Загине ли човечността ни, всичко е загинало: ако сме болни духовно каква ни е ползата, че телесно сме уж добре?!

Тази сутрин от доста време седя на компютъра (събота е), занимавам се с какви ли не неща, правя кратки политически коментари в блога си, но... не ми се захваща с истински важната работа, заради която станах рано и седнах на компютъра, а именно да пиша по моята иначе любима тема около борбите ми за демократизация на отношенията в нашата училищна общност; вероятно причината е че съм изморен, да, доста съм изморен, минаха пет много тежки за мен, даже на моменти кошмарни месеци, в които ми се наложи да преживея какво ли не; да, тежка е работата на съвременния учител, дваж или триж по-тежка е работата и съдбата на учителя, който като мен е овладян от безумната идея да се бори за промяна на плачевното, на така тъжното статукво в образователната сфера. Та седя аз на бюрото си и все не се захващам да пиша, а се занимавам с други, не толкова важни и неотложни работи, за които има кой да се грижи (примерно за политика се грижат добре политиците от НОВА РЕПУБЛИКА, аз на тях имам доверие, вярвам, че те няма да ме подведат!); но по отношение на образованието вероятно има неща, за които никой друг освен мен няма да каже, да помисли, да направи нещо, ето, имам голяма отговорност, ако не го направя или кажа аз, то изобщо няма да бъде казано или направено. Е, в един момент се решавам да започна да пиша, но решавам да кажа нещо съвсем кратичко. И пределно простичко. Но затова пък толкова по-важно...

Ето за какво става дума. Който иска да разбере за какво става дума, би следвало вече да е чул Новото ми обръщение към цялата училищна общност. И там покрай другото говоря за ситуацията в световно известния вече 11 Ж клас. Вкратце: пет месеца в този клас няма никакви условия за водене на учебен процес, а учениците, вдъхновявани от идеята да помогнат с каквото могат за изгонването от нашето така славно училище на "тъй лошия учител по философия Грънчаров", в това време бесняха както си искат срещу преподавателя си, подиграваха го, плюха го, обиждаха го, не му позволяваха да каже и дума, хилиха му се в лицето, абе какво да каже човек, анархията в този клас беше на висота! Е, да, ама нещата не се развиха, предполагам, по плана, ами се... закучиха, така да се рече: учителят по философия Грънчаров все още не е изгонен от училището, защо ли?! Нещо нередно, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, настъпва, желаното развитие на нещата явно беше смутено, осуетявано (поне за момента), на тоя същия Грънчаров, на моя милост де, ми се наложи да правя гладна стачка, да пиша до най-висшите инстанции на Републиката, до Президента, до Парламента, до омбудсмана, интересното е, че тези инстанции се намесиха, упражниха натиск върху Министерството, МОН пък, предполагам, все нещичко е направило и е упражнило натиск върху директорката, какво точно е станало аз не зная (нямам нужната информация, огромната част от информацията се крие от мен), но ето, ефектът все пак е налице: за момента не съм уволнен. Мина първия срок, ще започне втория. Явно всичко ще се реши във втория срок. Ще видим какво ще стане де, при нас, както знаете, животът е пределно интензивен, вълнуващ, интересен! Животът е такъв, какъвто си го направим сами де, това поне е сигурното. Аз за себе си успях да си направя точно такъв живот. Както и да е. Ето сега този момент в ситуацията, за който искам да каже нещо важно.

Пак за ситуацията в световно известния 11 Ж клас ще кажа нещичко, разбира се. За ситуацията в другите класове ще пиша тия дни. И там има интересни процеси. Но най-интересно е положението, безспорно, в световно-известния 11 Ж клас. Ето какво става там.

От известно време учениците от този клас идват до един в часа по философия и в началото на часа даже се държат кажи-речи съвсем приемливо, тихо е дори (представете си!), все едно от тяхна страна всичко е о`кей, те значи, видите ли, вече са започнали да се държат прилично, според повелите на Правилника, послушни са, тъй да се рече, те стоят и чакат моя милост да почне да си води урока, според догмите на Светата Система. Аз обаче нещо напоследък взех да се... инатя, кой знае защо ли?! Казвам нещо в началото на часа, но такова нещо казвам, че то подбужда... тъй прилично държащите се ученици да се развълнуват, да бъдат подразнени, един вид, очевидно, ги провокирам. И щом като се появи обичайната атмосфера, в която аз вече не мога да кажа и дума, тогава заявявам, че в такива условия аз не мога да водя никакво обучение, никакъв час, прекратявам всякакви опити за комуникация, примерно, ако съм решил да им продиктувам въпросите по новата тема, в един момент, понеже сам не мога да си чуя гласа, преставам да диктувам и пр., а в това време класът вече е в стихията си, отприщват се тъй фалшиво сдържаните в началото на часа емоции. И учениците почват да протестират: ето, той не ще да преподава, ние му пазехме тишина и спокойствие, той обаче нарочно ни подразни и предизвика, сега вече сме ядосани, и ето, измива си ръцете с нас, леле, какъв подлец е само тоя човек, майчице, върховен подлец имаме пред себе си!!! Както искате, господине, нали пазихме тишина, защо се заяждате с нас, защо проваляте сам часа, пък после нас обиждате?! Ето, в един момент отвсякъде започва да се чува този "тъй справедлив" ропот. И тогава аз издебвам сгоден момент и казвам нещо такова:

- Е, не е достатъчно да сте тихи, да мълчите, не, нашите отношения са така опропастени, че се налага нещо друго да направите - та да можем да почнем на чисто. Така няма как да стане. Аз ви предложих да анализирате сами ситуацията и да изнамерите вярното решение. Нещо трябва да направите, иначе просто няма как да започнем на чисто. А "да замитаме всичко под килима" няма как да стане. Вие ме обиждахте безброй пъти, гаврихте се с мен, правихте каквото си пожелахте, на футболна топка ме превърнахте, на изтривалка за обущата си ме превърнахте, как при това положение всичко да се забрави и ний да почнем "на чисто"?! Няма как да стане такова чудно преображение! Нещо друго се иска от вас. Примерно сами да осъзнаете истината за това какво си позволихте да направите. Вие се изложихте страшно много. Е, трябва да измислите нещо след като забъркахте тази превъзходна каша. Затънахте в ужасно тресавище, как ще излезете от него, ето в това е проблемът. Мислете. Докато не измислите това средство за да можем да стъпим в отношенията си на чиста основа, няма как да продължим. Аз да ви кажа какво следва да направите е глупаво, няма смисъл. Вие трябва да се досетите сами. Ако се досетите, ако откриете нужното средство, с което да си спасите душите, хубаво, може да подейства, но докато не се случи това ний просто няма как да продължим. Невъзможно е да почнем нормален учебен процес просто ей-така, "забравяйки" за случилото се. Аз лично изобщо не мога да забравя случилото се. То много ми тежи. На вас обаче изглежда никак не ви тежи, така ли?! На какво основание претендирате аз да се отнасям с вас сякаш нищо не е било, след като се случиха такива простотии и идиотщини?!

Казвам аз горе-долу такава реч, стига изобщо да мога да надвикам обичайната гълчава. И стига някой да може изобщо да ме чуе изобщо какво казвам. забелязвам обаче, че тук-там има ученици, които се стараят да чуят какво се опитвам да им кажа. Малко са, на пръстите на едната ръка може би се броят, но има. И като си произнеса криво-ляво словото, някой ще подхвърли:

- О, той, наглецът, явно иска да му се извиним, а, виждате ли го колко е нагъл само, а?! Извинение му се приискало да му направим. Леле, мили Боже, какво му се приискало на този върховен наглец!

Разбира се, не казват точно тия думи, но казват нещо, в което аз долавям точно този сподавен вопъл на душите им. Затова пиша така. Те казват нещо подобно, но не напълно същото. Примерно, думата наглец не са употребили. Пазят се да я употребят. За разлика от мен. Чат-пат някой ученик като се увлече и почне да се държи нагло, аз без да ми мигне окото му казвам:

- Държиш се нагло! Не е ли ти неудобно поне малко? Егати наглеца!

Казвам това, за да може той после да се заяде с мен и да почне да крещи:

- Вижте го, нарече ме "наглец"! Помнете как ме е нарекъл! Тоя пък си позволява ме обижда! Аз може да се държа нагло, но наглец не съм! Не заслужавам да ме нарече така! Ще се оплача там, където трябва, господине! Нямате право да ме обиждате!

Аз обикновено се смея като чуя подобни думи. Вече почват да ми говорят наглеците за... право, за морал, бравос, бравос! Смешно е, разбира се. Как да не се посмее от душа човек като слуша такива умилителни думи от учениците си. Пардон, тия точно не са мои ученици. Тия млади хора, които заслужават да се нарекат мои ученици, не се държат така. От този 11 Ж клас аз нямам ученици. Може да имаме общо някакви часове - то пък какви часове имаме само, а!? - но никой от тях не е заслужил честта да се нарече мой ученик. Аз не съм ги учил на нещата, които правят, някой друг ги е научил, те са негови, не мои ученици. Аз уча моите ученици на съвсем други неща. Както и да е. Темата, виждате, е голяма и благодатна. Ще завърша ето с какво, щото обещах този път да бъда пределно кратък. То вече от много думи май няма полза. Тия, дето разбират, разбират без думи, които не щат да разберат колкото и думи да им кажеш, пак няма да разберат.

Та оня ден, в четвъртък, в 11 Ж идва самата главна директорка със свита: главната учителка Костова, историчка (до този момент тя не беше идвала в мои часове, а работим заедно 17 години вече!) и педагогическият съветник Маринчешки, млад човек. Влизат, както обикновено, след като аз вече съм влязъл. Понякога ме предупреждават, но обикновено го правят изненадващо. Вярвам, че не постъпват така с цел да падна от... сърдечен удар, щото имам все пак болно и капризно сърце - и те го знаят това. Както и да е. Свитата сяда, класът мълчи... възхитително, леле, каква идилия, защо ли пък да не не престорим, че сме забравили всичко, "да заровим томахавката на войната", да забравим за миг всички обиди, конфликти и прочие и да си проведем един бляскав час по философия?! Ех, да можеше лъжата да е пълен господар в нашия живот какъв празник щеше да настъпи, а, какво ще кажете, да, обаче има такива лоши хора като тоя пусти Грънчаров, дето държат много на проклетата истина!

Е, аз почнах в своя си стил, учениците, обнадеждени от мощната духовна съпричастност и подкрепа на присъстващата височайша свита, се развихриха за миг, почна се престрелка, почнаха открито да ме обвиняват, че съм лош, че не си върша работата, че ги ядосвам, че ме мързи да преподавам, директорката почна да пише с бясно темпо тия толкова важни обвинения, което ентусиазира учениците още повече, те в един момент се развихрят както само те умеят! Скандалът се очертава този път превъзходен! Часът пак отива по дяволите, разбира се, по вина този път на тъй лошия Грънчаров! То това е очевидно, той явно изобщо не може да води нормални часове. 10 минути в часа цари обичайната, типична обстановка за часовете по философия в този клас, правя нужното проверяващата свита или делегация да може да се наслади донасита на шоуто.

Разбира се, в един момент г-жа Костова се намесва и дава разумното предложение тия приказки да ги оставим за друго време и място, а да опитаме да си водим час, забравяйки за всичко. Ей-така, просто да забравим, да се престорим че сме забравили, виждате ли колко е лесно да се решат всички конфликти, да се снемат всички напрежения, да "загърбим" всички обиди?! О`кей, решавам да се подчиня, почвам да говоря по философски въпроси, теми, почвам дори да им диктувам въпроси по една тема, нищо че в този клас сме стигнали точно до "под кривата круша" де. Да, ама учениците почват да се заяждат с мен, този въпрос не бил правилен, не знам си какво, трябвало било по друг начин да си водя часа и прочие, те не могат да понесат пред делегацията да се окаже, че може при тях да има някакъв учебен процес по философия: сакън, ний няма да допуснем това! Пак се стига до обичайната картинка, която с комсомолски плам този път я спира педагогическия съветник, той казва някакви магически, вълшебни думи, които мигновено възстановяват тишината: леле, какво мощно влияние имат думите на въпросния съветник! А този Грънчаров явно изобщо не умее да владее часа! Леле, как възхитително послушни стават учениците когато съветникът казва само пет магически думи, а Грънчаров само ядосва същите тези иначе толкова добри и послешни ученици, леле, колко сгрешен е подходът на тоя Грънчаров, как не го уважават учениците, нема никакъв авторитет пред тях, пфу, учител ще ми се нарича той?! А може би тъкмо при Грънчаров учениците са напълно истински и автентични, докато иначе се държат съвсем фалшиво?!

Тъй. Ситуацията е ясна. После и директорката се обажда, почва да разпитва учениците, те почват да се надпреварват да се оплакват от своеволията на Грънчаров, той е толкова лош, обижда ни, госпожо директор, не не уважава, ний затова не го уважаваме, трябва да го изгоните, крайно време е вече. Директорката си записва всичко чинно, нема пропуски. Кой знае какъв великолепен "констативен протокол", несъмнено доказващ пълната некадърност на Грънчаров, ще напише по този повод!?

И сега възниква въпросът: аджеба, защо се държи така тоя прословут Грънчаров бе?! Що дразни така учениците бе?! Що не поведе един нормален час бе?! Какво иска тоя от учениците бе?! Защо да не бъде заметено миналото под килима бе, какво лошо има да замитаме боклуците под килима?! Той за какъв се мисли бе?! Я го виж ти, претенции ще ми има?! Извинения трябвало да му поднасят учениците?! И с какво е заслужил той да му се извиняват те?! Той на тях трябва да се извинява, наглецът му с наглец?! Никакъв учител не е той, леле, госпожо директор, какво още чакате: уволнете го, смачкайте проклетата гадина! Не разбрахте ли, че той човек не може да се търпи повече от никой?!

Оставям сами да решите какво ли пък иска той въпросният тъй шантав учител по философия. И защо се прави на интересен. Учениците мълчат в началото на часа, а той без смисъл ги ядосва. И безспорно само той е виновен за всичко. Учениците са негова жертва, тази е истината, а не той да е тяхна жертва, нали така?! Как може, с какво морално право той може да се държи така важно и да си позволява да има някакви претенции?! Как, аджеба да се реши този толкова грозен конфликт?!

Аз с интерес ще чуя, ще прочета предположенията ти по този въпрос, уважаеми читателю. Много ме вълнува как мислиш ти. Кажи нещо, каквото мислиш, кажи истината, каквато ти я виждаш. Аз имам своите предположения и мнения, но ме вълнува твоето. Аз какво мисля ще го кажа също. Но ти имаш предимство, ти за мен си много важен. Твоето мнение силно ме вълнува и дори интригува. Има всякакви хора, има всякакви мнения, ето това е хубавото, нали така?!

След няколко дни на размисъл ще се проведе въпросният Педагогически съвет. На него най-после ще се обсъжда казусът. На този съвет може да се реши съдбата на злосторника Грънчаров. Ако целият съвет застане срещу него това ще е равно на присъда: колегията ще реши, да речем, че той е "пълен некадърник", не само директорката! Народът, целият народ, ученици, учители и власт ще постигнат пълно единство - и главата на змията ще бъде най-после смазана. Тогава вече никакъв съд няма да спаси въпросният изверг Грънчаров. Даже и Европейският съд ще се позамисли много след като целият учителски "колектив" като един човек застане срещу Грънчаров и докаже некадърността му! Щом учителите издадат присъдата си, всеки съд на тази земя ще я признае, щото те, учителите, са най-компетентни по всичките тия въпроси, нали така?!

А относно казуса, който ви зададох, ще употребя две магически думички: покаяние и прошка. Само две думички употребявам. Те казват всичко. Без покаяние и без прошка, ама истински, не фалшиви, няма да има никакъв морал в живота ни и всичко ще загине. Всичко отива по дяволите. Отива на кино. Където искате отива. Всичко загива. Загине ли човечността ни, всичко е загинало. Трябва да правим нужното да спасяваме човечността си, аз така мисля...

Хубав ден ви желая! И приятен уикенд! И превъзходна ваканция желая на ученици и на учители! Бъдете здрави! И духовно здрави е добре да бъдем, не само физически, нали така? Ако сме болни духовно каква ни е ползата, че телесно сме уж добре?!

ДОБАВКА: На сайта на ПГЕЕ-Пловдив, там, където са изброени имената на всички учители, моя милост, незнайно защо, е на последното място! :-) Винаги съм бил на друго, на подобаващото място (където са учителите от близките, от родствените на моя предмети), но сега съм на съвсем последното място. За какво ли говори тази пък загадка?! Кой ли си е позволил да ме дискриминира чак толкова безогледно?! По чие нареждане е сторил това?! Аз даже мислех, че името ми съвсем го няма, изведнъж го виждам най-отдолу, при... физкултурниците?! Дали директорката не е решила да ме освободи от длъжността ми на учител по философия и да ми даде да преподавам... физкултура?! И това започвам да си мисля, в кръга на шегата де! :-) Понеже е преценила, че нямам качества да бъда учител по философия, може да е решила да ми даде часове по физкултура?! У нас всичко е възможно, та затова питам...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo