Статия на Жак Асса и Иванка Топалова, написана специално за списание ИДЕИ

ЗА „ЛЯВОТО“ В СВЕТА  (НЯКОЛКО ДУМИ ПРОТИВ РАВЕНСТВОТО МЕЖДУ КОМУНИЗЪМ И ЛЯВО)

Иванка Топалова, Жак Асса

Терминът „ляво“ има исторически корени.  1789 г. французите превземат Бастилията. През 1792 г. започват заседанията в Конвента. Времената са бурни и често се стига до бой! За да си осигурят някаква безопасност различните по възгледи депутати са заемали различни области в Конвента. Най-радикалните реформатори (якобинците) са заемали лявата част на залата, представителите на аристокрацията (консерваторите) са заемали дясната част, между тях са седели умерените реформатори. С времето това разположение е станало традиционно и в пресата от онова време са се появявали понятия от рода „леви републиканци“, „ултралеви“, „десноцентристи“. След като Революцията „изяде“ водачите си, се стигна до Наполеон. Революцията се повтори през 1848 г., след която се появиха и нови понятия (прибавени към старите) „реакционери“, „червени“, „демократически социалисти“, „борба с реакцията“.

Нека на базата на историческите названия да се опитаме да илюстрираме понятието ляво/дясно:

       

Участие на държавата в икономиката;  Неравномерна скала на данъците;  Помощ на социално слабите;                                       Хуманизъм; Контролирана свобода; Равенство; Отговорност на колектива;                                                                  Социална справедливост;

↔

Напълно свободен частен бизнес; Плосък данък; Безжалостна конкуренция; Пълна свобода, Абсолютна лична свобода; Индивидуализъм; Лична отговорност; Твърда външна политика;

      

Това е приблизително историческата ос ляво/дясно. Ако изходим от нея следва да дефинираме ДЯСНОТО като стремеж да се запази статуквото (това е същността на понятието консерватизъм), а ЛЯВОТО като борба статуквото да се промени.

Тази дефиниция има ИСТОРИЧЕСКИ привкус. С течение на времето  терминът „консерватизъм“ стана малко неудобен и беше заменен с „неолиберализъм“. Неолиберализмът отива още по-надясно от консерватизма. Популярно той се отъждествява с радикално свободен пазар: максимизиране на конкуренцията и свободната търговия; постигане на икономическа дерегулация; елиминиране на тарифите, както и набор от парични и социални политики, благоприятни за бизнеса и безразлични към бедността; изкореняване на социалното; унищожаване на културата; дългосрочно изчерпването на ресурсите и разрушаване на околната среда.

                 Що се отнася до най-яркия представител на ЛЯВОТО, социалдемокрацията, тя претърпя известна ревизия на възгледите си. Това се дължи на редица причини:

                 * Провалът на социалистическите страни доведе до промяна на онази част от доктрината на социлдемокрацията, която защитаваше: централизираното планиране, за сметка на свободния пазар и напълно държавната собственост вместо свободна конкуренция между държавната и частна собственост (например във Франция над 35% от промишлеността и транспорта са държавни).

                 * Част от социалдемократическите лидери, като например Тони Блеър или Герхард Шрьодер, подобно на либералите започнаха да защитават „средната класа“, което премести лявото леко надясно и бяха остро разкритикувани, че не защитават интересите на трудещите се. Съвременната социалдемокрация има приблизително следните възгледи:

                 ● От общите принципи на Френската революция „Свобода, братство, равенство“, акцентуват повече на вторите две защото „абсолютната свобода“ се присвои от неолиберализма;

                 ● Защита на правата на човека;

                 ● Принцип на равните права и равните възможности (а не както е при неолиберализма само равни възможности);

                 ● Политически и идеологически плурализъм;

                 ● Пазарна икономика, но социално ориентирана (част от цените да са регулирани и да има промоционални цени, което дава възможност за покупки от икономически по-слабите слоеве), а не напълно свободен пазар, регулиран само от търсенето и предлагането (защото без хляб или без лекарства не може да се живее);

                 ● Създаване на ефективни механизми за развитие на предприемачеството (в смисъл на процес за стартиране на ново предприятие или обновяване на вече създадено ), както и за честна търговия (с не по-голям от 15% печалба) в интерес на работниците и дребния бизнес;

                 ● Равноправие и защита на всички форми на собственост (частна, кооперативна, държавна);

                 ● Национализация на стратегически важните предприятия, особено във военната промишленост, енергетиката, металургията  (цветни метали – мед, злато, платина), нефтопреработвателната промишленост;

                 ● Защита на „наемния“ труд – дори когато е най-квалифицирания и най-добре заплатен. Наемният труд представлява услугите (физически или умствени), които се предоставят от трудещия се на работодателя срещу заплащане. Очевидно е, че заплащането е само процент от отдадения труд и че реализацията на вложения труд е опосредствано от работодателя (от неговите възможности и значимост в обществото). Според възгледите на социалдемокрацията трябва да се търси добро социално партньорство между трудещите се и работодателите и да се предлагат закони, защитаващи трудещите се. Също очевидно е, че е необходимо тясно сътрудничество с профсъюзите, чиято основна задача е именно този вид защита; защита на селяните и средната класа;

                 ● Стремеж  да се намали  „разтвора на ножицата“ между  богатите (не голям брой) и бедните. Бедните трябва да се подпомагат чрез осигуряване на добре заплатени работни места и чрез социална помощ; 

                 ● Системата на защита на трудещите трябва да предвижда:

                 * Ограничаване на работната седмица и повишено заплащане на наднормения труд;

                 * Подобряване на условията на труда;

                 * Повишаване на минималната работна заплата;

                 * Борба с безработицата и защита срещу неоправдано уволнение;

                 ● Ефективната система за социално осигуряване предвижда:

                 *Всеобщо безплатно образование, достъпно за всички граждани;

                 * Държавна безплатна система на здравеопазване за всички граждани (без оправдания за липса или „разхищаване“ на средства);

                 *Осигурени от държавата пенсии, достатъчни за преживяване при: положени необходимите години наемен труд, при инвалидност и при „принудителна“ безработица;

                 * Достатъчна държавна помощ за отглеждане на деца, особено при демографска криза.

                 ● Въвеждане и постоянно обновяване на закони за запазване на околната среда; тясно сътрудничество с организациите на „зелените“, които имат същата задача;

                 ● Секуларизация и открита социална политика. В световен мащаб партиите на „християндемократите“ или други религиозни партии „крадат“ избиратели на базата на „помощ свише“ вместо с добри социални програми (много лидери публично „се кръстят“ за да повярват в думите им);

                 ● Външна политика подчиняваща се на принципа на мултилатерализма (случаи, в които няколко страни, с подобни или различни вътрешни структури, обединено решават даден въпрос); участие в ООН и ЕС; неучастие във военни или агресивни блокове.

                 Днес социалдемокрацията в България е поставена пред сериозно изпитание. Очевидно е, че неолибералната линия, провеждана досега в България (от правителството на Костов до днес) вече не се приема без уговорки от голяма част от българите. Както е известно, неолиберализмът е „подобрен“ консерватизъм вследствие глобализацията. Той не успя да откъсне България от „икономическото дъно“ на Европа. От друга страна социалдемокрацията трябва отново да завоюва народното доверие (тъй като определени лидери „успешно“ го загубиха). Народът днес е на кръстопът – да се продължи ли линията на неолиберализма или да се върне към веднъж компрометираната социалдемокрация.

                 Авторите на настоящата статия са бивши почитатели на един некомпрометиран социалдемократ д-р Петър Дертлиев и вярват, че социалдемокрацията може да има харизматични лидери, които да възвърнат народното доверие.

                                                                                  ╧

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo