понеделник, 14 ноември 2016 г.

Ех, да имах наблизо и под ръка някакъв самурайски меч!!!



Покрай толкова злополучните президентски избори, на които бяхме свидетели, нямах време да се съсредоточа както трябва върху писането на моя дневник, в който пък фиксирам всичко най-важно в моите всекидневни борби за демократизация и либерализация на отношенията в нашата училищна общност, в училището, в което работя като учител по философия; така е, няма как да е иначе, аз съм ангажиран гражданин и не мога да се абстрахирам от ония проблеми, пред които се изправя цялата ни българска общност, т.е. "голямата общност" на България. То нещата са свързани де, няма как да се отделят едно от друго. Но какво и да е, ето, изборите минаха, а ситуацията стана още по-тежка; но ще видим де, може би пък наближава моментът, в който ще ни се наложи най-сетне все пак да разсечем примката, в която се задушава нацията ни вече толкова години: примката, която ченгесарско-мутренско-милиционерската и руско-българска мафия и олигархия успя да стегне около врата на нацията след 2001-ва година.

Но да оставим за момента настрана политическите проблеми и да се опитам някак да наваксам пропуснатото от описанието на ония тъй възхитителни истории, които се случват комай всеки ден в нашето училище, което, както е тръгнало, нищо чудно да стане един ден емблема на борбите за едно ново и съвременно образование, за едни качествено различни и хуманни, пронизани от свободата отношения и прочие. Последният текст от тази поредица, който написах тия дни, е със заглавие Ще се спасим само с борба, вдъхновявана от великите ценности на свободата, демокрацията и човечността - и там всъщност дописах текста на едно свое обръщение към цялата училищна общност на ПГЕЕ-Пловдив. Сега ми се налага да продължа с описанията си. Имам толкова много за писане, че едва ли ще успея да си изпълня намерението: да кажа всичко нужно поне според етапа, на който се намира тъй ожесточената битка между силите на новото и силите на печалното статукво. Но поне какво успея да кажа пак е нещо, не е като да замълча внезапно. Слава Богу, засега, въпреки непрекъснатите си здравословни неразположения все още имам някакви сили да продължа борбите си!

За да не стане така, че умишлено съм прекъснал своите емпирични описания и впечатления върху непосредствено случващото се ще трябва да кажа нещичко върху най-последните събития от тъй интензивния и съдържателен живот в нашата училищна общност. Последният текст от този род имаше ето това предизвикателно заглавие: Завиждайте ми колкото си искате, но това си е моя живот!. Писан е преди 4 дена, а имам чувството, че е изминала цяла вечност оттогава! Но е писан набързо, в ранна утрин, преди да тръгна на работа, на училище. И е останал съвсем недовършен. Ето, сега ми се налага да продължа. Знаете, аз пиша тия неща, така да се рече, "за историята", убеден съм, че тия случки ще бъдат много интересни за бъдещите историци, които ще пожелаят един ден да вникнат в същината на болното време, в което имаме щастието да живеем. Всяко време е интересно, но нашето време се оказа прекалено интересно; знаете ли, че китайците били имали обичай да си отправят ето какво проклятие: "Да живееш в интересно време!"?

Аз (пък и ний всички де, ама работата е там, че мнозина изобщо не си дават сметка в какво наистина интересно, направо вдъхновяващо интересно време имаме късметя да живеем!) обаче сякаш съм прокълнат да живея във възможно най-интересното време, дотам, че имам чувството, че ако събитията още малко станат по-интересни, тогава едва ли вече ще мога да ги издържа, нищо чудно да се задуша в един момент от прекомерните вълнения и горкото ми сърце да не издържи. Но какво да правя, такъв ми е, казахме, късметът, завиждайте ми при това положение колкото си искате даже! А тия описания на случващото се, дето ги пиша комай всеки ден, ме изтощават още повече от реалните преживявания, за които след това именно пиша; понеже, казахме, е много трудно да се пресъздаде с думи есенцията, същината, смисъла на всичко, което се разгръща пред очите ми. Освен това, знаете, ми се налага да решавам какво именно да правя, та да спомагам някак за решаването на тежкия конфликт, около който в момента се съсредоточи, кой знае защо, цялата онази колосална агресивна енергия, която ме залива в момента. И която някоя веща ръка така уверено направлява, придавайки й възможно най-болезнения израз. Както и да е, ще се предпазя (засега) от прекомерни разсъждения върху случващото се, ще изоставя т.н. дискурс, рефлексия, интерпретация и прочие и ще наблегна на самите описания на въпросните реални събития. Които са така многозначителни, че почти не ми се налага а ги коментирам. Да, ама аз пък нямам таланта да пиша такива художествени текстове, който поне малко да съдържат емоциите, дето се разгръщат в реалния живот, в реалните събития. Ето това е нещото, което ме измъчва най-вече. Но това са неизбежни трудности, свързани с творческото превъплъщаване на онова, което животът така разхитително ни предоставя всеки ден. Разбира се, всеки прави това, което (и доколкото) може, нищо че блажени били ония, които искали... невъзможното! Ний пък искаме малка част от възможното, невъзможното нека го искат по-възвишените души...

Аз в онзи прекъснат така внезапно текст (щом капна, знаете, прекъсвам да пиша, щом ми изтече времето за писане - също) почнах да описвам случките, които произтекоха когато инспекторката по философия А.Кръстанова и директорката Анастасова, бодри-бодри ми заявиха желанието пак да... посещават моите часове! Даже за едното такова посещение нещичко успях да кажа. Сега ще кажа за другото, то стана на другия ден, в четвъртък. Вървейки с директорката и инспекторката си позволих да им задам ето този крайно изненадал ги въпрос:

- Уважаеми госпожи, бихте ли могли да ми кажете на какво се дължи този ваш толкова силен интерес към моите часове? Каква, прочее, е вашата цел, бихте ли ми помогнали да разбера? Щото аз имам своите подозрения, но ме вълнува вашия отговор. И тъй, какво ще ми отговорите?

Инспекторката очевидно крайно много се изненада и не можа да скрие изненадата си. Понеже тя този път беше дошла в училището в ролята (както ми каза сама) на "безпристрастна и обективна проверяваща", изпратена от началничката на РУО-Пловдив, която трябва да провери фактите около една моя жалба до тази последната. Да, ама директорката в момента пък ме посещава комай всеки ден (а в някои дни и по два пъти на ден!) не за да спомогне да се решат някакви проблеми, а с една-единствена цел: да трупа компромати за "доказване" на своята така свидна и изстрадана от нея самата теза, а именно, че "лицето Грънчаров" не става, видите ли, за учител, "не може да преподава правилно", туй странно и крайно неприятно на директорката лице трябва, за тази цел, да бъде изобразено в директорските тъй патетични писания (жанрът на тия директорски художествени писания, казахме, е "платонически диалог с елементи на нескривани поетични внушения", директорката май не знае, че Платон е бил най-голям враг на поетите - защото много лъжат!) във възможно най-гротескната и отблъскваща форма; да, ама проклетникът Грънчаров, когато почне да чете директорските словоизлияния, си позволява да каже, че директорката все пак не е философ, няма философско образование, ето че се налага по тази причина спешно да бъде призована инспекторката по философия, без чиято помощ директорката наистина не е способна да се справи с врага. Е, очевидно инспекторката, имаща толкова доказано добро сърце, не може да откаже на директорката тъй потребната й помощ, понеже целта им ги сродява, а именно "тоя там Грънчаров" някак да бъде поставен на мястото си. Да, ама при това положение, минавайки ни страната на директорката, инспекторката сама праща по дяволите своята тъй лелеяна роля на... "безпристрастна и обективна проверяваща", нали така излиза, а, какво ще кажете, уважаеми дами и господа съдебни заседатели? Какъв арбитър може да е инспекторката в толкова тежкия и продължителен конфликт между учител и директор, след като тя без капчица неудобство мигновено застава срещу учителя по философия, само и само за да угоди на своята приятелка и административна сестра, имаме предвид именно директорката? Та моят въпрос и на двете властващи дами (нека да не употребяваме повече думата "другарки", щото инспекторката чистосърдечно ми призна, че тази "комунистическа дума", има се предвид думата "другарка", била "непоносимо обидна" за нея!) се видя крайно неприятен и те не можаха нищичко смислено да ми отговорят; само дето инспекторката комай малко се изчерви. Тогава аз, понеже съм подлец, зададох следващия си още по-безжалостен въпрос:

- Е, да приемем, че просто толкова ви харесват моите часове, че вече се пристрастихте към тях, в това лошо няма де, но вие лично давате ли си сметка как се чувствам аз, обектът на тия всекидневни проверки? А питате ли се как си обясняват тия проверки учениците?

Инспекторката още повече се изчерви, а директорката красноречиво си мълчеше. (Мълчанието, знаем, е злато, особено в такива случаи когато философ като мен, увличащ се по Сократ, почне да ти задава неприятни въпроси!) Думите, които ми каза инспекторката, бяха така неубедителни, че, признавам си, в този момент сам не мога да се сетя какво именно или по-точно има добрината да ми каже, да, така е, а моята памет е много добра особено за смисъла, е, нейните думи очевидно не са имали кой знае какъв смисъл, та паметта ми да счете за нужно да го съхрани. Тогава аз си позволих да кажа нещо още по-разгромяващо:

- Опитайте се да възприемете нещата от една съвсем човешка гледна точка, моля ви се! Нима не чувствате колко е обидно вашето всекидневно демонстрирано по този начин неуважение към мен като учител?! Бихте ли могла да се поставите на моето място, г-жо инспектор?! Години наред директорката не прави нещо друго освен без капка неудобство да демонстрира пълното си неуважение към моята личност, към мен самия като учител, към моите идеи, към моя подход, към моята философия - и тя това свое неуважение без капка неудобство го демонстрира и пред учениците! И по този начин станахме за смях и пред кокошките вече, щото така не се правят тия неща. Нима ви е толкова трудно да разберете, че аз няма да изоставя своя подход в преподаването, няма да допусна вие да диктувате какво аз да правя в часовете си, нима не осъзнахте, че са напълно напразни вашите опити да ме натикате в калъпа на "типовия учител"?!

Ето това в общи линии се опитах да кажа, пък макар не точно с тия думи, и на директорката, и на инспекторката. Понеже разговорът ни протече на стълбищата, ние след тия две-три реплики вече стигнахме до вратата на кабинета и червената като рак инспекторка почти нищо не успя и да ми каже в отговор на тия мои въпроси, те очевидно се нуждаят от дебат в по-спокойна обстановка. Дебат, който ние се опитваме да водим от години наред, ала все не успяваме да си кажем онова, което би следвало да си кажем - с оглед да се разберем веднъж завинаги. Е, няма как, влязохме вече в час и се започна часа. Интересно е, че директорката и инспекторката бяха избрали да посетят втория 11-ти клас, който, след първото посещение на директорката, също набра сили да поведе битка срещу "толкова неправилно преподаващия учител Грънчаров", да, ала в този клас, за разлика от печално известния 11-ти Ж клас, "бунтарите-смелчаци" са само двама-трима, иначе класът като цяло все още се държи що-годе достойно. Но ето сега какво се случи, след като тия въпросните "бунтари" за втори път получиха фактически толкова мощна подкрепа от самата власт, дето се казва.

В класа, в резултат на нарастващото напрежение, разбира се, психологическата и нравствената обстановка вече е съсипана, поради което, естествено, нормален час особено пък по философия не може да се води, дари и някакви чудеса да почне да прави внезапно учителят, настроенията на учениците не благоприятстват да се случи нещо нормално или позитивно. Примерно, в тази час учениците се почувстваха длъжни да не реагират никак на всеки въпрос, отправен от преподавателя. Мълчаха си. Нищо не знаели понеже... преподавателят е толкова лош, госпожо, той нищичко не ни обяснява, и при това като капак на всичко ни задължава да четем от неговото гнусно помагало! Когато първият смелчак събра душевна сила и гласно изрази този вопъл на тъй многострадалната ученическа душа, когато погледът му срещна тъй нежната съпричастност от страна на директорката и инспекторката (е, най-после се оказа, че проверяващите не са дошли напразно точно в този клас - щото вчера направиха грешката да дойдат в клас, който се представи бляскаво, дойдоха в клас, който не страда от глупави настроения срещу преподавателя си по философия, напротив!), тогава бурята се отприщи и още един-двама смелчаци се обадиха, което доведе то така желания резултат: часът по философия прие формата на революционен трибунал (или на заседание на "народния съд"!) срещу "толкова злия народен враг Грънчаров", който, видите ли, има наглостта да тормози учениците да четат, да мислят, да търсят, да изследват и прочие, като капак на всичко не ги е задължил да четат по "единствено правилния държавен учебник, съдържащ единствено правилните мисли" и так далее, и тинтири-минтири, и ала-бала. Като чу тия толкова свидни й думи, директорката се разтрепера от вълнение и светкавично започна да си води своя поетичен "констативен протокол"; а инспекторката изобрази на лицето си многозначителна учудваща гримаса, която учениците разчетоха напълно правилно: "Е, тоя Грънчаров пък пак ли си позволява да се гаври с вас, мили ученици, леле, колко ви съчувствам, леле, колко ви обичам, леле, какви несправедливости ви се налага да понасяте!". И... и так далее, и тинтири-минтири, и ала-бала, има ли смисъл да описвам всичко останало, та вие вече можете да си го представите сами?

В един момент, понеже моя милост все пак влезе в отчаяна полемика с нападащите го ученици, си позволих да кажа нещо такова:

- Е, прави сте, все пак живеем в страната, в която най-свиден девиз е "Най-много мразим да мислим!", очевидно тук, у нас, философията няма никакво бъдеще, нима може философията да има бъдеще в страна, в която немисленето е толкова престижно?! Освен това философията по начало води безжалостна битка с простотията и с простаците, благодарение на нея ние можем дори да победим собствената си склонност да правим глупости и простотии, но как, моля ви се, ще постигнем всичкото това, след като в приказната страна Мутроландия простаците не само имат числено превъзходство, но те, мола ви се, вече успяха да овладеят и цялата власт?!

Казах това и в този момент тъй жалостивото сърце на г-жа инспекторката не издържа, учениците таман се умислиха нещо, тогава тя героично взе думата и почна една дълга реч, която започна с ето тия толкова сърдечни думи, не мога да гарантирам за точните думи, но смисълът беше горе-долу ето такъв:

- Ученици, аз решително възразявам срещу теорията на г-н Грънчаров, че вие сте толкова немислещи, напротив, аз добре знам, че вие сте изключително умни и мислещи, неговата провокация я считам за напълно неуместна... и так далее, и тинтири-минтири, и ала-бала.

Речта по-нататък на крайно развълнуваната инспекторка, съдържаща... всичко онова най-свидно, което тя е научила в годините на своето незабравимо обучение във философския факултет на младини, продължи поне 10-15 минути, в нея инспекторката прояви такова завидно ораторско майсторство, че като завърши, най-големият и най-смелият бунтар сред учениците, със зачервено от прекомерното вълнение лице успя да каже само ето какво:

- Госпожо, толкова силно ни развълнувахте, така силно сме възхитени от речта ви, че искаме вие да ни станете учителка по философия!

Като каза тия толкова сърдечни думи, развълнуваната от това почти любовно признание на гледащия я право в очите младеж инспекторка се изчерви, за малко да се разплаче от необичайното сърдечно признание, но все пак се овладя, тя не можа, въпреки несъмнения си ораторски таланта, да намери най-точните думи и сякаш малко се смути, но в това време получи мощна подкрепа от още по-мило усмихната директорка:

- Ах, така ли, но това не е трудно да се уреди, при доброто ни взаимно желание всичко може да се уреди! Знае ли човек какви изненади ни носи този стар присмехулник животът?!

Нещо такова каза директорката, пак не мога да гарантирам за точните думи, но за смисъла гарантирам. Учениците почнаха да вадят носни кърпи за да бършат спонтанно потеклите им сълзи при мисълта за тъй скорошното възможно избавление от страшната тирания, която им се наложи да изживеят под игото на тиранина Грънчаров. Сюблимен момент, аз също започнах да плача и в онзи величав момент разбрах и усетих цялата презряна тежест на своето тъй жалко и безполезно съществуване. Да имах наблизо и под ръка някакъв самурайски меч нищо чудно в оня момент направо да се бях пробол в своето продрано вече отвсякъде болно сърце, изобщо не преувеличавам, моментът, казах, беше изключително вълнуващ! Но понеже, казахме, немам нужните поетични дарби не мога да го пресъздам достойно и ето, виждате, как се мъча сега като настъпена с ботуш отровна змея! А,х каква змия съм аз, леле, а какви благородни учителки по философия има на този свят, леле, и как хубаво всичко обясняват на учениците, а тоя урод Грънчаров нищичко не ни казва. В тоз сюблимен момент един друг смелчак, очарован от героичния пример на своя събрат-бунтар простена сърцераздирателно:

- То тоя Грънчаров едва ли знае нещо, той мълчи щото нищо не знае, аз се съмнявам дали изобщо е виждал някога учебниците по философия, той май не знае и как изглеждат даже!

Аз успях да потвърдя, че нищо не знам, даже учебниците не съм чел, а в това време (както разбрах после, като видях записките на усърдно протоколиращата директорка) многоуважаемата г-жа директорка си записа следния кардинален извод:

- Не само учениците не са подготвени за часа по философия, но и преподавателят по философия изобщо не се е подготвил за часа! (И той сам си го призна това!)

След това часът трябваше да мине в договаряне как директорката да уреди назначението на г-жа инспекторката за учителка по философия на този тъй беззаветно влюбил се в нея клас, ала, за жалост, звънецът иззвъня! Часът се разтури, учениците обаче, развълнувани от перспективата да се освободят незабавно от тиранията, влязоха в сърдечен диалог с директорката, който моя милост не успя да чуе защото му беше вече неудобно да стои в залата; прочее, не помня как се довлякох до вратата; бях подложен в този ден на такова унижение, че не можах да спя няколко нощи; но сега-засега нямам сили да си продължа репортажа, щото ми писна да пиша, живот и здраве да е, тия дни ще ви пиша как мина следващия незабравим час, именно с прочутия, със световно известния вече 11-ти Ж клас.

Хайде сега-засега бъдете здрави, хубав ден ви желая! Приятна почивка! Радвайте се по-умерено за избирането на червения генерал за президент на България, че некаква престарела баба от некакво село била умряла от прекомерна радост през тая забележителна нощ!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

2 коментара:

Анонимен каза...

Виждам ги също! Изцяло и безрезервно съм съгласен с Истините, които пишеш и защитаваш с живота и със здравето си достойни, светли, разумни Приятелю! След вчерашния мрачен избор за България ...какво да ти разправям...Ти си ми светлинка, ти си ми надежда, а би следвало, да е така, или подобно и за останалите ти истински приятели, които те подкрепят също! Без никакво съмнение и колебание!И е въпрос на осъзнато чувство - това ми мнение да бъде споделено и да бъде споделяно и от тях тук...Или по-скоро е належащ въпрос към осъзнатото им мнение , че споделят чувството ми....:-) В някакъв опит ли за Преброяване на дивите зайци ...:-)Или за образуване на предпазен светъл кръг от разумност около теб в тази обкръжаваща те в училището, без прогледна тъмнина, диващина и дебилско-тъпа средновековна, бюрократично-нагла схоластика и заспалост!...

Владимир Петков

Гъди Гъдев :)) каза...

Все още не разбираш мисленето, Грънчаров. Свободата пък съвсем ти се губи.
Никой не задължава учениците да са съгласни с учителите си. А свободата води до правото да изразяват несъгласието си.
С кое точно имаш проблем ? :)

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ