствено психично състояние. Едва тогава моментът на умишлено нанасяната вреда би могъл да отпадне, в случай, че подсъдимата Анастасова действително не съзнава какво прави, сиреч, че нейната психика е така сериозно увредена, че тя повече не може да носи отговорност за поведението си.
Казахме, че такава една хипотеза, обясняваща поведението й, трябва непременно да отпадне. Ако защитата на подсъдимата или пък Окръжен съд – Пловдив, който си позволи да застане на нейната позиция, пожелае да провери основателността на тази хипотеза, нищо в такъв случай не пречи да бъде поискана от тях самите една основателна и задълбочена съдебно-психиатрична експертиза на психичното състояние на подсъдимата Анастасова. Аз лично като тъжител тогава не бих възразил спрямо такъв един техен почин. Но аз лично, подчертавам изрично, не вярвам в основателността на такава една хипотеза. Смятам, че подсъдимата Анастасова е с ясно, непомрачено (освен от бурни страсти и емоции на несдържана личностова и ценностно обусловена, а това означава и чисто политическа омраза) съзнание и тя може да носи пълната отговорност за своите действия, за своето поведение.
Аз лично също така смятам, че не аз следваше в случая да обяснявам и да извеждам този факт за нейната психична състоятелност и пълноценност, а той трябваше да бъде обоснован от защитата на подсъдимата Анастасова, защото очевидно е, че противната хипотеза удря срещу нейното достойнство, т.е. е изключително обидна. Да, в решението си Окръжен съд – Пловдив фактически приписва на подсъдимата Анастасова липса на умисъл, липса на ясно съзнание за това, което тя си е позволила да направи, което, както видяхме, необходимо води до допускането, че тук трябва да влезе в сила допускането за някаква психична увреда на същото лице. Защото оня, който не съзнава какво всъщност и в действителност прави, такъв човек очевидно има някакви и то твърде сериозни психични проблеми. Неговата психика, позволете да отбележа, едва тогава е сериозно „нервно-психически разстроена”. Ние обаче в случая смятаме, че тази хипотеза, обясняваща поведението на подсъдимата Анастасова следва да отпадне на основата на изтъкната поредица от сериозни психологически, логически, правни, морални основания и доказателства.
Когато обаче един човек съвсем умишлено си позволи да вреди на друг човек, при това ползвайки се от своето служебно положение, т.е. използвайки ресурса на властта, с която разполага по силата на своето служебно положение, това е наказуемо от закона поведение. Подсъдимата Анастасова си е позволила, обзета от нескривана мания за отмъщение, да оклевети по недопустим начин тъжителя Грънчаров, ясно е съзнавала какво прави, правила го е по напълно ясен и, за жалост, съвсем зъл умисъл, за което правото, правдата, законността и самата справедливост изискват тя да понесе цялата отговорност, да понесе отговорността в пълния обем. Защото такова едно поведение на длъжностно лице е не само укоримо от морално отношение, то е и крещящо неправомерно и незаконно, като капак на всичко то е и изключително опасно от обществена, не само от чисто човешка гледна точка. Все пак ние, българите, следва да докажем на света, че живеем не в мутренска, в бандитска държава, в която даже и директори на образователно-образователните учреждения си позволяват да се отнасят по толкова недопустим начин към персонала, ние трябва да направим нужното за да докажем на света, че живеем в правова държава, в която правата на човека нещо значат, в която и достойнството на личността все нещо означава.
Уважаеми върховни съдии,
Позволих си да бъда толкова детайлен и аналитичен най-напред защото случаят и казусът, както сами забелязахте и се убедихте, е наистина благодатен. На второ място моля да ме извините за тази обстоятелственост, бях принуден да постъпя така по чисто професионални подбуди – аз съм философ и психолог, тази научна и изследователска област за мен е крайно интересна и съблазнителна, е, позволих си да кажа каквото мисля, как аз тълкувам и разбирам нещата.
За мен като философ единствено истината има значение, това, че случаят касае мен самия, не е от решаващо значение, решаващото за мен като философ е това предизвикателство: истината по нелекия казус все пак да бъде изявена и да постигне подобаващото отношение, да бъде поставена на длъжния пиедестал. Аз не съм юрист, но за мен като човек, който дълги години е преподавал на младите предмета философия на правото, тази област също принадлежи към сферата на моите научни интереси и занимания. Моля за извинение ако някъде звуча дидактично и поучително, това е извиним дефект, все пак цели 33 години работя на това поприще, учителското, преподавателското. Вярвам, че по човешки начин ме разбирате и ще извините волността ми че си позволих да ви кажа какво мисля. Стимулът за мен, повтарям, беше да спомогна, доколкото мога, за установяването на истината. И за тържеството на правото и на справедливостта – все мотиви, които, убеден съм в това, и на вас лично изобщо не са ви чужди!
Уважаеми върховни съдии,
Моля да постановите справедливо, хармонизиращо се с истината, с правото и със закона, т.е. разумно решение!

22 юли 2016 г.
Пловдив                                         С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

5 коментара:

Анонимен каза...

Нямам забележки! Силен с истината си, с основателността и със справедливостта си текст! А той има своето далеч не, само и единствено правно-мотивационно значение! А още много други важни и същностни значения и смисли, т.е. е многомерен и многозначен! Той е и многозначителен! Ще спомена, само най-фундаменталния, според мен и важен за делото смисъл на този текст, а именно правно-историчния!В в двата очаквани следствия-аспекта по него - като поредното справедливо решение на ВКС и, като още един пример, че съдебната ни система, въпреки противното мнение, може да бъде адекватна на призванието си!

2016.07.22г. Владимир Петков-Трашов

:))))))))) каза...

Хах, даже ТЕЛК е потвърдил проблемите на Грънчаров !
Трябваше да те записваме на видео на времето Грънчаров, да се види как блъскаш и крещиш в час :))

Ангел Грънчаров каза...

Кога това се е случило, другарко? Кога по-точно съм крещял и викал? :-) Вие очевидно не ме познавате, Вие явно фантазирате? Събудете се, другарко, със толкова злоба как изобщо живеете?

Ангел Грънчаров каза...

Апропо, как човек става толкова злобен, това природно качество или го придобихте в резултат на усилено социалистическо възпитание? :-) Много силно ме вълнува този научен въпрос, ще съм Ви благодарен ако ми отговорите на него... така ще подпомогнете развитието на науката...

Анонимен каза...

Не се мисли за много умен..... напротив, много си прост!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Нещастник неден!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!