Представена публикация

Занятията в УЧИЛИЩЕТО ПО СВОБОДА

В нашето ОНЛАЙН-УЧИЛИЩЕ тази година провеждаме следните курсове: ПРОБЛЕМИТЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО: Защо учим? Защо учим? (Продължения) Защо...

четвъртък, 8 септември 2016 г.

Моят доклад за днешната дискусия в София за ролята на учените в обществото



Болен съм вече втори ден. Не мога да отида днес на форума в София, за провеждането на който вече ви известих: Ще участвам с доклад в дискусия за ролята на учените в обществото, заповядайте, елате на дискусията!. Изпращам изказването си на него в писмен вид. Ако искат да го прочетат - или пък да го дадат в хартиен вид, който иска от участниците в дискусията, който се интересува - да го прочете. Ето по тази причина го публикувам и тук, за улеснение на интересуващите се:

Философията може да стане локомотив на същинската промяна в българското образование!


Да, философията по начало трябва да е този локомотив на промяната – защото, знайно е, идеите движат света, а идеите са от ведомството на философията. Но сама по себе си философията е велика сила, която обаче встъпва в употреба благодарение на философите; тъй че всъщност философите, ако са верни на задачата и на мисията си, трябва да бъдат двигателите на промяната; но даваме ли си сметка в каква ситуация се намират учителите по философия днес? Малцина от тях заслужават да бъдат възприемани като философи – защото са допуснали да станат примерни слуги на системата, изневерявайки на мисията си. Но това е друга голяма тема, по която сега не мога да се произнасям.
Господстващата система от представи за "правилното" в образователната сфера у нас доведе дотам, че точно в едно най-важно отношение, по което философията и философите имат незаменима роля, именно способността за самостоятелно и критично мислене, огромната част от младите у нас са нещо като първокласни… умствени инвалиди. Нима и тази констатация няма да принуди инстанциите да се обезпокоят поне малко?
Някои не без основание смятат, че "управляващите" съзнателно искали да постигнат точно този ефект – щото немислещото и несвободно природонаселение по-лесно се поддавало на манипулации, на дресировка, на подчинение, на потискане, на използване за всякакви цели и т.н. Аз не вярвам чак толкова дълбоко-конспиративен да е замисълът на тия наши управляващи: изглежда го правят само заради инерцията и също така от глупост. Просто времената се промениха, а нашите представи си останаха все същите – затуй така неадекватно се държим в коренно променилата се духовна ситуация. А дойде времето за истинската, за същинската промяна, този път няма да допуснем промяната да бъде фалшива, да бъде само на думи, да бъде лицемерна, да бъде менте!
Днес отново бюрократите в образованието налагат на обществото една псевдотема: кога, моля ви се, ще излязат новите „авангардни” и „душеспасителни” учебници! В които ще бъде дадена от Министерството на… истината единствено-правилната, душеспасителна истина! Аз ще се абстрахирам от всичко друго за да се съсредоточа върху това, върху което искам да наблегна в случая, което смятам за истински важно: учебните помагала, учебниците вече трябва да се по съвършено нов начин, те трябва да се пишат така, че да оставят огромен простор за разгръщане на способността за самостоятелно и критично мислене и разбиране у младите хора; те трябва само да провокират тази способност и да създават всички необходими условия за насърчаването й; учителите също трябва да се държат подобаващо, не да бъдат "ментори", чието "обективно мнение" е задължително, напротив, те следва да бъдат само партньори на младите в търсенето на истината по нелеките въпроси, нищо повече; и помагалата, и учителите трябва единствено да работят за това щото младите да се чувстват ентусиазирани за своите си търсения, съмнения, копнежи по истината и т.н. Другояче казано, на младите не бива да им пречим (като им поднасяме наготово, като им сервираме в сдъвкан вид "цялата истина"!), напротив, трябва да направим нужното те да се почувстват до такава степен разкрепостени, че сами да поемат по тъй възхитителните си пътешествия из прекрасното царство на духа, истината и свободата.
Бездуховният човек – а, за жалост, такъв е господстващият тип на т.н. масов човек на нашето време – всъщност е обезчовечен и безчувствен към духовното човек; ето в тази посока трябва да се положат най-големите усилия. Трябва да се направи нужното поголовното безразличие, тъй коварната индиферентност към духовното да бъдат разклатени, да бъдат помръднати – и в гнилостното екзистенциално тресавище, в което пребивава нашият съвременник, да се появят движения, които са предвестници на живота. На духовния живот, който може да импулсира активността на човешките същества в преосмислянето на тяхната фундаментална нагласа към живота изобщо. Именно с оглед са се разклати и тъй ужасната потъналост на съвременниците ни в тресавището на дребнавите и суетни грижи на деня, в стихията на алчното консуматорство, в отдадеността на ефимерните пагубни илюзии на господстващия материализъм, на войнстващия атеизъм, на безкрайно арогантната бездуховност и простащина на чалга-културата, на ментетата от всякакъв вид и род.
Като преподавател по философия и като автор на авангардни, иновативни учебни помагала, съществуващи вече десетки години, аз винаги съм поставял теми и проблеми, които не могат да оставят безразличен нито един човек, камо ли пък млад човек; знаем, че младите са истински млади доколкото се намират във времето на един интензивен духовен кипеж, във време на оформяне на техните духовни и ценностни устои; точно в това време е същинско престъпление училището да не работи за задоволяване на техните интелектуални, личностни, духовни и чисто човешки нужди. А то точно така става в действителност – училището бяга и се крие тъкмо от ония най-горещи проблеми и нужди на младите от самоидентификация, от духовно и личностно самоопределяне. И вместо това се мъчи да ги занимава с неща, които от тяхна, пък и от една по-принципна гледна точка са ако не изцяло излишни, то са поне не чак толкова необходими.
Да, нужно е да се установи съвършено нова духовна парадигма на общуването с младите в училище, която може да се определи като духовна революция. Философията наистина може да стане нещо като локомотив на промяната в българското образование изобщо. Защото какво е автентичната философия ако не една най-понятна теория на човечността и на свободолюбието?! А до какво се свеждат духовните нужди на младите в наше време – ами до съвсем същото, разбира се, та младите са най-жадни за повече човечност и за автентична свобода!
В същото време се оказва, че в държавните университети философия вече не се преподава на нито една от нефилософските специалности, изучавани от студентите, т.е. философията окончателно е изгонена от нашето университетско образование! (Учат философия само студентите, обучаващи се във философския факултет, т.е. изучаващите философия и някои други родствени на философията специалности).
Не крия, фактът, че философия в днешно време се изучава само от студентите от специалност философия (и вероятно от някои от родствените, близките на философията специалности) за мен е шокиращ. Излиза че студентите, изучаващи всички останали специалности в университета, независимо дали са естественонаучни или хуманитарни (и с педагогическа насоченост, т.е. завършващите ги ще придобият правата да бъдат учители) не изучават изобщо никаква философия! Още навремето, когато аз бях на работа в ПУ, т.е. в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век започна такъв един процес на изгонване на философията от университетите, на който тогава се опитвахме да противодействаме както можем, но ето, този процес вече е приключил, философията окончателно е изгонена от българските университети! (Това, че се учи като специалност от малка група студенти, обучаващи се по философия, изобщо не променя горчивата констатация, която направих.)
А така, простете, не бива да бъде, това не е нормално: философията в университета не е за да бъде нещо като украшение към неговия списък от специалности, тя има огромна роля за формирането на пълноценно и творчески мислещи млади хора, тя е изключително потребна за придаване на подобаващия универсален хоризонт на мисленето на студентите от всички специалности: великият Кант в тази връзка пише, че изучаването на философия спомага да се преодолее опасността от т.н. "циклопска" (т.е. едноока) ученост или образованост – защото в противен случай обучаващите се в университета няма да бъдат снабдени с "окото на философията", което вижда онова, което нищо друго не може да види. (Университетът не бива да произвежда "коне с капаци", с извинение за израза, а философията е тази, която най-вече помага да не се стига до такава унизителна крайност.) Излишно е, убеден съм в това, точно вас да убеждавам колко е потребна философията за едно наистина качествено УНИВЕРСИТЕТСКО образование на младите – та нали без философията ще липсва тъкмо универсалността, мирогледно-духовната цялостност на тяхната образованост?! Това, че е допуснато философия да не се преподава на (почти) всички университетски специалности е страшна аномалия и ужасен дефект, дължащ се, разбира се, на егоистичността и своекористността на преподавателите от съответните специални катедри, за които, излиза, не е водещ този коренен интерес за един университет: завършващите го да имат едно наистина качествено образование и тъй потребните качества на мисълта, духа, съзнанието, образоваността на разбиращата естеството на живота и човека и затова пълноценно живеещата личност и пр.
По тази причина, оказва се, е наложително да се започне борба за разпространението по всички факултети (пък и в обществото ни като цяло) на едно такова едно съзнание за дълбоката потребност от смислено, духовно и личностно развиващо обучение по философия. Не бива да се смята, че обучението, което младите хора имат по философия в гимназиите, е "напълно достатъчно" – защото и на това ниво проблемите са твърде тежки, философия там се учи обикновено по съвсем неподходящ начин, като една "гола информираност" за това що е философия, младите получават някакви външни сведения за това що е философия, но не успяват да развият мисленето си, да практикуват философстването, всеотдайното търсене и преследване на истината и пр., т.е. особено за развитието им по посока на пълноценното, ценностно и духовно обогатеното мислене (ако мога така да се изразя) е крайно належащо обучението им по философия да продължи най-вече на университетското ниво. Защото голяма част от тия същите млади хора, завършващи университета, ще отидат един ден в училищата като учители – и дефектите на тяхната (недо)образованост (пишман-образованост) там вече ще се мултиплицират, те ще продължат да обременяват децата, учениците с нея, а това вече е страшно! Представяте ли си колко страшно и кошмарно даже пък е това?!
От години се говори за реформа на българското образование, е, сега, след толкова много загубено време и пропилени шансове, сякаш дойде момента тази промяна вече да започнем непосредствено да я правим; между другото тя няма как да бъде правена "отгоре", по команда и директива от страна на МОН, не, същинската, коренната промяна и реформа може да бъде направена само от нас, от всички, които се занимаваме с образование, също така в нея трябва да бъдат най-активна сила и учещите се, а така също и техните родители. Всички ние сме длъжни да сторим онова, което ни е по силите, за същинската промяна, щото е непростимо българското образование да е в такава несвършваща криза от години. Пораженията от която върху живота на страната и нацията са неизчислими!
И ето, за да се прави тази промяна – имаща мащаба на духовна революция, на революция в съзнанията, в мисленето, но също и в съществуването, в живота ни! – са необходими, дето се казва, адекватно подготвени "кадри", сиреч, "Възпитателите най-напред следва да бъдат възпитани"; необходими са качествено образовани млади хора, които да отидат в училищата като учители, мислещи вече в парадигмата на свободата! А за подготовката им, за посвещаването им в тази парадигма нищо не може да замени философията! Нищо друго, повтарям това, не може да замени философията, вярвам, ще се съгласите с мен! Просто е глупаво да се спори, че философията може да бъде заменена от нещо друго, примерно с изучаване на психология и пр. Не може. Знае се добре, че философията е незаменима. Няма да обосновавам това. За истински образования и мислещия, а също така и за разбиращия човек то би следвало да е една непоклатима истина.
Точно в този момент „реформаторите” от МОН фактически премахнаха изучаването на философия от гимназиите, намалиха така драстично часовете за философия, че обучението на младите ще бъде съвсем неефективно! Правете си сметката, в светлината на казаното, какво означава пък това. Образователната бюрокрация, една изцяло ретроградна сила, правилно е насочила острието си там, където пораженията ще бъдат съвсем гибелни. Обществена реакция обаче по въпроса няма! Правете си сметка това пък какво означава! Страшно е какво ни чака, ако допуснем в наше време нацията ни да бъде обезглавена – да, така е: защото без духовност, без качествено и смислено образование една нация е все едно без глава!
Аз многократно съм писал в моите книги за промяната в образованието, че същинското философско образование на младите трябва да изиграе ролята на нещо като "локомотив на промяната", тази ще бъде духовната сила, която в крайна сметка ще ни извади от блатото, от тресавището, което като народ сме затънали. Говоря обаче за една близка до човека, разбираща, духовно просветлена философия, т.е. говоря за едно автентично, същностно философско обучение – или образование по философия. Тъй че се отваря много работа за всички ония, на които не им е безразлична съдбата както на българското образование, така и на страната и нацията ни като цяло.
Едно също така е сигурно: както са нещата до този момент, така повече не може да продължават. Гибелно е да ги оставим да продължават все така. Образувалото се пагубно за бъдещето на нацията ни статукво на триумфиращата бездуховност трябва да бъде променяно оттук-нататък всекидневно – и повсеместно! Но къде ги тия хора, които ще извършат въпросните промени?! Ние следва да сме тези хора, всеки от нас много може да направи – стига да е вече въодушевен от тъй потребното ни ново съзнание! Ново е съзнанието, което живее в парадигмата на свободата, тъкмо на тази почва ще се роди тъй потребното ни свободолюбиво и човешки просветлено, духовно богато образование – защото точно тази е същината на истински съвременното образование.
Давам ви пример. Издавам на своя сметка предимно (с малка помощ от група съмишленици, които са по-малко от пръстите на едната ръка) две списания, едното вече осма година, имам предвид философското списание ИДЕИ. Нищичко като печалба не съм получил от това списание и изобщо не страдам от това, на мен ми стига, че го има това списание, че има тази възможност за изява на талантливи млади хора, студенти, докторанти и всякакви други, пък дори и не млади, примерно университетски преподаватели, професори и пр. Голяма част от книгите ми също съм ги издал по съвсем същия начин, естествено, че и с книгите ми съм "на загуба", във финансовия смисъл, кой ли ти чете такива книги в днешно време, но аз тази "загуба" я възприемам като печалба (не е на това мнение клетата ми съпруга!). Водя едно телевизионно предаване в Пловдивската обществена телевизия вече доста време (трета година) и то изцяло "заради идеята", както казват правистите – рro bono.
И още нещо най-значимо, на което искам да наблегна: реформата в образователната сфера може да бъде направена само по демократичен начин. Почна се да се шуми за училището и образованието из медиите във връзка с наближаването на началото на новата учебна година. Ще се пошуми малко и после пак ще забравим за дълго за тия неща, според обичая. Тази сутрин намирам в нета ето това: Проф. Румен Вълчев: Размисли за образованието и за ролята на училището. Представям избрани извадки от него под заглавието В момента никой не вярва на българското образование, мисъл, взета от самия текст на въпросния професор. Общо взето реалистично вижда плачевната картина и реалност в училищата, мислим в една и съща посока относно това как следва да се излиза някак от нея. Само дето професорът, кой знае защо, не смее да употреби някои възлови думички и изрази, касаещи същината на проблема. Примерно: свобода, демокрация, права. Интересно е, че толкова старателно избягва тия думички г-н професорът, нито веднъж не ги употребява. Вероятно е така, защото у нас има погрешна представа, че всичките ни проблеми, които се стовариха върху главите ни по време на прословутия преход, били плод тъкмо на... свободата и на демокрацията. Дори на "прекалената" свобода и демокрация били те израз, представяте ли си?! У нас отдавна свободата и демокрацията се възприемат като деструктивни фактори. Ред, хармония, просперитет, прогрес и пр. по тази овехтяла представа има само когато свободата и демокрацията биват натиквани, дето се казва, „в миша дупка”.
И какво излиза значи: хем у нас реално, на практика няма нито демокрация, нито свобода, нито пък има подобаващото съзнание за великата и незаменима от нищо друго роля на човешкия, на духовния фактор (човекът, знайно е, според понятието си е точно това, човекът е свобода!), хем у нас, в нашата образователна система имаме нескриван авторитаризъм, диктат, тоталитаризъм (държавата, държавните чиновници решават всичко, тяхната воля е свещена, всички в системата само изпълняват директивите и командите им!), хем за плачевното състояние в тази порочна система била виновна, представяте ли си, тъкмо прокудената от нея свобода – и несъществуващата в училищата ни демокрация! Представяте ли си каква гавра със здравия смисъл е това в недрата си порочно мислене? Страх от свободата, глупава боязън от нея, ето тук се корени главният порок в разпространеното (не)мислене, който ни пречи да вървим напред. 
У нас масово свобода се асоциира с т.н. "свободия" („слободия”), свободията пък се свързва с анархията, с безредието; здравият ред пък се възприема като производен от тъй милата ни идилия на командването, на казармеността, на диктата, на тиранията на "здравата ръка". Пуснеш ли хората да правят демокрация, да се самоуправляват – това значи, според въпросната порочна представа, да изпуснеш "злия дух" от бутилката, това значи край на спокойствието, а спокойствието, идилията на послушния пред началството колектив е направо идеал, е онази съкровена мечта, която вдъхновява привържениците на казармения строй у нас. Ето за тези фундаментално объркани представи за нещата става дума, знаем, че у нас всичко се възприема тъкмо наопаки на реалното, на истинското. Всъщност истински здрав и разумен ред, който да осигури простор за разгръщането на творческите и градивни сили на човеците е само редът, родил се на почвата на самоорганизацията, възникнал на основата на свободата.
Елиминираш ли човешкия фактор в лицето на въпросните "народни маси", т.е. дезактивираш ли самото човечество (в образованието това са именно учениците, техните родители, учителите, дори училищните мениджъри), направиш ли всичко за да блокираш тяхната енергия, то тогава прогрес не очаквай, тогава неизбежно настъпва тъй добре познатото ни мъртвило, настъпват нескончаемата агония, предсмъртните конвулсии, в които се гърчи българската образователна система от десетилетия. В ония, в непрежалимите времена на комунизма училищният модел на авторитарността, на тоталния държавен диктат може и да е действал, може и да е бил донякъде "продуктивен" (макар никога потискането на човешките творчески сили, на личностното начало и пр. не може да ражда просперитет, никога такова чудо не може да се случи!) или поне да е бил "единствено възможен" в условията на тогавашната диктатура, но сега живеем в съвършено други времена, ерго, трябва без никакво съжаление да се освободим от овехтелите си представи, които са продукт на онова същото непрежалимо от нашенските комуноиди време. Толкова е просто всичко това, че просто не ми е удобно повече да повтарям всичките тези неща. Да, ама някой възприема ли? И всички масово мечтаят за онзи тъй порочен рай, в който всички са така умилително послушни, изпълнителни, не спорят, не мислят, не искат кой знае какво, имат скромни желания, задоволяват се с малко, примерно салам "кучешко наслаждение" им е предостатъчен да си преглъщат и замезват винцето или биричката, ех, каква идилия беше тогава, другарки и другари, ето за какво жалим ний, ето за какво тъй неутешимо плачем!
За да се обезсилят тия силни демотивиращи фактори, пречещи на каквато и да било съществена и същностна промяна и реформа в образователната система на страната, най-напред трябва чрез разгорещен и непрекъснат дебат, чрез много дискусии, обсъждания, полемики да се избият (тази дума ми се вижда съвсем подходяща в случая!) от главите тия порочни, овехтели, демодирани и дефектни представи, които именно задържат развитието ни, които пораждат боязънта, страха от промени.
Да, клин с клин се избива, налага се, в условията на една зараждаща се демокрация, да се започнат такива изтощителни, бих си позволил да кажа, дебати, в които съвсем свободно защитниците на двете диаметрално противоположни позиции да могат да кажат всичко, което им е на сърцето. Като си облекчат сърцата (щото сега всички масово потискат, крият това, което им е на сърцето), и то с една пределна, болезнена откровеност, искреност и честност, тогава, дето се казва, всичко ще бъде "сложено на масата" и ще си проличи действителната му стойност. Трябва да се спори до прегракване, до загуба на гласа, при това трябва да се научим да спорим, да се изслушваме, търпеливо да изслушваме мнението на опонента, на оня, който не мисли като нас – щото ние тия неща съвсем не ги умеем.
Спорейки, в процеса на дебатиране и на дискутиране ние хем ще се учим да спорим, хем по незабележим начин взаимно ще си влияем на съзнанията, т.е. неусетно ще почнем да си променяме мисленето в потребната посока. Този е начинът, този е пътят, друг начин и път няма и е глупаво да се надяваме, че ние специално ще изобретим някакъв друг път. Дебати, дискусии, спорове – и то не само в медиите, а и непосредствено в конкретните образователни общности и учреждения, т.е. в самите училища, да, точно там, където блатото е най-неподвижно, на гнило, най-затлачено; трябва да се раздвижат водите на промяната чрез такива разгорещени дебати в самите "сплотени колективи", както ги наричат, както те самите се наричат, което само показва, че тази тяхна сплотеност е тъкмо около разлагащото и толкова порочно статукво, около тъпата комунална и обезличностяваща психология, която е характерна за идилично съществуващите в немисленето "колективи" (обединени около своя непогрешим и винаги най-правилно мислещ началник, именно г-н или г-жа директора, инспектора и пр.!).
Аз от опит добре зная, че този е начинът за разклащане на догмите, в чиято коварна броня са оковани съзнанията; този е начинът за разклащане и на ретроградните стереотипи на антидемократичността и на самия манталитет на вампирясалото минало, който все още изпива жизнените сили на нацията ни. Не само в образователната сфера, а и във всички други сфери на живота този е живителният, пробуждащият импулсите за живот, оживотворяващият начин, при който човешките и личностните творчески сили ще се пробудят и ще получат дължимия простор за разгръщането си.
И в политиката, в сферата на функционирането на неукрепналата ни и толкова опорочена и извратена демокрация, и в другите сфери на "реформаторска активност", изобщо навсякъде трябва да се отпочне този съдбовен дебат, благодарение на който съзнанията ни, повтарям, ще бъдат освободени от коварните догми на миналото, които още тровят живота ни. А в провеждането на тия душеспасителни демократични дебати философията и философите са незаменими, никой друг и нищо друго не може да ги замени, да изпълни функцията им. Функцията и ролята на философията има фино духовно естество и по тази причина тя с нищо друго не може да заменена. (По абсолютно същия начин елиминирането на религията и на изкуството от живота на общността – на което бяхме свидетели в ерата на непрежалимия комунизъм – доведе до също толкова ужасни за живота на нацията ни последици.) По тази причина си позволих да издигна дръзката идея, че тъкмо философията (и философите) могат да изиграят ролята на нещо като локомотив на истинската, на същностната промяна в българското образование, в образователната сфера на България.
И в процеса на тия дебати "отдолу" постепенно ще почнат да се открояват и конкретните работещи при това решения за това какво трябва да правим, как следва да постъпваме, опитвайки се да решим нерешимите иначе въпроси (примерно за дисциплината, за нежеланието на младите да учат и т.н.). Ако в решаването на проблемите на училището не бъдат въвлечени самите учещи, както и техните родители и учители, никакви работещи решения отгоре, сякаш с магическа пръчка, няма да бъдат изнамерени и внедрени; чакането отгоре някой да благоволи да ни осени с неземна мъдрост е един най-коварен стереотип на миналото, с който е крайно време да се разделяме. Тъй че изходът е този, този е единственият реалистичен вариант: промяната, реформата в образователната сфера може да се случи или да стане по един-единствен начин, именно отдолу, именно по съвсем демократичен начин, трябва да бъде направена от нас, от гражданите, от родителите, от учителите, от младите хора.
Това е. Друг вариант, колкото и да е тъжно на някои, няма, не може да бъде изобретен. Отвсякъде ще пречат, но ако отдолу, така да се каже, се разгори тлеещият огън на промяната, скоро ще се разрази същински "пожар" – същинската, същностната, действителната промяна и реформа, която по начало е начин на съществуване на демокрацията. Обезправените – учителите, учениците, родителите – сами трябва да си отвоюват правата, има ли нещо тук за чудене, за туткане, за вайкане? Просто е, разбира се от само себе си, просто се иска известна решимост да бъде осъзнато.
И след това се налага да почнем да действаме, да запретнем ръкави да правим демокрацията си, която не е пожелание, а следва да бъде непосредствена действителност на живота ни. Всеки с нещичко може да допринесе. Може да спомогне. Важното е обаче, потретвам, дължимата промяна най-напред да настъпи в съзнанията, в разбирането на колкото се може повече хора. Разбира се, първите истински дейци на промяната, на движението за едно ново, свободолюбиво и демократично в същината си образование пак ще бъдат единици, отделно взети немалодушни и авангардно мислещи личности. Така винаги е било в историята, така ще бъде и сега. Философите пък по естеството на своята мисия винаги са били и продължават да бъдат духовни водачи на нацията, нека да имаме предвид и това, мисля, че то не е толкова дразнещо ако се възприеме не чак толкова предубедено.
Тук не мога да се сдържа да не вметна нещо, което може да илюстрира горната теза. В ПГЕЕ-Пловдив (или в небезизвестния "ТЕТ-Ленин", както това учебно заведение го знае и го нарича масово народът в Пловдив, изобщо не се шегувам, тъкмо така го нарича народът!) точно по този начин преди няколко години се отпочна промяната. Интересното там беше, че до 2010 година в това учебно заведение реформата вече беше сякаш направена, имахме един модерно мислещ и либерално настроен директор (името на този човек, на тази личност от голям калибър е Венелин Паунов, инженер по професия, учител по призвание и велик талант в управлението, в ръководенето по човешки начин на хора, на образователната обкщност!), който беше успял със завиден мениджърски талант да осигури тъй потребната атмосфера за творческо разгръщане на потенциала и на учителите, и на учениците, и на родителите дори. Всички до един, дори и най-острите, проклети или горещи въпроси биваха обсъждани в най-приятелска обстановка, в съвсем демократични условия, учителите и учениците смееха да заявят без никакви опасения точната си позиция, те добре знаеха, че ще бъдат внимателно изслушани и мнението им ще бъде зачетено. Атмосферата, психологическата обстановка беше тъй благоприятна, че всички се чувствахме окрилени, отивахме с чудесно настроение на работа или на училище, всички се раздавахме докрай, респективно и постиженията ни бяха великолепни: това училище живееше със заслужена слава на най-елитно, на най-престижно, в което цареше, без преувеличение, един неподправен академичен, оксфордски направо бих си позволил да кажа дух. Аз съм писал навремето в блога си статии за ПГЕЕ-Пловдив и неговия славен тогавашен директор, които биваха препечатвани и във вестниците, това е голяма интересна тема как този човек, директорът Паунов успяваше да създаде всички потребни условия за свободна и творческа изява на всички; но сега искам да акцентирам на нещо друго.
Директорът Паунов беше пенсиониран, проведе се конкурс, по нашенския тертип, разбира се, и изненадващо за всички този конкурс беше спечелен от една учителка по литература, да, професионална гимназия по електротехника и електроника беше оглавена от литераторка!). Но това да беше само кусурът, сполай да каже човек; за година-две училището беше обаче върнато в най-грозните сталински времена, даже аз, дето съм доста живял и преживял човек, такова чудо в живота си не бях виждал. Много е интересно това, че сякаш възкръснаха, сякаш изпълзяха отнякъде като отровни змии всички ония стереотипи на миналото, които вече бяхме на път да забравим, какво говоря, отдавна ги бяхме забравили. Появи се страхът, блюдолизничеството, подлизурството пред началството, пак почнаха да ни спущат директиви за изпълнение, пак костеливата ръка на авторитаризма успя да хване всички за гушите, отиде по дяволите достойнството на учителите, появиха се добре познатите от миналото интриги, доноси, слуховете, следенето на различните, безогледното оплюване на опонента.
И ръководствата на двата синдиката (първо единият, после фактически и другият, след известни плахи опити за противодействие) станаха верни клакьори на непогрешимата директорка, другоячемислещите бяха незабавно обявени за "народни врагове", за тяхното разгромяване се наложи да бъдат провеждани, досущ по стария тертип, съответните "народни" и "другарски" "съдилища" (човек вече не знае къде да сложи кавичките, толкова много кавички трябва да се слагат!), разгромни писма се писаха, позорни кампании по разчистване на сметки и то с аморално, с недопустимо въвличане и на ученици се направиха. Разбира се, хора като мен, които бяхме демократично мислещи, бяхме поставени пред дилемата: или млъкваш и ставаш покорен, или... шут, или ритник! Които капитулираха, бяха пощадени, моя милост, като "опасен ренегат" беше подложен на зверска кампания по моралното, професионалното, личностното и каквото си искате още дискредитиране и в крайна сметка бях уволнен по най-смехотворния член, именно чл. 328, ал. 1, т. 5 – "пълна некадърност", "изцяло негоден за системата", "абсолютна липса на каквито и да било качества да бъде учител" и т.н.
Моят грях беше един: че и в новите, крайно обидни условия си позволих лукса да продължа да се държа като личност и като свободолюбив философ. Позволих си да се държа като човек с достойнство и като гражданин, силно загрижен, обезпокоен от регреса, който се разгръщаше пред очите ми. Позволих си непозволения лукс не само да мисля, но и да се държа като демократ.
Като демократ, който не желае да се раздели с демократичния си начин на мислене и стил на живот. Също така, разбира се, не пожелах да харижа пред трона на самодържицата-директорка своите творчески иновации в преподаването, на които бях отдал целия си живот. Тя понечи да ме принуди да стана типов даскал, който, така да се рече, е натикан калъпа на нейната бедна и твърде оскъдна представа за преподаване. Тъй като преподавам философия и гражданско образование, никога не бих си позволил да се отнасям неподобаващо към предмета си, да изневеря на мисията си, и то, видите ли, само и само да угодя на някаква си там претенциозна властваща администраторка, чието мислене е от едно друго, отдавна отишло си време.
Сблъсъкът ми с въпросната самодържица беше фронтален, тя ми обяви безпощадна война и пожела да ми покаже, че властта й е безконтролна. Е, уволни ме, разбира се, но така, че сега вероятно съжалява: разбира се, аз спечелих съдебното дело срещу нейната заповед за уволнението ми и ето вече 9 месеца откакто отново работя в същото училище. И отново, бидейки философ, се опитвам да изпълнявам своята мисия. Положението е тежко, манталитетът на миналото тегне с огромна сила в средата на „сплотения колектив”, на въпреки всичко съм оптимист. Защото добре зная, че истината, че правдата на живота по никой начин не може да бъде елиминирана. Напразни са всичките ви усилия в тази посока, драги блюстители на катастрофалното статукво!
А причината да пиша всичко това е следната: щом като този пример за регрес показва, че задушаването на демокрацията и на либералността дърпа развитието назад, то значи само разгръщането на демократичния импулс, основан на свободомислието и свободолюбието може да изиграе ролята на нещо като локомотив на промяната, на реформата към по-добро в българското образование.
Затова, мили ми образователни дейци, ще ви се наложи покрай другото да станете най-напред примерни, т.е. активни граждани и демократи, ще ви се наложи да станете страстни свободолюбци, ще ви се наложи да покажете свободомислието и свободолюбието си на дело, съвсем непосредствено и практически, ще ви се наложи да посеете това семе на свободолюбието и свободомислието в душите на своите възпитаници, на младите, на учениците, и едва на тази база, благодарение на тяхната толкова мощна енергия (за момента съвсем блокирана от догмите, от примката, от бронята на желязната тиранична система) и на подкрепата на родителите ще можете да разчитате на някакъв напредък във вървенето си по единствено верния път.
Да, реформата и промяната в българското образование ще бъде започната от единици смели и достойни, немалодушни учители-личности, беззаветно предани на същинската идея за съвременно, свободолюбиво, а това значи човеколюбиво, а бих казал също така непременно и жизнелюбиво образование и възпитание. Учителите, а на най-предно място сред тях философите, ще трябва да вдигнат високо и да понесат факела на промяната, ако се наложи с този факел ще трябва да подпалят тук-там доста мухлясала слама и други отпадъчни продукти на системата, пък като се поразгори огънят на промяната, тогава нещата ще потръгнат. Сакън, не се плашете от този огън, вярно, живеем в страна, управлявана от професионален пожарникар, който знае само, предполагам, огньове да гаси, в случая обаче става дума за съвсем друг огън, духовен огън, така да се рече, огън в душите, срещу него не помагат нито водата, нито пожарникарските кранове и маркучи.
Да, тия, който ще започнат промяната, най-напред неминуемо ще бъдат възприети като скандалисти, това няма как да е иначе. И като "врагове", разбира се, ще бъдат възприети.
А към вас, бъдещите дейци на истински съвременното, прогресивното, демократичното, а това значи свободолюбиво, човеколюбиво и жизнелюбиво училище искам да кажа в завършек ето какво: бъдете човечни, никога не жертвайте човечността си – независимо от съблазните! Не се отказвайте от човечността си на никаква цена! А това значи едно: никога не се отказвайте от свободата си, никога не продавайте свободата си заради презряното спокойствие!
Ето това за мен, като много преживял човек и философ е най-важното, което искам в завършек да ви кажа. Ще се радвам да ме разберете. И ще кажа още нещичко, съвсем накрая: да му мислят тия, които служат на безчовечната образователна система без капчица скрупули, най-малкото пък от морално естество. Свърши вашето време, дойде момента или да се променяте (аз много-много в ефикасността на такива „преустройства” и „перестройки” не вярвам!), или да се махате – защото пречите, защото вредите, защото непотребни станахте! Толкоз, вярвам, че и вие ме разбрахте.

  
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Няма коментари: