Истината поне малко трябва да бъде уважавана...

"Мечтая да видя отново, както в началото на прехода, разгневени български младежки, които искат тяхната Родина да стане страна, привликателна за живеене. Защото това е тяхната България. България, която обичат!"

Момчил Дойчев: За мене преходът започна на 3.11. 1988 г., точно преди 28 години. В Историческата 65 ауд. се учреди първият антикомунистически клуб за подкрепа на гласността и преустройството, който стана интелектуален гръбнак на СДС точно след една година. Сега, със задна дата, може да се чудят на наивността да се свали мракобесния комунизъм с това усилие. Може да обвинават учредителите, че са били наивни, ако не и "комунисти", "перестройчици" и дори "предатели" и "доносници", но това бе великото време на интелектуалния взрив, който събори Живковска България и проби дупка в стената на тоталитарния режим. Със задна дата това сега може да се оценява негативно само от тези, които са се криели тогава под полите на жените си и не са смеели да гъкнат срещу престъпната комунистическа машина. Да, излъгаха ни изпечените криминални престъпници! И винаги, когато слушам тази наша песен от онова велико време ми се насълзяват очите, защото "нежната революция" пощади престъпната партия и нейните главатари, "преходът" не доведе до очаквания резултат и днес отново същата тази песен е страшно актуална!

Кратък мой коментар: Г-н Дойчев, тезата, че Софийският клуб е "първият антикомунистически клуб за подкрепа на гласността и преустройството" е вярна, особено що се касае до втората част "... за подкрепа на гласността и преустройството"", но това дали е наистина "първият антикомунистически клуб" е спорна. Първо дали може да се нарече "антикомунистически" един клуб, в който, предполагам, мнозинството от членовете са комунисти, ако тогава, в момента на учредяването, сте го определили така, давате ли си сметка дали някой от тия хора щеше да се съгласи да влезе в организация, която е против тъй милата му комунистическа партия, която "е права даже и когато съгреши", нали така? Трябва да сме честни спрямо истината, аз поне така мисля.

Значи дали наистина е бил антикомунистически този клуб, съставен предимно от комунисти, и то в подкрепа на политиката на гласност и преустройство, провеждана от една комунистическа партия (КПСС) е под въпрос. А що се касае до това кой наистина е първият клуб (без епитети), трябва да признаете, че такъв беше учреденият още през есента на 1987 г. в Пловдивския университет ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, в който цяла година преди Софийския клуб бяха изнасяни "перестроечни" по дух лекции от хора, които след това бяха активни и в Софийския клуб (Николай Василев, Кирил Василев, Иван Славов, Азаря Поликаров, Цочо Бояджиев, Здравко Попов, Сергей Герджиков, Красен Станчев и други).

Интересно е, че за Философски дискусионен клуб в Пловдивския университет не се говори и пише изобщо, а е факт, че той беше създаден цяла година преди Софийския. Трябва все пак да уважаваме фактите и истината, така ми се чини на мен...

Пиша това, защото преди около година се стигна дотам, че в самия ПУ беше направена изложба за "дисидентските организации и клубове" в България преди 1989 г. и в нея съвсем умишлено пак беше пропуснат Философският дискусионен клуб, съществувал години наред в същия този университет!!! Виждате ли на какви подвизи са способни ченгетата (не е тайна, че ПУ още е червена и ченгесарска крепост!).

Моля не ме разбирайте, че искам да си припиша някаква заслуга, в смисъл, че аз съм инициаторът и създателят (организаторът, председателят) на Дискусионния клуб, не, просто ми се струва, че истината поне малко трябва да бъде уважавана...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo