неделя, 20 ноември 2016 г.

Политическият фундамент на всичките борби в нашата толкова динамично развиваща се и прогресираща така неудържимо училищна общност



Във връзка с представените покъртителни събития в публикацията под заглавие Животът изисква да се променяме, а който си е позволил да живее в раздор с тази истина много ще страда - и то е за негово добро!, явяваща се част от поредицата от мои есета по проблемите, свързани с борбите за демократизация и либерализиране на отношенията в нашата училищна общност, ми се налага още да коментирам с оглед да се опитам да вникна по-дълбоко в същината на представената фантастична сякаш действителност: наистина, как е възможно съзнанията на дадени хора да са се капсулирали на нивото на съзнанията, характерни, примерно, за 60-те години на миналия, на тъй печално известния ХХ век?! На какво се дължи тази природна (или социално-психологическа) аномалия?!

Видяхме как някои хора наистина живеят с представи за нещата, характерни за отдавна отминали времена, съзнанието им е консервирало по някакъв чуден начин начина на възприятие и на мислене, характерен за времена, които отдавна би следвало да са забравени. Такова съзнание е оковано в догми, които не му позволяват да погледне на живота с трезв, ведър, реалистичен поглед - и да оцени, че ний, жителите на XXI век няма как да живеем с представите, които са били господстващи преди 50-60 години преди това. И то при положение, че тия представи отдавна са осъдени от самата история, от живота, от битието като такова. Дали е възможно някак да се пробие бронята, в които са оковани тези съзнания - ето този е въпросът на въпросите.

Защото, виждаме, подобни хора, особено когато се намират на властни позиции, са способни да бъдат спирачка на прогреса - те правят отчаяни усилия да спрат самия живот, да направят живота на хората невъзможен. Всичко в тяхното възприятие е превратно, изкривено, изопачено, такива хора сякаш гледат на съществуващото през някакви криви лещи. И по тази причина виждат всичко в някаква нямаща нищо общо с реалността светлина, а и изпитват ужасно глупави страхове. Оптиката, дето се казва, им е повредена. Поради което реакциите им са така сюреалистични и абсурдистки. Трябва да се опитаме да разберем защо тия хора страдат чак толкова. Човешко е все пак да се опитаме да им помогнем. Разбира се тяхното смислено съществуване е съсипано тъкмо заради верността им на догмите на една (не)образователна система, която е така анахронична и ретроградна, че по анахронизма и ретроградщината си се конкурира с тяхната собствена ретроградщина, с техния собствен анахронизъм. Потребно ни е внимателно вникване и разбиране около тия парадокси на битието, с които тъй щедрият живот ни сблъска.

Когато описвах случилото се, произведеното оня ден на манипулативното събрание-оперативка на колектива, с което се целеше народът справедливо да бъде настроен завинаги срещу каквито и да било дебати (сещате се, нали: става дума за това, че на това историческо събрание-оперативка на въпросния колектив беше съобщена радостната новина, че ще бъде проведен "педагогически съвет с дебати" в най-късна вечерна доба!), тогава нали ви казах, че в един момент моята скромна милост, понеже беше представена като главен виновник за това потресаващо възмутително бъдещо събитие в един момент стана обект на жадните за мъст очи на абсолютно целия "сплотен колектив". Тогава именно един учител (преподаващ предмета физическо възпитание), на когото му се беше наложило да седне на съседен стол до мен, в един момент, преливайки от искрено и неподправено възмущение срещу моето "безочие" сякаш в несвяст започна любезно да ми повтаря:

- Абе как е възможно да се държиш по този начин бе, разбери, няма никакъв смисъл в това, което си позволяваш да правиш, да, никакъв смисъл няма в това бе, ти си потънал в пълно безсмислие бе, какви са тези жалби, какви са тия искания за някакви си там дебати, засрами се бе, немаме никаква нужда нито от жалби, нито от дебати?! Животът ни е на път да стане същински кошмар заради твоите жалби и дебати бе, това твоето не е никаква "демокрация", твоето е същинска анархия! Опитай се да разбереш бе, как пък не разбираш такива прости неща, а уж се смяташ за някакъв си там "философ", егати непоправимото говедо си ти бе?!

Нещо такова през цялото време стенеше и нареждаше тоя отчаян от така объркалото се и на път да се провали битие, щото по неговото възприятие и представа аз наистина съм станал най-грозна заплаха за онази превъзходна административна идилия, в която е свикнало да пребивава съзнанието на този примерно човек (и да пребивават също така съзнанията на хората, които възприемат нещата през неговата оптика, чрез неговите представи). Е, той не ми каза точно тия думи, нещо подобно казваше, примерно думата "говедо" се въздържа да я каже, аз тук се опитвам да реконструирам по възможност по-пълно оня смисъл, който терзаеше душата му. Трябва тук да отчетем обстоятелството, че тук става дума за оня същия учител по физическо възпитание, който преди около две години и половина, при съобщаването от страна на директорката на тъй радостната новина, че злодеят Грънчаров току-що е уволнен, беше промълвил радостно ето тия тъй прочувствени и сърдечни думи, говорещи за една невинна, почти ангелска по добротата си душа:

- Ееее, най-после, браво че най-накрая сте го уволнила, мила госпожо директор!!! Но аз си позволявам коленопрекленно да ви запитам: защо, моля ви се, чакахте толкова дълго, как можахте да го търпите толкова много време, не трябваше ли да посечете този злодей много преди това?!

Както и да е, тогава именно, когато той произнасяше тия толкова дълбоки и сърдечни думи, някои хора казват, че на онази историческа оперативка половината от колектива не по-малко сърдечно започнала да... ръкопляска, да, посрещнала с "дълги, бурни, продължително нестихващи аплодисменти" въпросната толкова радостна новина, че злодеят и народният враг Грънчаров най-после е бил посечен и обезвреден! Можете да допуснете, че на тази база този човек изживя такъв страшен сърдечен шок при вестта, че оня същия народен враг Грънчаров пак се връща в училището ни, че ето, вече близо цяла година като види въпросния Грънчаров да се движи по коридора, без замисляне се връща назад, само и само да не му се наложи да го срещне; та именно ето тази толкова чиста душа, казахме, седеше случайно до мен и се чудеше как по-изразително да превъплъти в думи своя гняв срещу поведението на тъй безочливия си колега, който именно стресира коректива с предложенията си за някакви си там напълно излишни по неговата преценка "демократични", моля ви се, дебати!

За мен обаче възловият момент е ето този: този човек очевидно наистина не схваща смисъла, за него смисъла на това, което правя, е изцяло непостижим, поради което именно съзнанието му се гърчи в такава една жестока конвулсия. Да му кажа на този човек, примерно ето тия думи, ще има ли някакъв благотворен ефект по посока на намаляване на сърдечната му болка:

- Има смисъл ала очевидно не успяваш да го постигнеш. Налага ти се да помислиш по-усърдно. Положи усилия, запитай се защо аз, примерно, си доставям този дискомфорт да пиша жалби, да предлагам дебати, да си вгорчавам живота, да съсипвам покрай своето и твоето безметежно и идилично съществуване. Има смисъл, ала ти не можеш за момента да го откриеш, асимилираш и разбереш. И никой не може да ти помогне ако най-напред в душата ти не се породи желанието да постигнеш трезво верния, точния смисъл. До момента на този така потребен ти поврат твоето съзнание ще продължи да пребивава в така неприятното усещане за пълно безсмислие, за непосилна за разгадаване загадка.

Да, вероятно няма никакъв смисъл да казвам такива думи на този същия човек. Но смисълът си съществува, независимо от това дали някой успява или не успява да се добере до него. А смисълът е нещо, което трябва сам да се роди именно в собственото ти съзнание, няма как иначе да бъде механично внесен там.

Ето, примерно, директорката, която пише своите тъй лирични, епични, художествени, поетични, платонични, административно-командни "констативни протоколи под формата на донос-или-компромат", знаете, тя самата сътвори този невиждан преди литературен жанр именно в своето титанично усилие да постигне все пак смисъла на това, което моя милост, дето се опитва да внася в общуването си с учениците някои нови толкова простички неща или инициативи, си позволява да прави въпреки повелите на системата, та значи в нейното директорско-административно възприятие това било ставало, видите ли, под формата на нетърпимо и най-драстично нарушение на господстващата свята догматика на традиционната, на недемократичната, на мразещата свободата административна (не)образователна (дали да не я определим, щом е необразователна, с по-директен термин, именно, да речем, с термина опростачваща или, примерно, мутризираща, мутропроизвеждаща, става ли така?!) система. Когато нечие съзнание е оковано в догмите на въпросната система, построена върху принципа на несвободата, то явно неизбежно всичко онова, което се прави от позицията на коренно различния принцип, именно принципа на свободата, изглежда и се възприема именно като... "пълен произвол", като "непозволено закононарушение", като "грубо посегателство" спрямо светая светих на системата, именно нейните "държавни образователни изисквания". В тази оптика моите инициативи изглеждат и се оценяват като израз именно на "пълна некадърност", на "абсолютна негодност за системата", в такива очи аз съм какъв ли не, примерно "неспособен да бъда учител", "анархист", "побъркан", "смахнат", "луд" и так далее, и прочие, и тъй нататък, и тинтири-минтири, и ала-бала тоже - и тому подобное наконец или в края на краищата.

Неизбежно е очевидно такова едно изкривено възприятие на всичко, в което се гърчи анализираното тъй невинно съзнание, което беззаветно се е отдало на догматиката на светата и ненакърнима административно-командна система. И затова такова едно съзнание си позволява да произвежда подобни абсурдистки "констатации", а именно "Учителят не провежда никакъв учебен процес", "В урока му липсва каквото и да било учебно съдържание", "Учителят изцяло не е подготвен за урока си, не си знае урока!", даже, през тази толкова крива леща той няма начин да не стигне дотам в превратното си тълкуване, че в един момент му се вижда малко всичкото това, ами почва да си произвежда още по-успокоителни хиперболи, от рода на тази, примерно, че "учителят Грънчаров няма никакви комуникативни умения", сиреч, в това толкова криво и предвзето възприятие той е нещо като... говедо, което само мучи и нищо смислено не казва!

Да, ето, оказва се, че и тук констатираме пълна невъзможност да бъде постигнат смисъла на случващото се, налице е някакъв безкрайно интересен блокаж не само на възприятието, но и на оценката, и на мисленето, и на всичко. И такъв един нещастен човек, чието съзнание е поразено в корена си от въпросната административна догматика, предполагаме наистина всичко вижда в такава една превратна светлина, т.е. тук можем да допуснем, че той дори не страда и не е позволил да бъде воден от такива емпирични човешки страсти и неволи като, примерно, ненавист, злоба, завист и прочие, които така често са двигателната сила на поведението на толкова много хора в нашето така болно, невротично и смутно време.

В тия тъй знаменателни дни аз имах възможността най-после да разбера, че административната догматика се крепи на един темел, за който не си бях давал преди това толкова ясна сметка; чух тия дни, и то от устата на доверен на ръководството главен учител (явяващ се в ролята на помирител между двете враждуващи страни, имаме предвид моя милост в ролята на учител-новатор и ония същите "бунтуващи се срещу свободата" ученици, за които писахме подробно в предишните есета!) следните показателни думи, които при това бяха приети като нещо съвсем "нормално" и "несъмнено" от въпросните тъй парадоксални "бунтари срещу свободата"; та този човек и учител каза досущ следното:

- Ученици, трябва да разберете: учителят е пълен господар в часа, той решава всичко, той има пълната власт, бидейки такъв господар, да прави каквото смята за нужно и никой няма право да му се меси в работата! Учениците пък са длъжни да изпълняват разпорежданията на учителя. Също така учениците нямат право да поставят под съмнение властта на господаря над себе си, те имат правото само безропотно да се подчиняват на тази власт. Защото всичкото това е устроено за тяхното добро! Защото без това господство на учителя всичко отива, виждаме, по дяволите!

Тази е есенцията на този забележителен момент от словото на въпросния главен учител, който е довереник на администрацията и, респективно, изразява нейните собствени сърдечни мисли. Аз тогава обаче бях поразен от това, че учениците-бунтари и то именно бунтари, пък макар и срещу тъй ненавистната им свобода, като чуха тия думи, изобщо не ги подложиха на каквото и да било съмнение, напротив, тия думи им се видяха съвсем правомерни, законосъобразни, приемливи, логични, смислени и нетърпящи никакво съмнение или пък, опази Боже, възражение. Това за тях бяха напълно убедителни думи: учителят властва и господства, а учениците се подчиняват и понасят властта, господството и тиранията му. Колкото повече един учител по тази логика е по-строг господар и тиранин, толкова повече в часа и в класа има ред, толкова повече той, респективно, е по-добър като учител, а най-добър, предполагаме, е учителят, който така тотално е смазал личността на учениците, че те са станали изцяло роби, през главите на такива ученици по никакъв начин не може да им мине мисълта да оспорват някакво разпореждане на господаря - колкото и то да им е неприятно, колкото и да е то несправедливо и прочие!

Ний даже предполагаме, че ако един учител е успял да постигне такова положение, че учениците му посрещат неговата тирания даже с някаква перверзна сърдечна радост, сиреч, получават удоволствие когато учителят ги мачка, тормози и гази, тогава този учител, сами разбирате, най-вероятно вече е постигнал пълното съвършенство в своето тъй завидно "педагогическо майсторство", станал е направо съвършен и богоподобен, да, той е станал нещо като "бог" за учениците, не само господар, а и бог даже, а пък те са станали направо пълни нищожества, дето не само му се подмазват и му целуват нозете, ами, най-вероятно, за благодарност му поднасят скъпи и прескъпи... букети с цветя, за да ознаменуват пълното ликвидиране на собствената си личност, пълното тържество на унизеността си!

Разбира се, че гледайки през тази именно оптика хора като несретния учител Грънчаров, дето съзнателно не щат да бъдат каквито и да било господари или, опази Боже, тирани, учители като въпросния именно урод, които смятат, че учениците му имат безусловното право да бъдат личности, сиреч, да бъдат свободни и не само на думи признава това тяхно свещено право, ами и прави нужното те да се ползват от него на дело, т.е. да живеят, да се изявяват като действително свободни и достойни личности и прочие, такъв злодей, разбира се, не само че не може да бъде смятан за учител, той, казахме, заслужава изгаряне на клада, нищо чудно да заслужава и разчетворяване като крайниците му бъдат вързани за коне, а пък конете бъдат подгонени така, че наистина да го разкъсат, той заслужава и още по-перфидни средновековни наказания, ала ний, понеже сме хуманни, нека сега-засега да не ги описваме тук, нека да спрем дотук именно защото сме много хуманни, човечни, толерантни и прочие, и тинтири-минтири, и ала-бала.

Та ето сега защо в рамките на тази чиста административна представа и според догматиката на свещената система на несвободата хора като моя скромна милост, дето се водят от принципите на свободата, наистина са не само "злодеи" и "народни врагове", те са и нещо повече от това, те са именно "нравствени и човешки уроди", те "изобщо не стават за учители", те са "пълни некадърници", те са "луди", те са "ненормални за връзване" или "направо за бесене" и прочие, и так далее, и тинтири-минтири, и ала-бала.

Какво можем да направим за да помогнем на такива хора да се освободят от толкова гибелната си представа ли?! Ами един е начинът: да разговаряме дълго с тях, да спорим, да се опитваме да им помогнем да проумеят заблудата си, да разсеят илюзията си, а тяхната илюзия се свежда до това, че единствено-правилна е тяхната тъй ограничена и нехуманна представа, според която ученикът е нищо, а системата е всичко. Но ви предлагам да помислите повечко върху ето този възлов пункт, до който ни доведоха настоящите наши среднощни разсъждения.

Държавата е всичко, а отделната и конкретната личност е нищо е догма на тъй непрежалимия социализмо-комунизъм, нали поне това не сте забравили? Ето, сега забелязвате ли политическия фундамент на тия всичките борби и спорове в нашата толкова динамично развиваща се и прогресираща така неудържимо училищна общност?! Да, като капак на всичко ръководството на ПГЕЕ-Пловдив, знаменитото училище, в което моя милост има неописуемото щастие да работи като учител по философия вече 16-та година, си позволява да води открита и то в дълбините си съвсем политически мотивирана война, терор, тормоз и репресия срещу един поборник за ново и съвременно, за изцяло реформирано и адекватно на нуждите на младите хора образование - какъвто е моята скромна милост. Да, това е една чисто политическа репресия, на която съм подложен вече пета година по причина на това, че съм различен, че мисля другояче - и тя бива водена без капчица угризения на съвестта от ръководството на това училище, което, сами забелязвате това, се е самозабравило не по-малко от пълния властелин в тази държава, именно народният любимец Бойко Борисов, чийто министър на образованието и науката от първия му кабинет, именно Сергей Игнатов, има добрината да го назначи на власт през далечната 2010 година.

Интересно е, че това ръководство издържа на всички политически бури през тези паметни години, нито един министър не се трогна от драстичните нарушения на закона, които бяха произведени през тия всичките години в нашето училище, от което можем да си направим извода, че политическите по същество репресии срещу инакомислещите у нас не само не са престанали, напротив, те в последните години още повече се ожесточават. Остава само да стигнем дотам "народните врагове" отново да почнем да ги убиваме, нали това остава само да постигнем, а, какво ще кажете вий, тъй мълчаливи дами и господа народни, пардон, съдебни заседатели?! А, кажете де, отговорете де, защо се умълчахте така, драги ми дами и господа съдебни заседатели, замислихте ли се малко, моля ви, кажете ми де?!

И така стигаме до сюблимния момент от петъчния, от онзиденшния ми разговор с г-жа директорката, която пак, убеден съм в това, ще направи "констативен протокол" на нашия разговор, изглежда тя тия протоколи ги прави постфактум не само и единствено по свежите следи в собствената си памет, но нищо чудно да си пуска някакво звукозаписващо устройство, щото аз лично не мога да си представя каква е тази феноменална памет че да можеш всичко, което събеседниците са казали, да го запомниш така, че безпогрешно след това да можеш да го възпроизведеш с думи върху хартия. (Е, казахме, тя внася и много фантазия, и много поетична лирика в тия свои творчески и дръзновено писани емоционални излияния на душата си, но нали все пак има претенцията, че това, видите ли, били отговарящи на истината и на реалността "констативни протоколи"?! Да ги беше нарекла "художествени платонични и лирични, пък макар и прозаични творения" разбирам, но да ги наречеш при толкова много лирика в тях "констативни протоколи" е израз на една прекалено летлива художествена фантазия!) Та ето как аз видях този наистина сюблимен момент, става дума за това, че в един момент директорката се увлече дотам, че, дето се казва, без да иска "изплю камъчето", а именно каза:

- Кой си ти бе че ще ми искаш на мен оставката?! Кой ти дава това право бе?! Оставката той ще ми иска, представяте ли си?! Ти за какъв се мислиш бе?! Я го виж ти, ще ми иска той на мене оставката!

Аз след това си позволих да обясня на развълнуваната толкова много администраторка, че понеже съм същевременно и български данъкоплатец имам известно право да й искам оставката, това, че съм служител в същото учреждение съвсем не означава, че аз трябва да бъда лишен от правата си на гражданин. А й искам оставката по една простичка причина: понеже допусна серия от непростими гафове и грешки, които ако в един момент сама осъзнае какво именно е сторила, на това основание и ще почувства такова голямо огорчение и терзание на съвестта, че сама би си подала оставката - и то именно по морални причини.

Тук на това място в диалога ни се включи и помощник-директорката-синдикалистка-и-проповедничка (на всички най-възвишени религиозни истини) и тя заяви, че нито директорката, нито тя самата, която има несъмнена главна роля в подготовката на моето тъй памятно опраскване, нямат, видите ли, никаква грешчица, нито пък имат какъвто и да било грях, напротив, съвестта им била съвсем кристално чиста по причина на това, че те двете, подобно на римския папа, били имали нещо като свидетелство за пълна непогрешимост, и так далее, и тому подобное, и тинтири-минтири, и ала-бала. Те един вид били безгрешни, от което логично следва, че нямат и не могат да имат никакви грешки. А пълен грешник, подобен на самия Сатана, е именно субектът Грънчаров, то това е толкова логично и близко до ума, че просто за него няма никакъв смисъл изобщо да говорим, нали така излиза?! И так далее, и тинтири-минтири, и ала-бала, да не продължавам нататък, че ще стане много дълъг тоз прочувствен текст, писан в най-късни среднощни доби.

Ето сега тия неща аз лично ги пиша все пак така внимателно и старателно по една главна причина: вземете предвид, че въпросните съждения биват изказвани от хора, които стоят на забележителната и така отговорна позиция не само да са учители и възпитатели на младежта, но и да са началници на учителите и възпитателите на нашата тъй многострадална българска младеж! Мисля, че повече по този въпрос няма смисъл да говорим, сами си правете подобаващите изводи. Да, направо е излишно да говорим каквото и да било, на мен така ми се струва, а аз съм грешен човек, може и да греша, не знам, слава Богу не съм и аз надарен с догмата за пълна непогрешимост, щото се питам: а как ли живеят хората, дето си мислят че са напълно непогрешими, аз ето това не мога да разбера, вие примерно разбирате ли го, а, уважаеми дами и господа така усърдно мислещи в този момент - убеден съм в това! - съдебни заседатели?!

Лед тронулся, а, какво ще кажете, почна ли да се пропуква леда, а, дебатът, така дълго чакан, започна ли все пак в нашето училище?! Почна, ала е твърде специфичен този дебат, провежда се в потайни директорски кабинети, в него още не са допуснати да участват не само учителите като цяло, но и учениците, за тях пък да не говорим изобщо. Между другото, учениците, на които аз самият преподавам, вече участваха в дебати, в повечето класове проведохме интерактивно упражнение "Театър на импровизацията", на което именно учениците по превъзходен начин разнищиха все същия казус между учител-новатор, привърженик на свободата и демокрацията и яростни привърженици на традиционния авторитарен подход; получиха се чудесни представления, учениците играха вдъхновено, с ентусиазъм. За тия неща ще пиша някой друг път щото сега, признавам си, ми писна да пиша, изморих се, ще лягам, късна нощ е, ще лягам вече да спя.

Скоро ще настъпи утринта, затова ви желая хубав неделен ден! Бъдете здрави!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

5 коментара:

Анонимен каза...

Г-н Грънчаров,чувства се вече, че Вие като "учител-новатор, привърженик на свободата и демокрацията" с усилията, които вложихте във Вашите философски изследвания и практики, драматично отнемате територията на "яростните привърженици на традиционния авторитарен подход". В този контекст си струва ако се наложи да се премине през нови изпитания - уволнение на базата на подготвяните "констативни протоколи" и други такива, после съдебно дело и съответно спечелването му от Вас.
Симеон Гьорев

Ангел Грънчаров каза...

Здравейте, г-н Гьорев, благодаря Ви за това, че поставяте този толкова важен въпрос, който аз умишлено оставих за следващото си есе, но понеже Вие така или иначе го поставяте, и тук мога да кажа нещичко. Аз наистина на последния ми дебат с многоуважаемата госпожа директорка й поставих ребром следния въпрос:

- Добре, защо след като по Вашата преценка аз съм такъв "пълен некадърник", щом като "изцяло ми липсват каквито и да било качества да бъда учител", щом като съм "абсолютно негоден за системата" и прочие, на какво основание в такъв случай, моля Ви се, още ме държите на работа, та по Вашата собствена логика такъв вреден и безполезен човек като мен не бива и миг повече да бъде държан на работа, защото той като капак на всичко е и вреден за учениците?! Та Ви питам: защо пак не ме уволните, та да сте напълно последователна и логична?

На което г-жа директорката ми отвърна нещо, което аз лично, признавам си, не можах да разбера, не ми стана ясно защо още не ме уволнява, не можах понятно да разбера причината още да ме държи на работа. Предполагам и тя самата не е много наясно коя е причината да не довежда до логичния край своята теза, защото настина "пълен некадърник" като мен няма никакво право да работи в държавно училище. Между друго нищо чудно директорката да е изпаднала в превъзходна безизходица, обусловена от това, че си позволява да погазва по недопустим начин истината, а знаем, че това не може да остане бе коварни последици. Аз, примерно, съм учител с Първи клас-квалификация, т.е. имам най-висшата за учител квалификация, която малцина учител имат. Второ, съм доста активен писател, автор, издател на списания, на не знам си какво още, имам известна популярност, тъй че нейната теза за моята "крещяща некадърност" не само че е крещящо неколегиална и безчовечна, тя също така е крайно обидна за мен, а най-вероятно и съвсем не може да бъде защитена пред нито един съд, дори и другата страна да има солидни връзки в съдебната институция. Ще видим де, за мен е същинска загадка по кой параграф ще бъда уволнен този път, а че ще бъда уволнен, аз в това не се съмнявам, това е ясно също толкова, колкото е ясен и слънчев днешният ноемврийски ден. За мен е много любопитно каква ще бъде този път мотивацията за предстоящото ми уволнение, подозирам, че тя отново ще прибегне до своята любима теза за моята "пълна некадърност", но аз този път чакам нейната заповед за уволнение за да мога мигновено да заведа ново наказателно съдебно дяло, на което на директорката ще й се наложи да доказва тъй смехотворната си теза за моята "пълна некадърност". Ако пък измисли нова теза, за мен това ще е много любопитно, изобщо, сам виждате, при нас животът е твърде интересен и вълнуващ, направо за завиждане сме! Така е, там, където се появят свободолюбиви хора, там мигновено животът се възражда, там, където царува несвободата, там няма живот, там има само вегетиране, там има само гибел и мъртвина, а също така и непоносима скука...

Анонимен каза...

Все пак бъдете разумно предпазлив, тъй като хипотезата, че загубата на определени личностни и професионални качества на базата на различни соматични или психични заболявания, продължително упражняване на една и съща дейност - популярния ефект "прегаряне", не е толкова сложно да се обоснове, особено с подкрепата на "протоколи" и други такива документи...
С. Гьорев

Ангел Грънчаров каза...

Разбира се, че не е толкова трудно да се обоснове такава една теза, особено пък ако адвокатът ви е в приятелски отношения с някой от съдиите! :-) Но за мен специално единствено значение има истината, на това основание не ми пука особено какво някой си бил успял да обоснове или да прокара даже и в съда. В крайна сметка има и Европейски съд по правата на човека, към чиито услуги очевидно ще ми се наложи да се обърна - предвид цялата драстичност на това, което ми се случва в последните 5 години.

Анонимен каза...

Е, дано не се стигне отново до съдебни дела и т.н.
Бъдете здрав!

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ